250 лева заплата са достатъчни само в Бангладеш


Византологът Димитър Атанасов: 250 лева заплата са достатъчни само в Бангладеш

2007-10-02 Интервю на Аглика Георгиевa

– Г-н Атанасов, запознахте депутатите от Народното събрание с исканията си за ясна стратегия в образованието и науката. Какви са резултатите от тази среща?
– Важно бе да уточним позициите си. Вече сме сигурни, че партиите в парламента споделят становището ни, че образованието трябва да бъде истински национален приоритет. Уточнихме и какво разбира всеки от нас под тази дума, защото „приоритет в науката“ е доста странно животно.
– Може ли докторант да живее с месечна стипендия от 250 лева?
– Може, стига сумата от 130 евро да се харчи в страни като Бангладеш или Уганда. С 250 лева човек може да кара на банички и кисело мляко цял месец. Нищо повече. Но дори и те вече поскъпват, както всичко в страната. Бях хоноруван асистент в СУ миналия семестър. При срещата ми с министър Даниел Вълчев той се обърна към мен с думите: „Вие лично не сте толкова зле. Нали сте били хоноруван асистент.“ Добре, но според индивидуалния ми план тези часове, в които съм имал натовареност – 150 часа за един семестър, аз съм обърнал в кредити във връзка с докторантурата ми. За тях съм получил нула лева. Много хора, виждайки ни по телевизията, си казват – абе тия хора не ще да гладуват. Изглеждат приблизително добре, говорят прилично, не им притреперват краката, когато станат прави. Това определено е така. Както личи от фигурата ми, аз съм човек, който определено не гладува. Но в крайна сметка подобно на голяма част от учените и аз се намирам в същата кентаврическа ситуация. Кентавърът е митологично животно с глава на едно, тяло на друго, опашка на трето… Аз съм принуден по подобен начин през деня да се намирам тук, в офиса на строителна фирма, а през останалото време да ходя и да чета, разкрачвайки се между двете. Загубата на мисловен ресурс е катастрофа за учения. Отнемането на свободно мисловно време също.
-Връчихте на министър Даниел Вълчев маратонки в номинация за „принос към интелектуалната емиграция“. Изкушавала ли ви е подобна мисъл?
– Не само че ме е изкушавала, но и имах конкретни предложения. Може да ви звучи романтично, но най-лесно е да кажеш – не съм от тук и съм за малко. Отивам да върша нещата за пари. Историкът се характеризира с уникална културна принадлежност, която на моменти се превръща в комплекс за локална културна принадлежност. Това е моята лична ситуация, но се опитвам да я променя в своя полза. Събрали сме се, за да променим нещо.
– Каква ще е следващата ви протестна стъпка?
– Започнахме да водим диалог с управляващите, опозицията, с представители на всички партии, дори и по-малките и непарламентарно представени. Правим го с ясното съзнание, че ние не сме политикани, а учени. Говорим с политиците, излизаме на площада. Истината е, че предпочитаме да плуваме в свои води – в аудиторията, в библиотеката, в архива. В тези институции, на тези места.
– Адекватно ли е да искате помощ отвън, от държавата, при положение че висшите учебни заведения се нуждаят от вътрешен ремонт в собствената си структура и организация. Често коментиран факт е високата средна възраст на преподавателите в СУ, нежеланието им да дадат път на младите учени, остарелите програми?
– Нелепо е да хванем и да изгоним учителите си. Това са хората, от които сме се учили и чиито места ще заемем. Но това ще стане по един естествен път, не революционен.
-Не трябва ли човек и сам да си помогне?
– Разбира се. И аз бих искал да седя цял ден в библиотеката, но условията не го позволяват. Затова работя в строителна фирма. В движението „Младите учени в България“ сме се събрали все мобилни хора. Организирани. Които реагират адекватно на ситуацията.
– Обвиняват младите учени, че научните им трудове са на все по-ниско ниво, липсват научните приноси в тях?
-За година и половина аз лично съм публикувал над десет статии и не съм стоял със скръстени ръце.Отново обаче се връщам на въпроса за инвестициите. Ако държавата не разпределя достатъчно пари за наука, какво очаква да получи? При това положение не можем да очакваме да привличаме айнщайновци. С господин Лютви Местан (председател на комисията по култура и образование в НС) обсъдихме и тази тема – с исканията ни образователната система щяла да рухне. Не, няма да рухне. За съжаление сме лишени от късмета на работещите в градския транспорт и не можем да извиваме ръце. Ако бяхме като тях, голяма част от проблемите ни вече щяха да са решени. Страх ме е да го призная, но ако нищо не се промени, в образованието ще нахлуят банда некадърници, които непрекъснато ще се възпроизвеждат.

Posted on юли 22, 2008, in Интервюта. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s