След Черномен: между кръста и полумесеца


(Текст, представен на научна конференция в град Кюстендил, организирана съвместно от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и РИМ – гр. Кюстендил)

Следващите няколко хиляди букви представляват втора част на разказа, започнат тук миналата година, който на свой ред е поредния фрагмент от моя проект, имащ за цел да изследва – най-широко казано – ежедневния живот на Балканите през Късното Средновековие. Поради специфичния характер на изходния материал – във вид на отделни текстуални откъси – и реализираната картина, доколкото можем изобщо да говорим за „една” такава, е във вид по-скоро на отделни есета, а не – на подреден и подлежащ на подреждане в логичен порядък „едно до друго”. Това – относно изворите. Същото важи и за методологията на изследване, каквато всъщност дори и внимателно взреният читател няма да открие – факт, който работи изцяло в полза на типа изследване, от който щедро смятам да се възползвам в следващите редове.

Пренасяме се директно в годината 1374, месец февруари – по-малко от три години след епохалната битка при Черномен. Любопитен религиозен казус, намиращ се отвъд политическата граница 1371г. Документът е клетва на мюсюлманокатолика Антоний, който желае отново да бъде приет в лоното на ортодоксалната вяра. Роденият под знака на полумесеца Антоний (на когото със сигурност родителите не са дали това име) е бил покръстен от Римската църква, след което е осъзнал заблудите на „латинците” и е пожелал да бъде причастен към истинската вяра – православната.

Клетвата е повече от стандартна и краткият ú обем не е концентрирал голямо количество сведения, които инак не могат да бъдат засвидетелствани – заклеващият се признава лъжовността на католицизма, отхвърля изхождението на Св. Дух „и от Сина” и осъжда ритуалните практики, различни от каноните на Източната църква.

От особено значение тук е не прякото смислово разчитане на самата клетва – поради факта, че текстът лесно се разполага във вече познати информационни и концептуални рамки. През конкретния биографичния детайл ясно прозира парещия философски диспут на епохата – спорът между ортодоксалните и групата латиномислещи, отразяващ опита за внедряване на западни теоретични конструкти в зданието на източното философстване за Бога в неговата актуална (и до днес) форма – исихазма, и активната съпротива срещу този проект. Видимо през XIV и XV век на Балканите вече има достатъчно изтънчена в познаването на материята на висшата православна догматика публика – в тази посока иде да рече обстоятелството, че теологичният диспут ангажира далеч не само „професионално” въвлечени в темите на познанието и богопознанието, а и тези, които иначе не биха имали шанса да запишат себе си в историята – широките слоеве, които с количественото си преобладание следва поне да мислим, че задават жизнения облик на епохата. Което – държа да подчертая – по никой начин не заявява, че „жизнен свят” е понятие, синонимно на „светът, покрит от нашите информационни източници” – поради факта, (ако дори си позволим да игнорираме въпиющата методологическа некоректност на подобно допускане) че автентичният говор е този на малцината грамотни, които са само част от личностния пейзаж, за който тук става дума.

Как изглежда този жизнеописателен фрагмент, изговорен: този човек е сменил три религии! За консервативно общество като балканското (и не само!) това е същински прецедент. На езика на епохата той е сякаш е живял три живота… което той все пак едва ли е направил дори от гледна точка на религията в и чрез която и само в и чрез която се живее. Изхождайки от обстоятелството, че Антоний започва живота си като мюсюлманин, логично е да се предположи, че той произхожда от Мала Азия и по всяка вероятност се е озовал отсам Галиполи по времето на гражданската война във Византия може би като наемен войник. Как се е оказал под влияние на латински проповедници е трудно да се отсече твърдо. По това време из Южните Балкани все още се срещат доблестни рицари, обживяващи останки от своите амбициозни планове за кръстоносни княжества, в които доминираща конфесия е католическата. С каква цел е пребивавал там – ако въобще на това се дължи покръстването му – остава загадка. При толкова условности на историка остава да замълчи, тъй като пътят на мисълта нататък граничи по-скоро с фантастичното. Последната духовна метаморфоза обаче води главният герой в лоното на православието. Като напомняне – по-малко от три години са изминали от голямата османска победа при река Марица. Кой мотив успява да накара един бивш мюсюлманин да се постави в подчинение на ортодоксалната вяра тогава, когато тя е победена, а неговата родна шества победно? – ясен отговор няма.

Текстът на клетвата намира мястото в логиката на миналото поредния куриозен пример. Историята на региона в никакъв случай не страда от липса на подобни – ренегати, заменящи държавната си принадлежност за облаги от по-осезаем порядък, се откриват още в Ранното Средновековие[1]. Всякога наличието на двустранен модел провокира такава ориентация – съответно спрямо един от двата полюса. Тук обаче възможностите за личностно ситуиране са най-малко три – толкова е усвоил Антоний, а по всяка вероятност са били и повече. Глобалните опции са османска, латинска и балканска, от които на свои ред балканската има най-малко три подвида – византийска, българска и сръбска – политически конотираните посоки на едната православна алтертнатива, без това с това да бъдат игнорирани отчетливите политически смисли на противопоставянето, от което част са и латини, и мюсюлмани. Антоний е преминал през трите крупни проекта, засягайки само ромейския вариант на балканската възможна идентичност.

Нека бъде ясно, че в този казус категориите „религия” и „политика” се разполагат в мисловна система, чиито междинни сегменти липсват. С други думи казано – местното, културно описание на Балканите в епохата на османското завоевание не съдържа ментални, а оттам – и словесни форми, разположени между категоричните „да” и „не”. Време с особено динамичен мисловен кипеж, време на тежките, екзистенциални избори, на ежедневното изправяне на личността пред най-малко няколко насоки, от които обаче еднозначно откроима като вярна няма, доколкото историческата перспектива не предлага яснотата на VII век, независимо че Империята няма да загине – която и да е тя, макар че така формулирано изказването е извън сферата на възможно мислимото в автентичен контекст.

Живот, достоен за описание, в който ключовата дума е разнобразие – да, точно тази формула едва ли успява да покрие смислово задоволително случилата се пред нас действителност. Воден от собствени цели, които може би никога няма да станат известни на съвременните историци, той преживява в пълнота всичко това, което действителността на „твърде балканските Балкани” му предоставя. На фона на онова спиритуалистично до мислимия от изследователя предел Средновековие, на фона на мириса на тамян, проникнал чак до фибрите на материята, на фона на претенциите именно религията да бъде оста на битието, закона, дефиниращ безостатъчно в обхвата си казаното, случилото се, ставащото и предстоящото, такава именно интелектуална и сетивна пълнота, релативизираща до краен предел тревожността на вярата, макар и в качеството на частен случай[2], заслужава внимание.

Интерес буди личният подпис в края на документа. Дали Антоний е още един случай на грамотност, проличал от този документален масив? – хипотетичните отговори са поне няколко и всичките надхвърлят опростенческото приемане или отхеърляне. От една страна – поради чисто прагматични съображения не е за отхвърляне мисълта човек с толкова пъстра биография би могъл да е в състояние да напише най-малко името си с гръцки букви. Усилията за разгадаване на това питане ще бъдат облекчени, ако имаше яснота относно писмовните умения на мюсюлманокатолика на неговия роден език, който – не е трудно да преположим – не е гръцки. От друга страна – не е изключено автографът му да е бил написан от друг, който си е служел с буквите успешно, а за героят на настоящия текст да е останало само да го прекопира – тъй като гаранция за валидността на дадената клетва е видимият и днес подпис.

Десетилетие по-късно е датирана друга клетва[3] – тази на монаха Теодосий Фудул. Според текста на извора той дава тържествено обещание повече да не се занимава със заклинания и магии. Това не е първата поява на фигурата на еретичния монах в историческия пейзаж на XIV век. Изглежда, че той е идентичен със споменатия в похвалното слово за българския патриарх Евтимий с автор неговия ученик Григорий Цамблак[4] и анатемосан в българския Синодик на православието. Прогонен от Търново, Фудул се е установил в Константинопол, без да се откаже от заблужденията си. Ето, че ромейските църковни люде също усещат неговите отклонения от правата вяра и му налагат тежка епитимия и задължение да се закълне, че повече няма да се занимава с „бесовски” обичаи. Видимо той е бил на преклонна възраст, съдейки от пълнотата на жизнеописанието му и от разликата във времето между отделните фиксирания на името му в документи[5].

Съдбата на християнската религия на Балканския полуостров се очертава не само от „академичната” ú версия, протичаща в богословските прения. Неотменен детайл от картината на Христовата вяра тук са остатъците от езически култове, трайно консервирани в рамките на локални микрообщности, представляващи другата страна на монетата. За не-способният в четмо и писмо човек единствената концептуална инфор-мация, достъпна за него, е тази, която той чува. Слуховете – във всякакъв аспект – са елелмент от реалността, който не може с лека ръка да бъде отхвърлен като фактор във формирането и моделирането на общественото съзнание. Пренасящата се от ухо на ухо информация директно влиза в значението на понятието „традиция”, а именно специфична, съхранена словесна цялост са и паганистичните преживелици, функциониращи безконфликтно на хоризонта на битовото. Безотговорно е да се твърди, че неофициалните, народни визии, възлизащи към същностни теми на религиозната доктрина, напълно отстоят от „високата”, богословската трактовка на тези проблеми. Едно принципно аналитично съждение по въпроса би имало следния вид: уловило началната и финалната точка на даден философски концепт, ежендевното мислене изпълва получилите се от собствената му недоинформираност и неспособност за вникване в непривична и интелектуално несмилаема материя с представи, които са близо до същото това ежедневие. До неговия ментално постижим свят, който активира и самото обяснение, без de facto да е част от потенциалния сетивен опит. Така се раждат апокрифите – народни сказки в християнска или квазихристиянска обвивка[6], под която прозират езическите запълвания на оставените бели полета – тъй като богословски концентрирания текст функционира като такъв само в специфична комуникационна среда, която – макар и ежедневна за един определен слой население, е ясно проследима и у тези, за които говоренето за Бог не е професия, представяйки отново предположената връзка между следите на класическата парадигма, по която се прави науката история и оставените извън обхвата на нейното осветление, фиксиращо най-вече крайните, напрегнати състояния на системата, но не и нейния среден сегмент, който се изменя изключително бавно, тъй като такава е спецификата на мисловните нагласи. Казано по друг начин – това е част от емпиричната основа за „дългия период” на Фернан Бродел, създаден като некласически инструмент за работа именно със всекидневни структури – също част от некласическият постмодернистичен дискурс.

Годината вече е 1391[7]. Николай Българинът – хриситянин, преминал на страната на исляма, отново прегръща бащината си религия, което става – както и в дотук коментираните казуси – чрез писмена клетва. След феномена „християнизиран мюсюлманин” този случай видимо представя втората половина от субективните религиозни опции на епохата, завършвайки образа на религиозния ракурс към всекидневието. Издателят на текста – Васил Гюзелев, без да довежда читателя до своите основания, отсъжда практиката на смяна на вярата като частен случай в XIV век[8]. Базата данни за историята на Средните векове не предоставя възможности за подобна социология – няма достатъчно представителна извадка (за определени периоди и теми тя е сводима към нула), върху която да се основе проучването. Ето защо целта на настоящото изследване е не извеждане на числови данни, а наместване на подходяща и достатъчно обяснитела концептуална рамка около изворната информация. Наличието на поне два биографични фрагмента, обединими около идеята за метаморфоза на вярата в посока към православното християнство най-малко подбужда като логична хипотезата, че описаните в дадения документален свод случаи са само два, но едва ли реално сбъдналите се преходи от такъв характер са останали толкова.

В този тип извори – клетвените изявления – ясно се откроява и друг аспект на мисленето, настроено на ежедневни вълни (същото, което е обект на опит за възстанивяване, макар и в откъслеци, в този текст), което в някаква степен е дори идейна противотежест на политиката на официалните власти. Така изказано, това съждение буди ред възражения и най-малкото – се нуждае от конкретизация.

Динамичната гледна точка очертава тук поне още един център на смислова гравитация. Очевидно е, че клетвата репликира вече формирала се нагласа от позицията на църковната институция, която в случая действа в единогласие с Империята. Героят на документа всякога (и тук, и във вече разгледаните текстове) е обикновен човек, комуто едва ли се случва често да надхвърля всекидневния modus vivendi. Той е този, който – пребивавайки в същото това широко и типично за балканската среда времепространство[9] – общува със своите съседи, събирателно вписани в понятието „Друг”. Зрителният ъгъл на политическата история налага съответна нагласа – „Другият” в случая унищожава „своята” държавност, ето защо той е белязан изначално със знака на негацията. Изричането на подобно съждение, изхождайки от строгата перспектива на официалната историография на епохата, изглежда обосновано. От позицията на битовото струва ми се това съвсем не е точно така. Клетвените документи далеч не са прецедент – безброй са случаите, в които политиката на налагане на принципни положения и фиксации на реалността в status quo, макар отразена в огледалото на живота на масовата личност, бива отмита от вихъра на битието, не успявайки докрай да се справи със задачата да подреди видимото в човешки порядък, заявен като за всеобщо валиден. Казано по друг начин – от едната страна е зададената от Църквата ценност (а православието е дори свръхценност), а от другата – човекът, светуващ по законите на своето битие, който като „обществено животно”[10] не престава да контактува, непрестанно усвоявайки, в това число – и религията. Преценен според съвременните критерии, изборът на човека от анонимното множество на моменти се оказва многократно по-толерантен от институциналния контекстуален кръг, които по необходимост дефинира в съждения принципите, които трябва да се съблюдават на всички равнища на живота. В сферата на предположенията – не е изключено съществуването и на противоположни примери, прилагащи официалната рамка с особено старание.

Какво обяснение намира факта, че подобни казуси никъде не са отразени в докумнеталния свод на XIV век?

По начало мълчанието и подминаването на даден факт (в случая – цял фактически масив, ако предложената хипотеза е вярна) се дължи основно на две причини. Хората и институциите не фокусират словесно внимание тогава, когато то е излишно – съответният обект е същностен щрих от картината на епохата, поради което е очевиден за всички. Втората възможност: фактът е отдалечен от окръжността на възможното до такава степен, че за него липсват не само емпирични познания, а повече – той е оттатък плаващата граница на мислимото. Тук по-вероятният отговор е първото предположение – поради близостта си наблюдаваното се оказва на разстояние, по-малко от фокуса на оптиката, която се предполага, че би трябвало да го регистрира.

Черноменската битка разтърсва балканската битност от най-малко още една гледна точка[11]. Привлеченият за анализ документ е писмо на Константинополския патриарх за предоставяне на властови права на протопоп Петър за уреждане на делата около митрополит Йеремия, пребиваващ в Тръново[12]. Две години преди това той бил ръкоположен за митрополит на Мавровлахия, но поради съпротивата на местния воевода Стефан Мушат не заел катедрата си. След падането на Търново през 1393г. същият поискал да бъде овластен относно Търново на мястото на пратения в изгнание патриарх Евтимий. От една страна – разместването е йерархическо, тъй като българската столица няма патриарх; от друга – чисто административно, преминавайки на пряко подчинение на Константинопол; а от трета гледна точка – след шока от османския ятаган, населението на града изгубило една от последните си опори – собствената народностна Църква. Оттук нататък в Търновград за няколко столетия щяло да се чува в господстващия случай гръцко богослужение, съвсем без да успява да надвика зовящия за молитва ходжа от минарето. Всъщност конкуренцията едва ли била желателна, още по-малко – здравословна.


[1] Веднага в съзнанието ми изплува за пример покръстеният арабин, спатарият Евматий, който впоследствие се оказва на българска служба, дори с проект да построи флот на хан Крум. Времето е началото на IX век.

[2] Извън съмнение е, че доминиращия преход е от ортодоксията към исляма, а не обратното – каквото се вижда тук. Предизвиква основателно съмнение обаче идеята, че примерите за метаморфозата към православие са единични – достатъчно е да се посочи, че средновековната държава регистрира при наличие на интерес, а такъв може да се появи едва с достатъчната честота на примера или наличието на критична маса примери със сходна характеристика.

[3] Гюзелев, В., цит. съч., с. 212 – 213.

[4] Русев, П.; Ив. Гълъбов, Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, С., 1971

[5] А и според собственото му признание: „… достигнах до старостта и виждам смъртта пред очите си” – Гюзелев, В., цит. съч., с. 212. Тези думи са най-сигурното доказателство за отъждествяването на Теодосий Фудул от Синодика на православието и подписалият този документ монах със същото име.

[6] По въпроса вж. изследването на Тъпкова-Заимова, В.; А. Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и Средновековна България, С., 1996

[7] Гюзелев, В., цит. съч., с. 221 – 222.

[8] Гюзелев, В., цит. съч., с. 283.

[9] Интересно защо мисълта за неделимост на времето и пространството е родила такъв термин във физиката, пред който често учените от хуманитарната област закриват очи с негативизъм? Историята по дефиниция е действие, заключено в определено единство на темпоралната и пространствената оси, което всъщност е и значението на термина „исторически континуум”.

[10] Аристотел нарича човекa ζόων πολιτικόν – вж. Aristoteles et Corpus Aristotelicum Phil. Politica, In: Thesaurus Linguae Graecae (TLG), Los Angeles, California, 90065-4125 USA.

[11] Всъщност вече са преминали и битката на Косово поле, в османски ръце е и българската столица Търново.

[12] Гюзелев, В., цит. съч., с. 231.

Posted on юли 22, 2008, in Наука. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Интересни сведения въз основа, на които искам да отправя няклко въпроса. Кога, къде и от кого е открит документа с клетвата на мюсюлманокатолика Антоний? Има ли подобни сведения, които да отговорят на въпроса? Другото, което събуди интересът ми е как един мюсюлманин може да смени три религии? Какво може да го е накарало? Сякаш е по-лесно да се обясни защо един българин приема исляма, отколкото един мюсюлманин- православието. По отношение на мюсюлманите и приеманото от тях православие, явно трябва да се потърсят някакъв вид извори. Предположения могат да се дават от всеки един от нас, но без писмено сведение по този въпрос, няма да си отговорим лесно. Виждам голяма логика в това, православните да бъдат заставяни с клетва да не променят религията си, защото това е начин да бъде съхранена самата религия, която е нужна и за съхранението на българското. Статията наистина предизвиква дълбоки размисли и въпроси.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s