Наука за 250 лева


Защо избрах точно тази сума, а не – да речем – 500 лв? – Да, няма спор, че петте стотици звучат къде-къде по-добре, но – на въпроса – Българската държава е оценила труда на докторанта на точно толкова, на 250 български лева. От сравнения няма смисъл – та дори в съседна Сърбия, която се възстановява от война, сумата, която държавата е отредила за начеващите кариера в сръбските университети и Академия, възлиза на число, равностойно на почти 300 евро, казано по нашенски – близо 600 лв.

Ще кажете – у нас жизненият стандарт е нисък, с тези пари все някак може да се преживява, пенсионерите отдавна са се специализирали в това. Да, ключова дума – „преживява”. Гигантският парадокс в случая се състои във факта, че науката отправя към докторанта същото предизвикателство, което има насреща си и опитният учен и преподавател, кален в безброй академични дискусии и неистова борба с финансовата нищета и общественото полупрезрение, автор на значителен брой текстове, преведени на западни и източни езици и цитирани навред. А именно – накрая на трите докторантски години той трябва да сложи името си върху корицата на труд – внимание! – с приносен характер в съответната сфера на познанието, на която той е предпочел да се отдаде. Всичко това се случва пред лицето на най-значимите познавачи, авторитетите, които задават академичната мода, ангажирани в търсене на силни и слаби места в текста на докторанта, кой – с намерение да поощри неговите напъни да бъде като тях, кой – с ясната идея да покаже със страшна сила дефектите на стоящата пред всички работа.

Какво общо има това с държавната политика?

Питането е наглед основателно – някакви хора проучват, пишат, след това защитават правилността и валидността на своите размисли от своята гледна точка, не пропускайки да легитимират и самата нея.

Принос без принос – ето така звучи по постмодернистичному онова, което правим ние в прежде споменатите три години – преживяваме по библиотеки и архиви, по лаборатории и аудитории, принасяйки – кой колкото може – полза, а тя в нашия случай се нарича по един-единствен начин – знание. Най-простата дефиниция на заниманието на докторанта е точно тази – създаване на знание. Тя удивително съвпада с определението, което можем да дадем на труда на кой да е университетски преподавател или учен – по саморазбиращи се причини.

Знание ново, а не – папагалско повтаряне на вече известното, не маймуноидно подражание на вече изречено и написано, а напротив – интелект, опериращ във свой работен цикъл, творящ първо – академичната мода, с което осигурява самовъзпроизвеждането на науката като такава. На второ място, но не по значимост – дава в готов за употреба вид плодовете на познанието, които предстои да бъдат ползвани също от хора, иницииращи себе си в науката. Трето – думите на вече някогашния докторант се чуват и слушат из аудитории, рафинирайки познавателните способности, провокирайки развитие у онези, които никога няма да вземат перото в ръка, но от които държавната машина отчаяно се нуждае, тъй като не друг, а университетите формират бъдещия управленски елит на България. В съвременния глобален свят значимите научни открития стават част от живота на всички ни със светкавична скорост, поради което, за да се храним с качествени храни и напитки, за да имаме здравословни и обезпечени жилища, за да управляваме надеждни автомобили и да бъдем горди притежатели на бързи компютри, за да бъде висичко това факт, който – поради непосредствената си даденост – ни най-малко не проблематизираме, за да живеем в именно този свят, а не в онзи на Средните векове, за това векове наред са работили качествени мозъци, създаващи хем чисто академична продукция от най-висока каратова проба, хем – не дотам стройна редица от свои последователи, защото умът на един никога не е достатъчен.

Как се осъществява целият този комплекс от високи амбиции у нас?

Да, точно така, посредством вече казаните 250 кинта бълагрски пари. Билетчето за трамвай коства 70ст. Един самун хляб струва почти левче. Нека не забравяме, че за докторанта това е доходът, с който се очаква той да покрие всичките си ежедневни разноски. От това число преднамерено изключваме опитите за вечерен релакс или почивка в края на седмицата с цел все пак крехкият баланс на докторантския бюджет да оцелее. Простата аритметика сочи недвусмислено, че ученият в България, намиращ се в началото на своето интелектуално поприще, се намира на постна диета, изключително на хляб, не инвестира в книги за обогатяване на лична библиотека и професионална осведоменост, той рядко ходи с нови дрехи (поради факта, че има рожден ден и имен ден само веднъж в годината), не се забавлява никак, ама наистина никак, с една дума – живее малко под ръба на същинската мизерия (не, не малко над него!). И всичко това – поради простото основание, че някой титан на държавническата мисъл е отсъдил, че нашего брата докторанта не се нуждае от приличен жизнен стандарт.

След всичко казано няма начин здравият разсъдък да не се запита дали все пак политическата система в лицето на своите отговорни мъже не провежда антропологически експеримент, изследвайки ширината на адаптационното поле на съвременния български млад учен. Експеримент, но какъв?! – Неговите резултати при всяко развитие на събитията биха били в полза на власт имащите. При първия възможен сценарий Българската държава получава образователно-научен сектор, привикнал и почти стандартизирал като своя основна специалност да прави всичко от нищо – както е казал в края на 19 век великият Константин Иречек след преживан един мандат като министър на народното просвещение у нас. Негативното стечение на събитията би унищожило науката и образованието и би било поредният аргумент в полза на почти всеобщата валидност на древния римски принцип do, ut des (давам, за да ми дадеш). А дали развитието би било крайно позитивно и българското академично магаре би успяло да откаже храната или би загинало от недохранване – все тая, защото държавата така или иначе няма да плати!

Гениално! Това решение би накарало дори самият Игнациус Лойола в прилив на спонтанност да хъврли шапката си на земята!

Наука без инвестиции, отгоре на това – ползваща приназнието на водещите академични центрове по света! Българските скромни докторанти и бивши такива продължават, напук на всички „обстоятелства”, причинени им от техните собствени политици, да играят водещата си интелектуална роля, която те имат по дефиниция, без да се радват на нужната подкрепа от страна на своя продуцент – държавата. Всеизвестен е фактът, че качествени продукции се правят със също толкова добри инвестиции, за да бъде и възвращаемостта на вложените средства след това добра, за да има за нови вложения, за да се върти колелото на образованието и науката в България.

Докога цветът на българския академичен Холивуд ще продължава да работи с 250 лева?

Отговорът е изключително елементарен – докато има ентусиасти, готови да работят (не)законно на няколко места, успоредно с което да проучват, пишат, преподават и публикуват. Да, ама не! – както някога каза един популярен български журналист. Мотивацията е категория персонална, познавателният плам е заразителен, но 250-те лева си остават все толкова. А човекът иска да се храни и да живее живот достоен, поради което талантливият нашенец все по-рядко се решава да стане академично магаре…

Posted on юли 22, 2008, in Публицистика. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Отлично описана действителност. Поздравления!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s