Това – за разказа, за думите, стоящи зад нас. За смисъла, който оставаме след себе си като диря, която, бидейки езиково изразима, подлежи на всеобщ прочит. От тази гледна точка всеки от нас стои в света съвършено прозрачен, гол и беззащитен – той би могъл да бъде достъпен за всички, подобно на разказан текст. Ненапразно сравнението „като отворена книга“ – всичко, което сме, мислено в рамките на едно от възможните схващания, би могло да бъде прочетено докрай. Чашата на нашата идентичност може да бъде изпита до дъно от тези насреща – перспектива, която докарва до ужас френските екзистенциалисти (не само тях), а самият Сартр въздъхва, че адът – това са другите.

Езикът е до такава степен важен социален инструмент, че съдържанието и начините му на употреба са личностен и социален индикатор, побиращ много повече от чистата информационна стойност на казваното. Мутрата говори като мутра, а зад това стои не само езикова характеристика, но и – както гласи клишето – начин на мислене. Свят. Ненапразно Лудвиг Витгенщайн твърди, че границите на моя език очертават контурите и на света ми – съждение, което може да бъде допълнително радикализирано чрез преобръщане – нищо извън езика ми не е в наличност в света ми.

Създаденият от нас биографичен разказ е четим единствено от хоризонта на смисъла, а той на свой ред се конструира чрез отношението си към общосподелените смисли. Навярно най-големите топоси, формиращи мега-смислови структури, са ценностите – универсални в дадената общност референциални маркери, служещи на за ориентация на личността. Тъкмо чрез ценностите бива формулирана груповата идентичност – всеки бива причастен към колектива, доколкото признава стойностите му и техните значения.

Ако приемем, че човекът е обществено животно (колкото и непрецизно да е това спрямо Аристотеловото ζώον πολιτικόν), то навярно няма да бъде пресилено, ако отнесем езика еднозначно към социалния компонент на това определение.  Към онзи, които оразличава човека от естествения всемир. Ето защо езикът без съмнение е и хуманитарен проблем. А в конкретни ситуации – особено.

През езика биха могли да бъдат прочетени и характеристики на времето – един е той на терена на националната идея от края на 19 и началото на 20 век, съвсем друг – този на социалистическия тоталитаризъм. Едно звучене имат речите на Сталин, коренно различно – тези на висшите чиновници на Европейския съюз.

Свой език има и войната. Отдавна е забелязано, че при липса на фоново насилие, каквото е военният конфликт, говоренето за насилието е всякога емоционално, драматично. Говорене, което съдържа ясно прочетимо безпокойство, породено от липсата на съвпадение между реалността и референциалната рамка на ценностите, ориентиращи индивидите в общество. Отнетият човешки живот е изключение от хода на нормалното според общосподелената логика. Това правило не трябва да търпи изключения, а ако това все пак става, те биват заклеймявани от всички страни, защото животът е върховна ценност, ценност на ценностите. Тук социална принадлежност, етнос, пол, раса, политически симпатии – всичко това няма никакво значение, тъй като всяко отношение към насилствената кончина, различно от загрижеността, руинира тъкмо мега-стойността и прекършва един от фундаменталните консенсуси, задаващи сферата на безопсано и относително безсътресно съществуване на обществото.

Това е едно от основанията да бъде забранено смъртното наказание – мисленето на живота като крехък и пред властта е лицемерие, вътрешно противоречие, което разбива на пух и прах всичко от „обществения договор“ на Русо насам, основаващо модерната държава като сбор от институции, предназначени да създадат механизми, облекчаващи стремежа към общото благо. А той на свой ред е една от базисните цели на човешкото общежитие изобщо. Не може онзи, който чрез политиките си удължава средния ни престой в Мира сего, със същите средства да го отнема, пък макар и след доказване на тежка вина.

Навярно мнозина вече се чудят на какво се дължи това споделяне на труизми. Кое, прочее, смятам за важно, та чак и пиша за него? – Тук е мястото да разкрия замисъла си. Старая се да не пиша по политически поводи – за емоционална натура като моята това често пъти води до ненужни крайности и до извинения, до нуждата от които е могло и да не се стига. Врявата на деня често пъти увлича и води до прекрачване на предели, което добре премереният самоконтрол би могъл да избегне. И още нещо – както политикът обикновено не прави наука, защото неговият дневен ред не е този на науката, а на политиката, така и онзи, който изследва нещата вън от политическите им превъплъщения, навярно трябва да страни от управлението. Съждение, което ни най-малко не отменя гражданската отговорност на когото и да било. Управлението е резултат от съюза между гражданите и онези, които самите те са излъчили да ги представляват. Или поне така си представяме, че трябва да бъде.

Има дни, в които политиката причинява щети, далеч надминаващи партийните прения и бомбастичните заглавия в новините. Съществуват моменти, в които политикът е в състояние – иска или не – с една-единствена дума да предизвика хуманитарна криза, а някога – катастрофа. На това станахме свидетели в последните дни, но едва ли ще бъде откритие, ако споделя, че езиковата опаковка на българската политика изглежда така от далеч по-отдавна.

Езикът на настоящите управляващи у нас не един път стори проблем. Неведнъж един или друг политик изплю по-остър камък, отколкото отговорността му налага, предизвиквайки поредния медиен взрив. Струва ми се, че избухванията на информационните посредници в повечето случай не са отражение на някакъв съзнателно следван и логически кохерентен ред, а на инциденти. Мислени в по този начин, внезапните и шокиращи отдалечавания на политическия език от нормата не следва да произвеждат притеснение, надминаващо грижата за ситуацията – зад тях все още не стоят биографии. Едва ли има политик, саморазбиращ се като част от гражданското общество, който съзнателно изгражда разказ за себе си, в който той погазва ценностите на същото това гражданско общество. Концепцията за постмодерната идентичност, която е некохерентна, чиито сюжети дори си противоречат, гледани като част от един и същ, плавен разказ за личността, тук не върши работа. Ето защо политическите гафове са част от световната политика. В тях българският принос е ограничен – толкова, колкото на всички останали народи.

В последните години у нас носителите на властта започнаха да се саморазказват не като биография, а като статистика – всеки политик залага на цифрите, а колко реалността подкрепя изводите му – за това никой пет пари не дава. Подобно на Хегел, за когото проблемът за несъответствието между теория и факт е у факта. Стандартът на живот беше сведен до числа и сметки в таблици, които бяха насочени така, че да застанат плътно зад твърденията за „финансова стабилност“. Нищо, че стоките, нужни за ежедневно оцеляване, поскъпват, а заплатите в най-добрия случай не се променят. В крайна сметка виновник е животът! И тук все още не прозира кой знае какъв проблем. Или, ако го има, той отново не е български патент, тъй като ЕС-реториката също непрестанно настоява на проценти: икономически растеж, валутни флуктуации, поскъпване на суровия петрол и на ценните метали, числен израз на движението на цените на акциите – данните за всичко това са предназначени да убждават. Инвеститорите – да влагат, потребителите – да потребяват. Както и да го гледаме, този подход, да, мотивира задълбочаването на проблемите на консуматорското общество, но едва ли някой би прозрял тук екзситенциална заплаха.

Опасността идва тогава, когато животът също се подчини на тази военно-временна стилистика. Когато кончината се превърне в загуба в жива сила, а палежите на автомобили – в материални щети. В не едно свое изказване премиерът на Република България г-н Бойко Борисов нарече загиналият с техническата терминология на войната – тук човекът не е душа, дух и тяло, от когото в даден момент разпознаваемо остава само тялото, той е „труп“. Парче плът, каквото представлява всеки жив организъм, след като бъде напуснат от живота. По този начин човекът бива положен в един смислов ред с кучето, коня, гризача, с вредителя от биологичен произход. И с животното, отглеждано с оглед някаква полза. Той не е цел, както го мисли Кант, а средство. В условията на бойни действия по-способните превръщат повече от противниците си в трупове, за да напреднат, да спечелят битката, а навярно и войната.

Статистиката, тази блудна сестра на математиката, представлява поредица от числови информации, вътрешни и външни зависимости, графиките им и т.н. – все неща, които в очите на масовата публика трудно могат да не бъдат приети. Битува представата, че математиката е най-обективната от всички науки. Обективността на обективностите, така да се каже. Та нали две дървета са винаги две дървета, двама от петдесет са четири процента, а басейнът, който се пълни от две тръби, а се изпразва от една, все някога ще се напълни и това подлежи на изчисление и точно предсказване! Тъкмо тази прогностична възможност, вложена сякаш изначално в работата с числа, дава възможност статистическия анализ да се представи за „реалността сама по себе си“. За разлика от истории някакви, дървени философии и други „разказвателни предмети“, в които онова твърдо ядро на двете дървета и четирите процента липсва. Числата и таблиците служат за студен душ, с който се облива всяко загрижено говорене. Ето защо цифрологията представлява максимална безотговорност, макар да се представя за тъкмо обратното.

Снощи г-н Борисов анонсира откриването на трупа на младо момиче, жестоко убито и заровено. Трупът му – това вече не е нейната личност. От нея е останала само физическа маса – кръв, кости, плът. В очите на армейския командир и на милиционера това е труп. Загуба в жива сила. Един по-малко, но има още много, така че не е страшно – мислене, което няма начин да не тревожи. В количествена мярка, тъй като не личи езикът им да дава разбиране за личност, чиито душа и тяло са насилствено разлъчени. В пълен унисон с тази стилистична рамка, министърът на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов също неколкократно оповестява откриването на един или друг труп. На някакви парчета месо, които по нито един закон не би трябвало да правят смисъл. Този език, заобикалящ личността у мъртвия, отказващ да формулира загубилия живота си като повече от антропоморфна маса, не различава месото в магазина от тленните останки от човешката личност.

Още по-притеснително е, че подобно отношение се регистрира и в езика, говорещ живите. Хората не са телесно-душевно-духовно единство, а брой, количество, преброяване на населението, което регистрира колко атоми от един и същи национален вид обитават дадената държавна територия. Ето защо безпокойството не е насочено към качествените показатели, които причиняват този спад на числеността. За демотивиращата среда в България се говори, но не от правителството. Корупцията е магическа дума, с която биват замервани противници. Пред ЕС тя отново бива превърната от хуманитарен проблем в статистика. Механизмите, водещи до пробиви в системата, не се ремонтират, а самите дупки се „замазват“, нарушавайки визуалната връзка между ситуацията и наблюдаващия отстрани. Действия от този порядък обаче не спират мъките на решилия да взаимодейства с държавни чиновници на което и да било равнище.

Емигриралите люде не са загубени души и пропилян интелектуален потенциал, а просто някакво количество неналични. Хората отново липсват. Тяхното неналичие травматично отеква в ушите на тези, на които им пука. За наличните, разбира се, също се говори обектно – те не са „двама шофьори“, както повелява правилото за личностно ориентирано говорене, а „два шофьора“, които с нищо не се различават от „два песа“, например. Дори министрите са „два, три, пет министъра“, а не „двама, трима, петима министри“. Всички те нямат личности. Доколкото личността е носител на биографията, те нямат и биографии, защото никой обект няма нужда от разказ за собствения си живот – той е произведен да служи, да бъде инструмент. Кой си е въобразявал биография, да речем, на клещите или на чука? Всъщност мнозина, но това не е описанието на живот, генерирал смисли сам по себе си, а спомен за низ от ситуации, в които даденият предмет е бил използван.

Всичко това силно напомня, от една страна, на вица от епохата на държавния социализъм, в който малкият Иванчо знаел не само, че системата е предназначила всичко за благото на човека, но дори можел да го назове по име. Не смея да се запитам каква точно биография личи зад този език, мислещ людете като предмети.

Не спирам да вярвам, че все пак има някой, за когото безсловесната участ е за предпочитане пред тази на говорещите твари. За тях именно Йордан Йовков въздъхва, че естеството не им е дало език, но въпреки това те не са комуникативно непълноценни. Та какво по-непосредствено изразително от радостния кучешки лай, от плахия поглед на кошутата?! Нима има човек, който никога не се е губил в дълбоките, кафяви очи на кравата?! Мнозина са преосмислили себе си при вида на безкрайната преданост на вълчицата. Едва ли интуицията, че животните, макар и мислени като обекти, имат своя биография, би изглеждала само като художествено решение – та кой не помни всичките живи същества от реда на животните, с които е споделял дома си?! На кого те до едно не му липсват и на кое от тях стопанинът не е в състояние да разкаже живота?! Ненапразно всичките носят човешки имена, които често пъти шеговито или тържествено отвеждат мисълта към знакови културни реалии, подобно на човешките названия, често пъти свързани със светии или велики личности от различен мащаб – техника, която осигурява продължение на помненето и своеобразно сливане на биографиите. Ако аз съм внук на дядо ми, чието име нося, от мен се очаква достойнство, поне равно на това на моя предшественик и живот, най-малко съпоставим с неговия. По същия начин и живинката, с която живея в едно пространство, носи името на тази преди нея, наставяйки спомена за нашата заедност.

За разлика от бележития разказвач, аз хич не жаля, че те не могат да говорят. Не желая да си помисля какво би било, ако можеха! Навярно те нямаше да бъдат Балкан, Атлас и Анубис, а просто три песа, подобно на „трите чиновника“ или на „петте миньора“. Струва ми се, че ако те бяха словесни и комуникативно равни на хората, щяха да изпаднат от обхвата на престижа, който безсловесността в момента им гарантира: тях „кучкарите“ ги обгрижват, те получават пържоли, закупени от заплатата на министъра. А колцина заслужили българи от човешки вид биха могли да се похвалят, че заради стореното от тях са получили министерска почерпка?… Не, че е задължително, разбира се, но ако за людете не е, то кое легитимира подобно действие спрямо другите твари?

В очите на „кучкаря“ не просто настъпва изравняване на хора и кучета в посока на животинския вид. Четирикракият има биография, той не е обект. Макар да не може да се разкаже, него го разказват. И повече – той дори има достойнство, което понякога му осигурява награди: някоя и друга „пържолка“, тъй като това подхожда на неговата натура. Това му е важно – него получава. За разлика от хората, на които даже човешкият глас не гарантира статус, различен от този в реда на вещите.

Струва ми се, че военно-временната лексика и мисловност далеч не е част само от войната. Съществува поне още една ситуация, която води до радикален отказ от човешко за човека. Това се случва при лишаване от свобода, но не в кой да е затвор, а в специалните затвори на тоталитаризма, в лагерите. Хората като брой, към който се придава и от който се вади сборът на падналите – този начин на говорене на хората е характерен за времена, които до дне-днешен представляват скандал за паметта – те са част от групова, даже от цивилизационна биография, но заедно с това у тях сякаш няма какво толкова да се помни, освен негативният пример. Той обаче травматизира, сковава, причинява ступор на съзнанието, настроено на вълните на хуманитарната конвенция, според която човекът е личност, а личността е вечна, тъй като всеки от нас ще продължи да живее с делата си и в спомените. Някои ще бъдат помнени в семейството и рода си от своите наследници, други – в измерението на региона си, а за трети памет ще има в учебниците. Този факт обаче парадоксално не отдалечава хората, а ги доближава – все пак всеки някъде ще бъде помнен, всеки един ден ще бъде положен на място, от което стореното от него, разказът за живота му, ще се употребява за оценка на направеното днес.

Лагерът отнема биографията и превръща личността в безличност. Монополизира наратива за живота – аз не съм това, което съм, а онова, заключеното в папките за мен, които съдържат „автентичния мене“. Някой друг създава биографията ми. Не „аз“, а „Аз“ – съвсем. „Аз“ мога да бъда само „мене“ – предметът, равностойностен по думите на Варлам Шаламов на камъка, на птицата, на утъпкатана пътека в зимния сняг. В лагера езикът е военен, език на насилието, превърнато в част от ежедневието, макар и на фона на мирно време. Хората са сведени до природните си характеристики, няма значение кой кой е: всеки по-рано или по-късно ще се превърне в „труп“. Няма да бъде погребан, защото погребението – това е израз на почит към личността, която лишеният от човековост не притежава. Той просто ще бъде заровен – в яма с други нечистотии или с още „трупове“. Ще премине в другата графа на таблицата. Няма повече да бъде считан в сумата атоми, съставляващи дневната работна сила. Неговото число ще бъде пренесено в друг сбор, нищо повече.

Лишен от възможност да се саморазкаже, човекът остава без достойнство. Ето защо нему непрекъснато се налага да се извинява – той бива обременен с перманентна и неотнимаема вина. Нещо повече – човекът се свежда до постоянната си виновност, проичтичаща от нищожноста му, поради което търпи унижения. Няма лична биография – няма достойнство – няма спомен. Екзистенциално гол, отделен принудително от живота си, поставен пред онези, които управляват живота и изковават паметта за него. Без емоция, защото чувствата се полагат също на личността. Тя заслужава, защото има достойнство, надминаващо физическото ѝ пребиваване в света. Тази човекоопакована маса обаче не заслужава – тя няма нищо, дори не си самопринадлежи.

Извинението е основната комуникативна модалност и на близките на лишеният от личност – след смъртта му те са тези, на които се полага да поемат товара на постоянното извинение и да продължат да изживяват неговата недостойност. Подобно на родителите на убитото момиче от Перник, които получиха не съчувствие, не човешко състрадание, тъй като то не се полага на „трупове“, а само на тела, принудително разкъсани от душата си, на личности. Подобно на роднините на лагерниците, на тях също им беше натрапена вина, която не може да бъде легитимирана другояче, освен чрез идеята за обезличностяването на личностите, за отнемането им от самите себе си.

Вероятно накрай, в най-последните изречения, трябва да бъде намерен повод за оптимизъм. Но не по формулата на сладникавите полицейски сериали от края на 70-те, в които финалната сцена представя щастливият униформен, вече по цивилни дрехи, на фона на залез, камина или нещо подобно, нито хепиенда с влажния, кучешки език, резултат от кучешката награда – „пържолки“ или друго. Въпреки очевидните съвпадения между този тип сцени и словесната покривка, която медиите представят за „обективна информация“, сглобяваща „самата реалност“. След хуманитарна катастрофа с подобни мащаби, в която живите отдавна не са живи, а само цифри, само вярата би могла да удържи света, разхвърлян и разпадащ се. Първичната, примитивната и единична вяра в това, че те никога няма да проговорят, че нещата ще се върнат по местата, които сме им определили, че съзнанието ще бъде в състояние да приеме обратно възможността да формира личността чрез натрупване на биографичен багаж в рамките на живот под собствено управление.

Кадрите са заснети изцяло с любителска техника, а голяма част от тях – тайно, тъй като снимките и заснемането на видео в манастирите е забранено. Ето защо качеството не е перфектно.

„Нож, жица, Сребреница” гласи оригиналът. Надпис, който и до днес може да бъде прочетен някъде из улиците на Белград. Ножът убива. Или аз, или врагът. По възможност все пак аз. Жица – така сърбите наричат бодливата тел, която тук метонимично назовава ситуацията на война, ограждайки моето от чуждото. Сребреница – град в Босна, превърнал се в синоним на клане. Това, което се получава, когато редовна армия, озверяла поради факта, че е война, се нахвърли върху мирно, цивилно население. Не дай Боже пък да не е армия, а паравоенно формирование, подобно на все още будещите панически страх, граничещ с ужас, тигри на покойния Желко Ражнятович, известен като Аркан.
Тук вардят не войници, а мироопазващи полицаи. Лично аз не видях разлика. И едните, и другите изглеждат като войници – имат униформи, оръжие и военна техника. И едните, и другите служат за жива демаркационна линия. Присъствието им просто сочи, че оттатък може, но отсам се прониква само с бой и – евентуално – с цената на собствения живот.
Кого охраняват те? – Не, те не пазят домовете на хората, защото е непосилно и скъпо да бъдат охранявани над сто хиляди. Те се опитват да съхранят в годна за обитаване форма не кое да е, а домът на Бога. На Онзи, който по определение е любов. Който казва, че когато ти ударят плесница по едната буза, следва мигновено да отвърнеш на жаждата за насилие, обръщайки и другата си страна с готовност да бъдеш зашлевен. Там се е населил Онзи, който е прави разлика между хората – било от каква националност са те, от каква раса или социален произход. Тъкмо Той, чрез Рождението на Иисус Христос прави възможно Богът да стане човек, а човекът – Бог.
Кой пази тези светини? От кого? Дали един и същи Бог сътвори и тези, които някога са построили всичката тази красота, и днешните потенциални поругатели на тези свети места и предмети, а и тези, които се опитват да ги спречат… с оръжие. Та нали тъкмо Иисус Христос през целия си съзнателен 33-годишен живот не се докосна до средство, с което се отнема живот?!
Не, виновна не е друга религия – там, на Косово, осквернените, подпалени и разрушени църкви не са заменени от джамии. Архитектурата на свещеното не се променя формално. Няма джамии, синагоги, няма изобщо фундаментален, човешки, топъл, стремеж към общение с нещо над теб, над всички нас. Има само желязо, бетон, заплашително сърчащи шишове, сякаш варварите ей сега ще дойдат, подобно на стихотворението на Константинос Кавафис.
Без значение дали Бог го има или не, всички понякога се чувстваме безсилни. И имаме нужда някой да ни закриля, да бъде загрижен за нас. За едни се грижи Бог, защото те вярват, че е така и в живота им става тъкмо така. Други се грижат сами за себе си. Или оръжието ги кара да мислят така. А за трети се грижат такива, които гордо се разхождат в униформа, всявайки респект и дисциплинирайки.
Но кой пази тях?
Религията не е просто някаква сграда, нито може да бъде изобразена на стена. Тя дори не е мистичният пламък на свеща – одомашнената и внедрена в полза на човека и Бога стихия на огъня, която иначе буди примитивен ужас, подобно на насоченото оръжие. Тя е простичкото „Не съм сам на този свят.”. Защото всички ние не сме сами. Защото, както казва проф. Калин Янакиев, дори викът ни на болка не е просто физическа реакция, а всякога е насочен. Нашето викане винаги има адрес, защото в спонтанно изтръгнатият звук диша надеждата, че тъкмо не сме сами, констатирайки по особено парадоксален начин, че на някого му пука за нас. Защото ние сме Него и Той е нас.
За някого Той е Бог. За друг – оловото, куршумът, 45-тият калибър. А за трети – по-големият брат, който по определение трябва да бъде зарижен за тяхната нищожност и строго я охранява от посегателства. Без да пита на кого е притрябвал нищожният, освен на самия себе си.
На кого обаче му пука за този, на когото му пука за нас? Кой трябва да бъде отговорен към Него, защото не само ние отсам имаме нужда от обгрижване?
Кого точно пазят полицаите на Европа и Америка? И по-съществения въпрос – какво налага светините да бъдат охранявани с оръжие? Как може да бъде разкъсан този
Вероятно мнозина биха потърсили веднага конкретна вина, биха посочили дадена страна, биха я заклеймили и биха счели казусът за решен. За нас на Балканите е свойствено често-често да замахваме с думите, че политиците са маскари. Тези думи не просто са някакво дебелашко клише, зад което крием собственото си нежелание и неумение да разберем Другия. Другия с главно „Д”. Това е посягане към въздуха, сякаш срещу досадно насекомо – мислим си, че сме се справили с него, че сме го изпъдили, докато не ни кацне на гърба, от където поради специфики на човешката физика досадни инсекти се гонят по-трудно.
Да, ние не желаем да вникваме и да разбираме. Да, тъкмо ние сме виновни за факта, че някъде домът на Господа е застрашен от насилие. Не, това не е домът на Бога. Това е еманацията, проявата в най-чист вид, дестилата на нашата заедност.
Не ми се иска да вярвам, че и това е изначално заложено у човека. Не само, защото инак Иисус, който ни завещава да обичаме ближния си като себе си, в мига на постигнатата заедност би се оказал просто някакъв празнодумец.
Все пак свободата на вярата включва и да не вярваш. За невярващите обаче всичко това трябва също да има стойност. Тази на от древни времена оцеляло културно наследство. Признато от междунадорни организации като богатство, принадлежащо на цялото човечество.
А кои са тези, които лелеят неговото разрушаване и как точно се наричат хора? – Питам с пълното съзнание, че една или няколко организации не са в състояние да определят границите на човешкото. Без това обаче да означава, че нямат силата да констатират общопризната културна значимост. Защото за нерелигиозния това все пак е част от миналото.
Казано най-просто – историята не започва от днес сутринта. Нито от вчера. Нито принадлежи на един или на друг. Тя не е ничия собственост, защото инак би означавало, че все пак някой има права да я насилва.
И кой е този, който в опита си да усвои дадено пространство, прави опит да издевателства над светини, преценени като част от културното наследство, като елемент от онези последни 3500 години, в които ние се кълнем, наричайки се европейци? Логически той следва да бъде изхвърлен и от европейското мисловно пространство, чак основания има да изпадне от идеята за човешкото въобще. Подобен ход обаче, макар логически легитимен, би изравнил двете страни. Би стопил разликите, но не в полза на цивилизационния избор, не в посока на обръщането на другата буза за понасяне на още един шамар, а напротив – към деградирането на ценностите, които отчасти ни правят да бъдем това, което сме. А тези стойности не са изковани тази сутрин, нито могат да се сглобят за година-две и в ущърб на вече съграденото и признато.
Ако има смисъл от историята, той е тъкмо в постепенното надграждане, в работата над себе си с оглед постигането на целта, която искаме да бъдем. Да бъдем, защото да бъдем можем или всички заедно, или никой.
В този ред на мисли – майната му на етническото прочистване! Не, не се извинявам за думите си. Политиците могат, но само донякъде да денонсират човешкото, свеждайки до до спекулативно угодното за тях. Майната му и защото няма успешен опит за изтриване като на следа от молив с гума на дадена човешка група от определена територия. Все някой ще остане. Ето защо все пак по-съществена изглежда възможността да отчетем подобността си и да бъдем заедно, всеки – творящ своята история, а всички – нашата обща.
11.10.2009г. Косово. Не е война. Вече. Но на „Нож. Жица, Сребреница” може да се отвърне с „Нож, жица, Свети Архангели”, „Нож, жица, Успение Богородично”.

Той е син. На майка си и на баща си. Също като тях е бил чавдарче, пионерче, а навярно би израснал и повече в йерархията на социалистическата младост, ако почти полувековният тоталитарен режим не бе колабирал в ръцете на собствените си деятели. Биографична бележка, която не индивидуализира обекта, поради което съвсем не би следвало да бъде четена като биографична.
Той е дете, подобно на всички деца. Палаво момче, живеещо в идеалния център на София. В близост дотогавашния дом на Партията – сграда, изпълнена в типичния тежък, смазващо-монументален стил, характерен за късните години на другаря Сталин. Архитектура, известна като „Сталински Барок“. В близост до Мавзолея на Георги Димитров. Ударението, разбира се, пада на второто „и“. Димѝтров, тъй като Димитрòв – това не значеше нищо. Не отличаваше, тъй като по силата на българската именна система сигурно всеки десети носеше подобна фамилия. Той живееше близо до дома на вожда и учителя…
Пардон – на Вожда и Учителя: „Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров…“. Песен на българската социалистическа младеж, изпълнявана с гордо изпъчени гърди и особен акцент върху името на другаря Димитров. На това на Димѝтров, въпреки че се пееше за Димитрòв, сякаш става дума за обикновен човек. Защото Ботев някак си беше даденост. Заради историческата дистанция или заради течащия подповърхнинно, неусетно, но неумолимо, процес на банализиране на ценностите, Ботев не беше толкова интересен, освен като знаков предтеча на социализма, в чието тяло според апологетите на комунистическата историография и литературна критика живееха двама. Единият бе поет и революционер, истинска емблема на Възраждането (епоха, за чието наличие самият той дори не бе подозирал, сиромахът, въпреки че я беше живял); другият също така бе поет и революционер, но неговата кауза бе не национална, а социална. Социалистическа. За нейното съществуване той навярно също не бе дръзвал дори да фантазира, но нейсе.
Той, нашият малък герой на име Алек (или Сашко, както го наричаше баща му, но това е друг разказ), без съмнение е пял тази песен по същия начин, както тя се е пяла с усмивка и възторжен марш на 1-и май и на 9-и септември от неговите родители, приятели и съученици.  От неговите другари, защото висшата форма на заедност – това беше другарството. Класовата солидарност, която не знаеше граници, възвисявайки се над народи и държави, преодолявайки всички различия в доказателство на непригодността и крайната отживялост на националния колектив. Все неща, които Алек/Сашко изпълнявал със старанието, присъщо на всяко малко дете, което чрез подражание на онова, което правят големите, пораства в ума си, уеднаквявайки се с мама и татко – моделите на своето поведение. Тъй като всички родители още от деца пеели песни и ходели на манифестации, славещи паметта на своите предци и на тези, към които учебната програма ги е насочвала в търсенето на точната рецепта на социалистическия гражданин.
Малчуганът прекрасно знаел какво представлява мавзолеят на Георги Димѝтров. Той бил съвършено наясно за какво служат храмовете на комунизма. Няма никакво съмнение, че той, подобно на всички останали свои връстници, бил виждал нетленните останки на партийния светител не един път, воден кога от прилежни учителки, устремени да изпълнят плана за идеологическо образование не за пет, а най-много за четири години, кога – от съвестни родители, в чиито задължения влизало точното запознаване на малчугана със света наоколо, включително и на този на идеологията. А той беше толкова мощен, че в очите на някои чак заместваше реалния свят.
Никой не желаеше да се черви от срам поради незнанието на детето си, поради което на младежта се обръщаше особено внимание. Това внимание беше толкова грамадно, че даже вътреутробното развитие бе подчинено на идеологията. Не се раждаха просто деца, а човешко тесто, от което се замесваха и изпичаха комунисти, смели съградители на бъдещото безкласово общество. И как да бъде другояче – репресивно-агресивното политическо отдавна бе пояло и публичността, и частната сфера, обръщайки и двете с хастара навън. Вследствие на това то бе преяло до пръсване и изглеждаше гротесково-заплашително в своята всеобемаща, арогантна сериозност. Подобно на зловещо-карикатурното присъствие на една мумия със скъпа (буквално и преносно) поддръжка в центъра на столицата.
Алек (…или Сашко) беше едно от тези деца. Нормално, комунистическо дете, растящо в жизнерадост и дръзновение – точно така, както идеологическата машина очакваше от него с оглед мисията, за която го беше предназначила още преди да се появи на бял свят. Впрочем особена персонализация на предназначението нямаше – слабо изобретателна, тоталитарната система си представяше всички еднакви, а заедно – клонинги на идеалния образ на вожда и учителя. На Вожда и Учителя. Премълчавайки, разбира се, особеното му рвение към градусовите течности и причастността им към личния му екзистенциал с акцент към неговия край.
Така изглеждат нещата, ако се доверим на общосподеления хоризонт на помнене на социализма. Дотук свършва потенциалът за изграждане на разказ от страна на историята, мислена като всеобща обяснителна и слабо прекомпозируема с оглед на анализирания случай логика на миналото социално битие, за която принасянето на детайлността на изображението в жертва е елемент, нормален като хода на естеството. Така вероятно би следвало да бъде написана кратката история на Сашко, който вече е пораснал и с гордост носи името си в пълнота – Александър Христов.
Александър обаче има да ни сподели още нещо. Системата на левия тоталитаризъм, стриктна в контролирането дори на собствената си сериозност, определя твърде тясна ивица, нарочвайки я твърде амбициозно за универсален жизнен хоризонт. С пълното съзнание за невъзможността за изнамиране на всеобщо валидно решение тип „хапче за глава“ за каквото и да било, да продължим нататък. В това крайно стеснено поле нещата обикновено имат само по една възможна употреба. Всяко мислимо предназначение вън от официално заявеното е обект на преследване, тъй като създава предпоставка за пробив в монолитния корпус на правилността.
Тя на свой ред беше стабилизирана и фиксирана в една безвъпросна форма, която полагаше човека не като цел (както гласи императивът на И. Кант), а като обект, комуто трябваше да бъде внушена субектност. Някаква форма на квази-свобода, подобна на всички полувъзможности, които бяхме принудени да наричаме с понятия, нарушавайки по този начин целостта на техните значения, давайки приоритет на битието пред възможностите на съзнанието. Полудоброволен, разбира се, беше и принцпът на посещение на всички светини на идеологията. От зрителния ъгъл на широкото обобщение това изглежда безвъпросно вярно.
Всеки свободен интерпретативен ход, водещ до изнамиране на подтекстово или изначално не заложено, но възможно приложение, бива поставен вън от правилата, а всяко престъпване на границите на пространството, определено от силово поддържаните прегради на идеологията, беше обект на преследване. Ето защо всеки „втори план“ беше обявяван за вражеска диверсия, имаща за цел да подкопае здравите основи на социализма.
Независимо как изглежда дадена нормативна система, индивидът винаги намира свой, неповторим и не повторен начин да се позиционира спрямо нея, отговаряйки в различна степен на приемливост от страна на системата на заложените в нея дефинитивни очаквания. Така прави и малкият герой на настоящата история. Не трябвало много на него и на приятелчетата му, за да разберат, че в камерата с парадигматичния мъртъв се поддържа една и съща ниска температура през цялата година, независимо от сезона – условие, наложено от специфичните нужни на технизираното нетление. Тук идеята за внушаване на рационална хладина и морална дистанция от авторитета, пред чиито завети можем само да рухнем в морално безсилие, няма общо.
Мимоходом и без видима връзка ще споделя, че лятото е най-детският сезон. Това е времето, в което училището е приключило, а следващата учебна година не е дошла. Тогава тъкмо децата са в състояние да се изразходят до пълно изтощение в игри, за да сторят на следващия ден същото. Време, свързано с едно от наслажденията, докосващи дълбинно сетивата дори на възрастните, привидяно в контакта на топлите устни с разхлаждащото тяло на сладоледа. (Тук съзнателно ще откажа правото на изказване на З. Фройд.) „Сладолед, сладолед!“ – викаха радостно децата, когато видеха двуколката, тикана от познатия чичко, да се задава по алеята.
Какъв е проблемът на всяко дете през лятото? Ами разбира се! – Сладоледът се топи твърде бързо, поради което трябва да се изяде колкото може по-бързо, намазан веднъж от сладоледаджията. А колко вкусен беше онзи сладолед – продължава да си спомня Сашко (Алек). Имаше даже два вида – сметанов и шоколадов, които чичкото-продавач мажеше с лъжица във вафлената чашка, измерваше на кантарчето и го подаваше с леко навеждане на очакващите деца. Единият струваше 38 стотинки, а другият – 42.
Пардон, по социалистически почин индустриализацията беше засегнала дори най-детската храна и тя вече излизаше от машина. Процесът на намазване върху фунийката, претегляне и размяна на хладната сладост срещу стотинките, които Алек стискаше в детската си ръчичка, изглеждаше безвъзвратно деритуализиран, но никой не съжаляваше за това. Общението с него продължаваше да бъде особено, почти свещено дело, макар идеологията отдавна да беше свалила всички богове на земята. Или поне така твърдеше официалната ѝ пропаганда.
Стремежът към удоволствие, към удължаване на постигнатата наслада и накрай – към спояване на миговете наслаждение в безкрайна удоволствена коагулация са изначално вградени в човешката природа. С риск да бъда обвинен в детерминизъм ще отбележа, че вероятно равнището на сетивността е единственият хоризонт, от чиято позиция дадено субстанциалистко говорене би могло да придобие плътност, макар и това да не го прави неуязвимо.
Тъкмо това двояко естество на сладоледа е драмата на детското живеене през лятото. Съзнанието на детето напълно изключваше възможността все пак начинът за по-дълготрайно съхранение на ледената сладост да се окаже неоткриваем. Обстоятелство, което обричаше децата на социализма, живеещи в близост до мазволея, на една неравна борба. Една непрекъсната, епична битка, пред която в техните очи Курската дъга изглеждаше като съседска свада. Перманентно сражение, който отприщваше неподозирани енергии, насочени към неосъзната ревизия на света наоколо и в частност – на функциите на достъпните предмети и места, подобно на първите хора и процеса на откриване на огъня, но с тази разлика, че жизнената среда на Сашко вече беше працелирана, изучена и предназначена. Ето защо нему беше останало да разлисти, да раздвижи игрово слоевете на света, проглеждайки през ненужните до така необходимия, който затваря ножицата, зейнала между приятността и немощта пред нейната кратковременност.
Историята продължава. Малчуганите на свой ред, след като до един се окажеха въоръжени с факела на сладостта, се отправяха радостни към (не)тленните останки на Вожда и Учителя. Те нямаха никакво намерение да съпричастяват Димѝтров към детското им наслаждение. Тази трапеза си беше само тяхна. В детските им очи хапването на сладолед в компанията на труп не беше нито притеснително, още по-малко зловещо или перверзно. Не се страхуваха от лежащото тяло – социалистическото дете нямаше интернет, нито видео, то не гледаше хоръри и не гледаше канала на мивката с уплаха, очаквайки оттам да изпълзи нещо гадно и екстремно опасно. И друго – Сашко и неговите другарчета бяха виждали другаря Димѝтров десетки пъти, ето защо изобщо не се съмняваха, че мъртвецът може да оживее и да им изяде сладоледите. Той просто беше част от пейзажа, подобно на люлките, пързалката и катерушките във форма на кълбо и кораб, по които играеха по цял ден.
А когато строгият пазач ги спипаше, че не се кланят и не благоговеят в трагически оптимизъм (тъй като, въпреки кончината си, лявата пропаганда (си) представяше, че политикът на Комунистическия интернационал пребъдва, оставил своята етика като завещание), а просто си ближат сладоледа, те заобикаляха обекта на поклонение и излизаха, за да се върнат отново след няколко минути, без да зарязват своята първоначална цел. Все пак сладоледът си беше важен, а родителите едва ли щяха да дадат на Сашко стотинки за още една доза студена сладост днес.
Безспорно за добро в следващите няколко изречения ще изплува отново онзи наративен пласт, свързан не с разказвача, а с деятеля. Всичко в името на обективността, колкото и невъзможна да е тя! Не всички деца, а само Алек, известен още като Сашко, дръзваше да употреби „убежището на мумията”, както сам днес нарича мавзолея, за място на своята трапеза. Парадоксално, но факт! – за него не православният храм (нито един от намиращите се наблизо), не католическата катедрала, дори не и синагогата, а тъкмо капището на комунизма изглеждаше най-безопасно и навярно вдъхваше най-малко респект, поради което тъкмо нему детското съзнание трайно беше сменило предназначението.
Малкият беше изнамерил съвършено незаконно приложение на мавзолея на Георги Димитров – като място, което лятно време удължава рехавото битие на сладоледа, сковано до загуба на форма от шанса за близка среща с неговия екзистенциален враг – слънчевите лъчи. Изначално предназначен да се разтопи в нечии уста, сладоледът получаваше рядката възможност да оцелее по-дълго, за да бъде употребата му още по-интензивна. В хладната камера никому не се налагаше да бърза, нарушавайки естетиката на храненето в предрешено състезание с неумолимо напредващата трансфигурация на сладкия лед в капки, които далеч не бяха толкова вкусни. Единствената заплаха тук беше чичкото с униформата, който също бдеше за каузата на единствената употреба. Правилната. Идеологически дефинираната, която беше задължителна, макар не всякога да носеше приятно преживяване. (Пак добрият, стар Кант изплува отнякъде!)
Как, прочее, бихме могли да обясним процеса на изграждане, уплътняване и използване на ценности, една от които безспорно е положената в нарочно построена и съоръжена с подходящи средства сграда мумия на Георги Димитров. Не тук е мястото за издирване на „реалните“ параметри на неговата личност в историята. Не само поради обстоятелството, че това вече е до голяма степен сторено, нито заради факта, че по този въпрос все още не е произведено нито едно построение с удовлетворителна информационна и аналитична стойност, но и поради още нещо – едва ли има по-мъчна задача от изнамирането на „обективния“ образ на даден исторически обект, макар че позитивната историография с присъщото си нахалство все още продължава да си присвоява подобни проекти, претендирайки чак за монопол над тях, сякаш те са предмет на постоянни посягания от разни посоки!
Децата не знаят нищо за историческата роля на Г. Димитров. Децата са добре информирани за това кой е другарят Димитров, когото виждат изопнал се в капището на комунизма. Детските реакции са първични, нито един филтър не ги прецежда, ето защо чрез тях лесно се чете конструираността на стойностите – извод, който беше възможно достижим и по друг път. В съзнанието на Сашко (този път само Сашко) скъпо струващият (буквално и преносно) Димѝтров (буквално и преносно) все още не се беше състоял, макар той да знаеше перфектно онази малка порция история, пропита със смазващата мощ на тоталитарната идеология, която му бяха разказвали при всяко посещение в мавзолея, а той охотно рецитираше като ревоюционна поема при наличие на повод. За нея той също все още не знаеше нищо, тъй като опитът му от неколкократните срещи с бдителния другар, контролиращ правилното случване на идолопоклонските ритуали в малката сграда, беше екзистенциално нищожен. Дори детското мислене безсъмнително признаваше слабостта на своята позиция – тя принася приятно усещане, официално забранена е, което я прави допълнително привлекателна, но универсалното осланяне на нея води до светкавична и неизбежна капитулация в морален аспект. Ето защо Сашко обикаля саркофага леко притаен и готов да отговори на евентуална заплаха, побягвайки.
Дори повече – вероятно някъде в мисленето на малкия човек забраната действа като подтик за особена демонстрация, извършена с ясната мисъл за оскверняването на паметта на „комунистическия фараон” (така се изразява един истиснки син, какъвто до ден-днешен е Александър Христов). Тази, на която свидетел е само самият той. Тази, която провокира детето да се равнява по възрастните по храброст и води до дела, които често пъти наричаме пакости. Кой знае?…
Трудно би било да се настоява на идеята, че детското съзнание отразява един по-изчистен от всякакви наслоения (на мисълта) свят, поради което не схваща съвсем представата за битието като онтологически нееднородна маса, в която съществуват зони с по-голяма гъстота, нарочно стабилизирани в социално употребима форма, които наричаме ценности. Това, разбира се, изглежда вярно, но само на пръв поглед и не в рамките на нстоящия (опит за) размисъл. Ако това би било така, то тогава всички изгаряния на книги и нарочни кампании по унищожение на културни богатства трябва да бъдат квалифицирани като жестове на детинско, неосъзнато отношение към битийното разнообразие и културните относителности.
Струва ми се, че интуицията за наличие на подобна дистанция най-малкото не обяснява всичко. Ако заобикалянето на ценностите можеше да се гледа изчерпателно от позицията на наличното разстояние между идеята и реципиента, било то от какъв характер (възрастов, културен, цивилизационен…), прибавянето на нейния негатив – съвършено осмисленото съдържание, което на свой ред генерира отношение спрямо зоните с високо онтологическо налягане, би решило проблема съвършено. Изглежда вън от съмнение, че нещата се случват такива, каквито са, поне поради още едно основание.
Автоматизиращият ефект на навика е сред от най-трудно уловимите фактори, оформящи нагласи и поведения спрямо света около нас. Подобно на проблеми като този за времето по думите на Августин Блажени, определени аспекти на ежедневното срастване на субекта с обекта трудно се поддават на обговаряне, а причина за това не е само невъзможността да бъдат регистрирани и дефинирани от множеството по изчерпателен и евристичен начин. Инерцията на банално присъстващото, част от хоризонталния ред на живеенето, в който нищо не е повече и нищо не е по-малко, задава екзистенциалните траектории, преминаващи през един свят с едноизмерно дъно, в който всичко се свежда до сетивните си очертания и всякога е само това, което е. Релеф липсва. Идеята за многослойната структура на света и откриването на различните възможности за нейното обглеждане не се състояват в ежедневието. Още по-малко – в това на Сашко. А на Алек – хич.
Същата лепкаво-погубваща, аморфна каша на битието, която по най-досадния начин държи всички изправени и без шанс да се издигнат или да пропаднат, ампутирайки постепенно и напълно безболезнено чудото и скопявайки вярата в един процес на обезценностяване на всички пространства, принадлежащи на физическата и духовната география. В нея няма герои, нито мерзавци, защото и хората са еднакви, част от плоския, хоризонтален порядък, който приравнява всеки към всички и обратно към всеки. Тук именно се състои драмата на възприемането на символите от всякакъв характер – неусетно техните вертикални профили се смиват в нищото, превръщайки се в елемент от нямата трагедия на ежедневното живеене. (Тук вече Сартр трябва да бъде поне споменат по име!)
Обект на невидима ерозия са всички топоси на идентичността – разказът за побиващия копието си хан Аспарух, който с гръмовни слова основава българската държава;историята за Крума Страшний, който в стиховете на Вазов Никифора Горделивий победи и от черепа му руйно вини пи; фактите относно далновидният Борис-Покръстител и стореното от него епохално дело; информацията за неговият син Симеон, страшилище за високомерните ромеи и съградител на „Златния век на българската писменост и култура“… И така нататък.
Тези представи работят в мисленето на порасналия вече Александър Христов. Ето защо той продължава да бъде син. Макар вече не на родителите си, подобно на всяко момче, превърнало се в мъж. Днес той е син, но в съвършено друг смисъл. Като всеки един убеден демократ, той вярва, че цветът на небето и безкрая ще спаси света. Макар и не чак толкова сантиментално. Днес той знае историята на мавзолея. Именно заради това, макар да беше част от онези, които с идеите си щурмуваха капището на червеното, кръвожадно божество, погълнало в търбуха си цялото общество, той застана против разрушаването на неговия материален символ – мавзолея. Викал с цяло гърло в подкрепа на идеята за изваждане на (не)тленните останки на социалистическия лидер, той пожела не спонтанно и губително скъсване с онова, което е било, а нещо много простичко и сякаш възможно както в научен дискурс, така и в ежедневен разговор – отвръщането на центъра на нашата столица от образа на представително гробище.
Едва ли някому би се сторило особено проблематично, ако заявя, че градската среда е изначално десакрализирана. Не възнамерявам да доказвам това твърдение чрез примери от историята на градовете, тяхното възникване и характеристиките им, оразличаващи живеенето в тях от това в аграрните пространства на традиционното. Навярно би било достатъчно да припомним, че в центъра на столицата всеки би могъл да се озове практически по всякаква работа или поради нейната липса. Това е мястото на живите, което не следва да бъде населявано от покойниците – факт, заради който са изобретени безброй легенди, свързани с наказване на престъпилите границите между тези два човешки свята. Ето защо общуването с мъртвите е подчинено на строги правила, за чието прекрачване нарушителят бива санкциониран.
Ето защо откак свят светува храмовете са в градовете, а гробищата – всякога извън техните черти. Ако все пак площта, отредена на мъртвите, някъде е част от селището, то тя е ясно отделена от възможните реални и въображаеми траектории, преминавани от живите. Пример в това отношение е самият град Сердика, чиято зона, посветена на почитта към предците, се намира оттатък крепостните стени. Тъкмо това осмисляне, разделящо радикално, същностно и безостатъчно живи от мъртви, макар те все пак да продължават да пребивават в някаква форма на заедност, на която религията припознава трансцендентни характеристики, а светски настроеното съзнание нарича традиция, ражда и бунтът срещу изпънатия, мумифициран вожд на червеното племе, но категорично отхвърля решението сградата-бивш храм да последва съдбата му в реално и символическо отношение.
Това здание, плод на доброволен труд, беше символ, който можеше да заживее по-различен живот – този на опитомения, музеифициран предмет. На оръдието, бълвало огън срещу стените на Сталинград, до което днес туристите се снимат с жизнерадостни усмивки, макар информационната табела ясно да посочва какво е сторило това едрокалибрено желязо. На адските инструменти, служили на нацистките лекари в експериментите им върху „низшите раси“, които посетителите гледат през витрината, въобразявайки си къде са влизали и откъде са излизали разните остриета, закривени шила, заострени или умишлено затъпени куки и т.н. Фантазми, плахо контролирани от чувството на срам и спонтанно възникващата жал, но разпалвани от любопитството в една негова форма, извираща изначално и сякаш от самото естество.
Ето защо Александър желаеше един ден да бъде в състояние да обясни на своите наследници света, в който се е родил и живял. Цел, която е все по-мъчно осъществима без съдействието на визуални средства, тъй като онова, което не може да се изкаже, без съмнение може да се покаже.
Ако изходим обаче от предпоставката, че става дума само за отношението само към един вече приключил исторически период, с който мнозина са травматично свързани, а други – привързани, то дебатът би се решил изключително лесно – чиито доводи надделеят, неговият проект ще бъде осъществен. Дали ще съхраним остатъците от епохата на левия тоталитаризъм или ще дадем всичко от себе си да изтрием това време от обществената памет, начевайки тази своеобразна лустрация от материалната среда – това е питане, което в тесния контекст на изключително проблематично поддаващото се на архивиране и музеифициране наследство на социализма изглежда напълно ирелевантно към живота на гражданското общество или към която и да е форма на солидарност.
Изглежда, че случката на Сашко далеч надхвърля тясната проблемна окръжност, дефинирана от въпроса за потенциалните възможности за справяне с товара на паметта за социализма. Струва ми се, че призмата на детето, държащо сладолед в хладината на мавзолея дава шанс за нестандартен поглед изобщо към проблема за историята на ценностите и тяхната употреба.
Ето защо, прочее, този разгърнат пример би послужил за много повече. Освен за източник на по-софистицирана аргументативна логика срещу извършването на действие, което вече се е случило, примерът със Сашко има поне още едно приложение, а навярно и много повече. Тук е мястото да отбележа също, че аналитичните заряди на преразказаната едромащабна картина всъщност дори нямат общо с дискусионната аура, генерирана от интерпретацията ѝ. Твърдение, с което бих желал още веднъж да подчертая опита си за отворена и многопластова интерпретация на инак прозаично изглеждащия кратък разказ, принадлежащ към жанра „моментна снимка в няколко кадъра“.
Детето в мавзолея, държащо сладолед в ръка, възползващо се от „втория план“, изнамерен от самото него, сигнализира изобщо проблем, свързан с процеса на смислозадаване, осъществявано целенасочено чрез медийните канали на модерната държава. Изразено отново в пример, тук ясно личи едно от „тесните места“ в онзи сегмент от системата, определен да реализира чрез стандартизирано съдържание даден проект за гражданско общество, отговарящ на условия, отговарящи на предварително дефинираната норма в рамките на съответната парадигма за социално строителство.
За социализма проблем беше втората употреба, а това изобщо не се дължеше на факта, че обществото беше въздържано от консуматорски нагласи посредством поддържането на постоянно пълен хоризонт на очакване, ефект от постоянния дефицит на всичко, което можеше да се превърне в обект на желание. Перментентната липса на свой ред отприщваше енергийни потоци, които разрушаваха онзи слой на живеенето, въведен от идеологията като единствено съществуващ и обезпечаваха мислимостта и осъществимостта на един различен избор, който приоритизираше някой друг елемент от битийната стратиграфия, без да влиза в разрез с очакванията на системата към действията на нейните човешки атоми… Трудно намирам израз, който да отрази пълния смислов обем на десубективизираните хора – доминиращ човешки вид по времето на социализма, без да позволи да се промъкне през задната врата излишната пейоративна конотация или спонтанно съжаление.
Затвореното общество генерираше фиксирани първи употреби, които очакваше да бъдат единствени – практика, плод на усилието към домогване към свръхресурса, наречен „голям смисъл“. Той именно беше основното средство за въздействие върху масите, на което бе вменено да превръща идеологически аморфните единици в единно социално цяло. Всеобщата тежка предопределеност в условията на тоталитарна система не оставяше нито един обект вън от правилата на употребата. И как да бъде другояче – хроничният недостиг на всичко пораждаше глад към употреби, който поглъщаше буквално всичко. Неща извън употребата нямаше, а за това имаше поне още една причина – на самоцелното се гледаше като на безполезно, а то на свой ред беше мислено като възможно укритие на буржоазни ценности, борбата с които се водеше безкомпромисно и до пълно унищожение на реда, привиждан като принадлежащ към един остарял и несъвършен свят. Ето защо дори в естетиката, в сферата на съзерцателното, трябваше да има все някакъв утилитарен елемент.
Ето защо може да се твърди, че социалистическата употреба беше прагматична. Всеки детайл служеше за осъществяване на конкретна цел. Където официално закованите употреби не удовлетворяваха, биваха изобретени алтернативни. Привидно изключение от това правило представляваше гръмкото заявление за възможна двойно предназначение на разпада на атома. Зад лозунга „атома за мирни цели“ лесно се разчиташе обстоятелството, че за истинския комунист, живеещ в свят, в който човешкият живот е ултимативна ценност, енегрията на атомния разпад би могла да бъде впрегната в полза на прогреса. Фактът, че флагманът на социалистическите държави – СССР – притежаваше навярно най-големия арсенал от ядрени оръжия се обясняваше с пропагандното твърдение, че злите сили на световния антикомунистически (следователно противочовешки) заговор са изобретили и вече притежават подобна унищожителна мощ, чието сдържане може да се мисли само чрез адекватно противодействие.
Отвореното ползване беше нож с две остриета – от него често пъти се раждаха изобретения и рационализации, които, поради неспособността на индустрията да удовлетвори цялото пазарно търсене и скъпия внос, се поощряваха, макар и не на всяка цена. Ролята на рационализатор пасваше само на онези, които вече бяха доказали верността си към партия и общество. Това в съществена степен обяснява наличието на идеологически препятствия пред желаещите научна кариера – знанието, което биха могли да обладаят, лесно може да бъде употребено не по предназначение от социално неосъзнатия, както гласеше идеологическото клише.
Струва ми се, че този кратък спомен на Александър Христов е показателен поне в още едно отношение. Популярно се твърди, че една от базисните разлики между левите и десните идеологии се състои в принципното полагане на човека спрямо греха. Според ляво мислещите човекът бил изначално достатъчно силен, за да противостои ефективно на негативните влиянията, но изкривеното устройство на света го превръщал в експанзионистично, егоистично и накрай зло, потънало в неправда същество, което отгоре на това не я изправя, а я възпроизвежда, тъй като изкривяването на интереса, който по определение се дефинира през обществото, по посока на личността, води тъкмо до това. Ето защо социално настроените са склонни – продължава това обяснение – да надценяват ролята на групата за сметка на индивида. В рамката на тази логика механизмите на обществена солидарност са привиждани като източник както на порядък, водещ към правилен живот, така и на хаос, а той на свой ред поражда грешни решения, а често пъти – направо грехове. Виновен за всичко е не конкретният вършител на дадено действие, а колективният субект, наричан още класа.
Същото популярно схващане настоява, че десните социални проекти полагали човека като изкони неустойчив, крайно нестабилен източник на основания за праведно или грешно живеене, ето защо били изобретени правилата и законите, а начело на обществото били поставени онези, чиято отговорност било удържането на баланса. Те обаче, бидейки плод на работата на овластените, носели неизтриваемото родилно петно на техния интерес. Колко деформирана била поради това тази хармония!
Това обстоятелство налагало спешната интервенция на левите, които с вярата си в човека били призвани и призовани да създадат нов социален ред, в който няма класи и в който никой никого не експлоатира. Този популярен анализ продължава с факта, че изхождайки от принципното схващане на левите социални идеи за виновността на обществото пред личността, то следва да приемем, че стабилната единица, от която би следвало да начене мисленето на всеки проект, инжениращ социума. Оттук на свой ред би следвало да се заключи, че левите вярват в способностите на индивида, положен в рамката на правилния социален ред, да живее праведно и съобразно неписаните закони на етиката. Нещо, което в рамките на класовото общество е немислимо, защото десните, доколкото издирват ключа към обяснението на обществото в класата, разполагат човека в херметикума на едно безгранично неверие, подхранвано от самите тях чрез несправедливото устройство на света. Казано другояче – човекът само изглеждал социална суб-единица, тъй като зле построените идеологии на дясното го полагали под прага на верова регистрируемост.
За разлика от всеверието на комунизма в човека, чието предназначение от Сътворение мира било постигането на идеала, въплътен в утопията „безкласово общество”, в което няма угнетители и угнетени, защото всеки бил равен на всеки.
Тук е мястото да направя едно признание. Същинският замисъл на настоящия текст не е решаването на повече или по-малко значими въпроси от кръга на помненето на социализма и/или задълбочаването на обяснението за определени аспекти на неговата механика и идеология. Струва ми се, че настоящето аналитично усилие би могло далеч по-полезно да бъде използвано за платформа, от която да бъдат зададени редица въпроси, обвързващи тематичните пространства на ценностите и техните употреби.
Изглежда труизъм, но въпреки това ще споделя, че значимостта на даден обект е величина, зависима от неговата потенциална ползваемост в/от различни контексти. На колкото повече ситуации приляга, толкова по-висока е стойността му. Правило, което на пръв поглед съвсем не изглежда абсолютно.
Каква е първата употреба на фрагментите от комунизма, формиращи значими зони от градската среда и дефиниращи знакови мисловни терени? Изглежда, че като цяло разказът за историята, употребяван някога активно за конструиране на колектив, днес е лишен от своята първа употреба. По различен начин и епохата на комунизма, и лелеяното от национализма българско средновековие, и идеализираното Възраждане, са се превърнали в прашни вещи, чието място е на тавана с вехториите, подхвърлени на забрава. Ето защо, макар да присъстват в учебници и дадени сегменти от публичността, те прогресивно изпадат от зоните на обществен интерес. Може да се каже, че смислотворните им потенциали са сведени до нула именно поради липсата на консенсус относно употребите им.
Колко далеч бихме могли да стигнем, проглеждайки последователно през смисловите слоеве на света, откривайки алтернативни възможности за употреба на комунистическото наследство? До каква степен липсата на договореност около използваемостта изобщо и начините на употреба след това на оставеното от един режим, обект едновременно на крайно отхвърляне и романтическа носталгия, не надхвърля самата себе си, посочвайки отсъствие на диалогични напрежения около миналото изобщо? – Наблюдение, което до голяма степен се потвърждава от динамичните и силно проблемни опити за премоделиране на картата на културното наследство, мотивирани от фактори, които далеч отстоят от традиционните източници на подобни промени?…
На всички тези въпроси малкият Сашко не би могъл да отговори. Той е само един син. На майка си и на баща си. За него тези тежки питания биха били непосилен товар. Той обаче ни е оставил спомена си. Спомен, който говори, изричайки неизмеримо повече, отколкото би се разчело в речниковите значения на малкото му думички. Неговата роля изглежда по-лесна – той само помни. Сякаш и най-изтънченият анализ струва нещо пред един цветист спомен, който пълни устата на слушателя с вкуса на сладолед, а очите му – с гледката на лежащия в паметникоподобно вцепенение Георги Димѝтров! Може би мавзолеят трябваше да бъде разрушен. Но не този, намиращ се в центъра на София, а онзи негов призрак, срещу който и днес разни партийно-цветни люде, подобни на Дон Кихот, възправен с цялото величие на шлема си-леген, цепят с карикатурно свистене въздуха, отбранявайки свободата да си въобразяват това или онова от сенките на миналото. Струва ми се, прочее, че жертвата на гражданското, на общото в името на някаква частна кауза, била тя и най-справедливата, не всякога се изплаща (морално).
Въпреки това Александър продължава да бъде син. По свой начин – както гласи клишето. Той иска да продължи да помни, за да бъдат неговите наследници такива в пълния смисъл на думата. Да продължат онова, което си струва, а друго да ревизират или изоставят, превръщайки го в част от паметта на обществото. Или на своята собствена. Има значение. За да ядат и те своя сладолед, научавайки, освен вкуса на сладостта, и този на спомена. За да разкажат това на своите синове, а и на дъщерите си, които на свой ред да дадат своя принос в традицията на помненето. Тук вече въпросът колко точно е широк споделеният периметър на помнене няма значение.
Тривиален финал, но понякога завръщането към обикновените неща би могло да бъде здравословно.

Настоящата статия е представена за първи път на национална конференция с международно участие „Човекът и вселената“, организирана от Съюза на учените в България – клон Смолян, 6-8 октомври 2011г.

Разсъжденията за началото на българската държавност през Ранното средновековие възникват почти с раждането на академичното писане на история у нас. Още тук ще споделя една своя водеща интуиция. Смятам, че проследяването на траекторията на изследователския интерес и научните резултати по въпроса ще роди повече от предварително предполагания пореден досаден историографски преглед. Още във въведението на настоящата работя държа да направя една уговорка, която смятам за съществена – опитът за вникване в изследователските усилия по проблема няма за цел да създаде плътна фактологическа поредица от имена, заглавия и дати. Подобна задача би била достойна за каталог от типа на телефонния указател. Прилаганият тук аналитичен подход представлява опит за контекстуален прочит, който, навярно противно на очакванията, ще опита да улови и отчете не само съдържателните научни гласове по въпроса за ранната християнизация на отделни представители на първата българска управляваща династия, а и съществените замълчавания, някои от които са направо знакови.

Един от родоначалниците на научно функциониращата историография у нас – Марин Дринов, обръща внимание на появата на българското ханство[1], наред с което се фокусира в подробности върху въпроси като произхода и прародината на славяните[2], етническите корени на (пра)българите[3] и редица още други. Макар хан Кубрат да е известна за него фигура[4], в текстовете му не личи усилие към вглеждане зад видимата повърхност на изворните изложения, ето защо той дори не счита за нужно да поставя подобен въпрос. Ход, с който Дринов без съмнение се присъединява към доминиращото очакване относно религиозната принадлежност на хан Кубрат, а именно неговата принадлежност към езичеството.

Важно е обаче да се отбележи обстоятелството, че в последната четвърт на XIX век, когато българинът, заемащ руска катедра, се намира в активния си период като изследовател, съкровището от Малая Перещепина все още не е открито (това става чак през лятото на 1912г.), а до неговото категорично свързване с личността на владетеля на Велика Стара България Кубрат предстои още около столетие.

Ритъма на изследване на раждането на Средновековна България се задава и от факта, че моделът на национална идея, произхождащ от Немския романтизъм и възприет от дейците на Българското възраждане, включва като необходима част фигурата на основателя. Обикновено той не е просто някакъв образ, застанал в началото на дадена поредица, а онзи, положил фундаментите на зданието, актуално и към условното настояще на авторовото писане. Той е първият, освободил пространства във физически и духовен смисъл, които неговите последователи ще разширят и обогатят. Делото му обикновено се възприема като завет, който не подлежи на развитие, а само на доразгръщане от следващите поколения. Тъкмо по този начин се създава традицията, която на свой ред обраства с исторически митове.

Един от тях се отнася пряко до българската версия на културния герой-основател, въплътен в личността на хан Кубрат. Навярно всички знаем случката със стария господар и неговите петима синове, събрани около смъртното му ложе да изслушат последните думи на баща си, в които според една схема, характерна за фолклора, се съдържа особено голяма ценност, имаща непреходно значение. Накратко – на наследниците си гаснещият български хан обяснил с пример ефекта от заедността. Той накарал най-големия от тях да вземе и да опита да прекърчи на две пръчка. Силният българин не видял трудност в това. След това бащата-хан помолил Баян да повтори експеримента с две пръчки – препятствие, което било съвсем малко по-трудно за него. Накрай родоначалникът на рода Дуло настоял синът му да пробва силата си върху цял сноп пръчки. Последният се подчинил на бащината воля, но неговите могъщи ръце не успяли да преломят мощните енегрии, стаени в множеството.

До ден-днешен този сюжет се предава от дядовци на внуци, допълнително подправен с лозунги от типа на „Съединението прави силата”[5], целящи да възпитат у младите съзнание за общностна принадлежност. Не са толкова много обаче са онези, които са наясно с историята на тази история. Намираме се в края на XIX век, българското княжество току-що е получило своята политическа автономия, а идеята за постигане на съвпадение между реални и въобржаеми държавни граници, подчинена на представата за обединение на всички българи, се превръща в обществена кауза номер едно. Ето защо по-малко от десетилетие автонимия трябва, за да бъде осъществено Съединението с Източна Румелия – първата стъпка към реализацията на националния проект. В подобни моменти постигането на максимално вътрешно сцепление в обществото и насочването на разнородните интереси на различните групи към една общосподелена ценност – тази на заедността, може да се постигне чрез изобретяването на лесни за заучаване сюжети с ясна дидактическа насоченост, които се въприземат като едно със собственото си тълкуване, което е врастнало в тях още от появата им.

Контекстът на това време ражда и сюжета за хан Кубрат и неговите синове – история, която не е засвидетелствана в нито един автентичен текст, принадлежащ на средновековната епоха. Факт, който не пречи на авторите на един от най-новите опити за систематизиране на българската история в едно книжно издание, състоящо се от няколко тома, да прокарват последователно и убедено мисълта за мъдрия държавотворец, начертал пред синовете си пътя на идеалното политическо развитие в термините на съхраненото единство[6].

В учебника на Стефан Савов Бобчев, където за първи път е срещната тази притчова история, не се споменава нищо за вярата на първия български владетел. И няма за какво, доколкото религиозната принадлежност на хана не е необходима на разказвача, нито би била от полза на учителя за осъществяване на възпитателната задача на образованието, съдържаща ясни граждански послания. При наличието на политическа кауза, корепосндираща с мисълта за възстановяването на мистичната заедност на българския народ, нарушена само от случайни колебания на историческия процес. Тя обаче, бидейки част от националната идея – величина, намираща се извън време и пространство, няма начин да не сработи в полза на българите, тъй като според теорията на национализма единността е естественото състояние на нещата, ето защо на постигането ѝ  се гледа като реставрация на загубената хармония.

Тук е мястото да бъде припомнено, че историята се появява като наука, обслужваща в значителна степен дневния ред на обществото, което тепърва се конструира във вид на национален колектив, оформен от идеите на Хердеровия романтизъм. Ето защо позитивната историческа наука от своето начало е предназначена за каузата на нацията. Ненапразно Марин Дринов на не едно място директно заявява, че от всички науки на най-голям интерес би следвало да се радва историята, защото тъкмо тя посочва уникалните черти на всеки народ, изграждайки рамката на неговото самоопределение.

Верен на тази представа, Васил Златарски, професор по средновековна история в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, възпитаник не на друга, а на школата на немския позитивизъм, се заема със задачата да събере и разкаже в цялост историята на Българското средновековие – епохата, служеща за модел на националните борби по времето на Възраждането. Именно посредством примерите, извлечени от времето на българските ханове, князе и царе, би могъл да се посочи модел на успешно противопоставяне на сравнително малък народ, изправил се срещу Византия – империя-носител на цивилизацията на православния европейски изток и законодетел в областта на военното дело. Ситуация, която, ако бъде разчетене формално, типологически силно наподобява на амбициозното противопоставяне на нищожната по територия и ресурси България, дръзнала да застане срещу интереса на огромната и неизчерпаема мощ на Османската империя и влиянието на Великите сили, допълнително подкрепящи сатуквото на Балканите.

Годината вече е 1919, а излизането на първата част на първия том от значителния труд на Златарски, озаглавен „История на българската държава през средните векове“[7] уцелва едно от най-сериозните пропадания в новата ни история – националната катстрофа след загубената Първа световна война, гигантските репарации, дължими на съседните страни и униженото национално самочувствие, намиращо се вероятно в своята най-ниска точка от 1878г. Макар публикуван в края на второто десетилетие на XX век, текстът на монументалното изследване е подготвян продължително време – принцип, характерен за позитивната историопис изобщо. Не е трудно да си представим, че замисълът за него датира от поне десетилетие по-рано – време, съвпадащо с обявяването на независимостта на България, превръщането ѝ в царство и придобиването на пълен политически суверенитет. Период на патриотичен възторг, пряк ефект от победите на българското оръжие срещу Османската империя, мислена като вековен враг, в Балканската война, и срещу вероломните гръцки и сръбски съюзници в Междусъюзническата война, които само случаят успява да спаси от пълен разгром в теснините на Кресненското дефиле.

За Васил Златарски личността на Кубрат[8] има особено значение не само поради факта, че тъкмо този български хан застава в началото на държавната ни традиция, която политиците в началото на двадесетото столетие си представят, че продължават. Комплекс от причини насова неговото внимание към първия представител на рода Дуло. Тук вероятно бих могъл да изброя само част от тях. От една страна застава идеята за етническите корени на българското племе – въпрос, в който се оглежда проблема за коректното разполагане на българите по скáлата между варварство и цивилизация. Оттук решение би получило и питането за характера на ранносредновековна България, в чието заплитане са отразени както чисто научни дебати, така и възможности за по-дълбинен прочит на културната история на българската държава – процес, който би доставил нужната легитимация на претенциите на актуалните политически мъже и общество към османското териториално наследство на Балканите.

Появата пред публика през 1919г. на първата част от замисъла на Златарски постига още една цел – след като величието на българите към онзи настоящ момент не може да бъде ясно показано, след като актуалността трудно би могла да мотивира обществото към дискусии, имащи за цел консолидиране около даден проект за развитие, то миналото лесно би могло да се употреби като естествен резервоар, предоставящ примери за онова, което днес не е налично наблюдаемо. Което не може да бъде показано, може да бъде разказано, ако си позволя да преобърна популярната сентенция с автор Л. Витгенщайн.

Какво споделя в текста си Васил Златарски относно хан Кубрат? – Ползвайки основните писмени извори по въпроса, той е несъмнено наясно с факта, че българският първи владетел е бил християнин[9] от детството си, част от което прекарал в Константинопол, където всъщност се сприятелил с бъдещия византийски император Ираклий (610 – 641г.). Именно с получаването на Св. Кръщение историкът свързва увеначването на хан Кубрат с почетната титла „патриций“[10]. Усилията на професора обаче са концентрирани не върху придаването на дълбочина на разбирането на християнската причастност на създаделя на Велика Стара България, а към идеята за изначалната вплетеност на българите и държавността им в моделите на средновековната цивизация – обстоятелство, което е привидяно през идеята за равнопоставен контакт, основан на взаимно разпознаване и признаване[11].

Изложението по-нататък дава възможност да се предположи, че според разсъжденията на В. Златарски зад покръстването на хан Кубрат стои не лична убеденост, а действие, възпроизвеждащо елемент от политическата идеология на византийците, ето защо този жест трябва да бъде осмислен именно през една призмата с общокултурен профил, в която религията присъства не като себе си, а като начин за допълнително ритуализиране на дипломатическото общуване, което по същество има само политически, а в случая и лични съдържания. Казано най-направо, това схващане господства сред историците до ден-днешен. Отново напомням, че Перещепинското съкровище, макар и вече известно на науката, все още не е свързано с погребението на хан Кубрат.

Междувоенният период явява още един замисъл за съставяне на пълно събрание на средновековната ни история. Този път автор е професорът по история на Византия в Историко-филологическия факултет на Софийския университет Петър Мутафчиев[12]. Както не е трудно да се предположи, той също е възпитаник на немската позитивна школа в академичната историопис. За разлика от своя предшественик и учител Васил Златарски, Мутафчиев успява да погледне зад и през историческия факт, насочвайки усилия към по-мащабни обобщения, които той дръзва да нарече философия на историята – предмет, който в неговите очи също трябва да се мисли през оптиката на национално специфичното.

Именно този метод го довежда до един от съществените въпроси от ранносредновековното ни минало, а именно този за ролята на християнската религия и ефектите от Покръстването. Разсъждавайки относно залеза на ранносредновековното българско царство, изследователят достига до едно по същество безкомпромисно заключение, според което пряка вина за попадането под византийска власт носи именно налагането на христовата вяра у нас – акт, който нарушил естественото развитие на българското ханство, полагайки го върху основи, изобретени от и за друг, върху принципи, които му били неприсъщи и чужди, с които българите не успяли да изградят симбиоза[13]. Макар да е съвършено наясно, че християнската история на българските земи започва далеч преди Великото преселение на народите[14], чиито финални епизоди довели до настаняването на аспаруховите българи на Балканите, той настоява на мнението, че все пак делото на княз Борис било подранило, ето защо религиозната преориентация на държавата не била докрай разбрана нито от населението, което все още живеело в своята езическа вяра, нито нобилитета, който чрез новата религия изпаднал под византийско влияние.

Като главни проводници на чуждите моди са посочени византийските свещеници, поканени лично от българския княз да покръстят народа му – обстоятелство, което неминуемо довеждало до прекъсване на разгръщането на България като държавен и социален организъм, привидяно от Мутафчиев като автентично само в духовната атмосфера на вярата във върховния бог Тангра[15]. От друга страна погледнато, след приемането на християнството като единствена религия, в държавата се появила нужда от незабавна реформа, синхронизираща правния ред с предписанията му. Ето защо в Плиска се озовали и чиновници-ромеи, а като резултат от това цялата княжеска канцелария възприела гръцкия език като универсално средство за комуникация. Това променило из основи модела на българското общество – на мястото на племенните противопоставяния между славянската знат и прабългарските управляващи дошъл един протокласов конфликт, базиран на неприязънта на широките народни маси спрямо неговите византийски управляващи[16]. Факт, в който изследователят съзира още аспекти на прекъснатата прабългарска традиция, края на силния хански период и пренасочването на развойните енергии на българите в едно направление, пребиваването в което било принудително и противно на логиката на времето[17].

Вероятно тук е мястото да се маркира, че изследователската логика на Мутафчиев разполага появата на богомилството и отшелничеството тъкмо в сферата на социалното – те били не опити за редакция на християнското учение, характерни за цялото Средновековие, които чисто и просто нямали сполуката да надделеят и да се наредят в числото на официалните учения на Църквата, а представлявали форми на протест срещу обществените недъзи, част от които хризстиянизацията, гледана най-вече като византинизация, задълбочила, а други направо произлезли пряко от нея[18].

Ето защо в История на българския народ хан Кубрат дори не е въведен като християнин – това обстоятелство, проектирано на фона на усилията за търсене на етническа и евгеническа автентика, белязали 20-те и 30-те години на XX век не само в българската култура, само би разфокусирало идеята за намиране на точната формула на есенциално българското. На онова, което е присъщо исторически и културно само на българите, макар и отдавна загубено.

Нито дума няма и за религията на хан Тервел – втората владетелска фигура от ранносредновековна България, за която имаме донякъде сигурни данни за християнска принадлежност. Макар пръстенът-печат с надписа „Богородице, закриляй кесаря Тервел“, да е известен в науката факт, изследователят обръща особено внимание на титлата, представляваща второто по ранг достойнство във византийската титулна йерархия[19], но на изображението на българския хан, държащ в дясната си ръка скиптър, завършващ с християнски кръст; и на обстоятелството, че не на всеки бива давана за личен закрилник Божията Майка, внимание не е отдадено. Тези детайли дори не са фиксирани в текста – избор, който изглежда логичен на фона на факта, че за разлика от проекта на Васил Златарски, възнамерил да създаде корпус на средновековната българска история, съдържащ всички факти, известни към момента на написване на работата, то замисълът на Мутафчиев бил съвсем различен. Той си поставя за цел да подбере достатъчно емблематичните моменти от българското средновековие, които биха могли да послужат за създаване на разбиране на историята на епохата, проследявайки, разбира се, флуктуациите на историческия процес, гледан през категориите на нацията.

Ето защо ученият-медиевист си позволява да назове хризстиянизацията на България директно „денационализация“ – термин от научната и широката публичност на 20-те и 30-те години на миналия век, травматично причастен към понатийния кръг, рамкиращ представите за случващото се след Първата световна война в териториите, останали вън от териториалния обхват на българската държава. Този набор от термини бележи фундаментални безпокойства и българите от това време, които прерастват в общосподелени фрустрации, смекчавани често пъти посредством взиране в героичното и величавото в миналото, осмисляни като несъмнена гаранция за по-добро бъдеще.

Проектирана на фона на концепцията за естественото развитие, възможно единствено чрез възпроизводството и разгръщането на автентично присъщото, фактологията относно християнството в дворовете на ранните български ханове препъва авторовия анализ и повдига въпроси, делегитимиращи основната конвенция на текста – неговата обективна информационна стойност.

Поставянето на акцент върху прабългарската проблематика има поне още едно основание. След Октомврийската революция и превръщането на Русия в Съветска Русия, а впоследствие – в Съветски Съюз, отношенията с България са прекъснати. По време на дебатите, предхождащи подписването на Брест-Литовския мирен договор (март 1918г.), довел до излизането на Русия от Първата световна война, българската делегация се намира на противоположната страна на масата за преговори. Обстоятелство, което намира своите отражения и в науката посредством смяната на източниците на българската идентичност. Разчитането на българската нация през славянски ключове и имплицитно заложената идея за единство между българи и руси бива заместено от взиране в дълбините на прабългарското езичество и разсъжденията, насочени към намиране на уникално българското, което не подлежи на имитация или повторение. Можем да кажем, че една по същество лява версия на груповата дефиниция на българите като такива, причастяваща ги към по-голямото цяло на славяните, бива заменена със своята дясна крайност[20], фокусирана в изнамиране/преоткриване/изобретяване на автентично националното, ограниченото в рамките на духа на един народ, ако си послужа с термин, характерен за Хедеровия романтизъм[21].

Продължавайки наблюденията върху начините на мислене на вярата на първите представители на династията Дуло, достигаме до полувековния период на държавния социализъм у нас. Една политическа система, която успя да инкорпорира не само обществото, обръщайки закономерностите му наопаки, но наложи логиката си и върху научните изследвания – факт, който предпостави ролята на науката като инструмент за потвърждаване и препотвърждаване на партийните императиви. На свой ред актуалните до този момент изследователски моди бяха удушени от политическата машинария почти в буквалния смисъл на думата, а на нишата на идентичността беше попълнена от един радикално различен проект.

Съвсем очаквано проектите за създаване на цялостен наративен свод за историята на средновековна България бяха изтикани извън фокуса на изследванията, тъй като идеологията на национализма беше представена като причинител на всички беди и условие за сполетелите ни национални катастрофи. На мястото на националната идея беше възприета матрицата на пролетарския интернационализъм, който полагаше заедността върху класова платформа без оглед на народност, език и културни различия. Вероятно не тук е мястото да бъде отбелязана наивността на подобни схващания. Тази ситуация обхваща почти две десетилетия – време, в което българската наука не спира да изпълнява определени функции, въпреки рестриктивните и репресивни идеологически филтри или благодарение на тях.

Тези условия раждат малки по обем текстове, а пример в това отношение е статията на ортодоксалния марксист-ленинист Александър Бурмов[22], озаглавена полемично, но настоятелно „Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България“[23]. Няма съмнение, че дори и вън от идеологическото клише, обявило религията за „опиум за народите“ в противовес на здравия, класов разум, опрян единствено върху своята битност, идеята за „налагане“ на христовата вяра съдържа експлицитни отпратки към агресивния атеизъм, характерен като цяло за тоталитарните системи.

Ето защо в първите двадесет години българските учени, къде поради, къде благодарение на идеологическата критика, не успяват да произведат значим текст, третиращ ранната християнизация на българския владетелски род Дуло. Дефицит, намиращ се в пълно съзвучие с тенденцията към изоставяне на религиозната проблематика сама по себе си и размиването ѝ чрез денонсиране на собственото ѝ поле, следствие от поето е поемането на религиозните съдържания на историята от обяснителното всеоръжие на социалното-класовото, икономиката и конфликтния модел за развитие на обществото – все ключови изобретения на Лениновата редакция на марксизма.

Макар религията вече да е вън от дневния ред на обществото, институциите, изучаващи научно нейните основи и техните печатни органи продължават да съществуват, без да са докрай населени със зорко бдящи агенти на Държавна сигурност, регулиращи чрез тайните си писания съблюдаването на предписаното от идеологическия дискурс.

Навярно подобно обяснение побира и появата на краткия текст на Иван Снегаров, появил се само няколко години след този на Бурмов[24]. Специалист по църковна история, авторът предлага една гледна точка, ревизираща схематичната представа, според която княз Борис насадил с насилие новата вяра, потъпквайки исконните права на народните маси. Снегаров ясно заявява, че макар вярата в Христос да не е имала критична маса последователи преди Покръстването, то от много източници става ясно, че развитието на християнското мисионерство и обръщането на населението на българското ханство в православието било процес, протичащ неравномерно бързо в различните земи, подвластни на плисковския господар. Логично звучи предположението, че разселването на пленници, честите войни между България и Византия, по-голямата податливост на славянските племена към християнската религия а само част от факторите, даващи основание да се предложи подобна хипотеза, макар писмени свидетелства за това да няма.

Говорейки за всесилността на политическото, поело в себе си и подчинило до крайност сферите на общество, наука и дори на интимния живот, тук е мястото да бъде посочен един от примерите, които с успех биха могли да послужат за доказателство на тезата, според която все пак ситният филтър на идеите по времето на тоталитарната епоха у нас е могъл да бъде избегнат или преминат без личностни сътресения или компромиси със съвестта и не само тази статия на Иван Снегаров може да послужи за илюстрация в това отношение.

За Кубрат и Тервел обаче – нито дума. Факт, чиито основания следва да търсим не в низпосланото от партията-държава, а в традициите, наследени от позитивната наука от немски тип, изначално чувствителна към политическата история и тъклуванията, фискиращи и дори надценяващи ролята на държавата в историческия процес. Обстоятелство, чиито корен е положен навярно в дълбочината на един дефитиц, характерен за балканци и германци – сравнително късното сдобиване с национална държава.

След „културната революция“, иницирана от Людмила Живкова и нейните приближени, проектът за издирване и каталогизиране на характерните черти на българската нация отново придобива актуалност. В тази насока може да бъдат мислени събития като честването на 1300-годишнината на българската държава и мероприятията около него, както и мощната външнополитическа пропаганда, концентрирана в усилията за създаване на различен културен имидж на България, използвайки нейното историческо наследство.

В марксическата интерпретативна парадигма е вписана и монографията на Васил Гюзелев Княз Борис I. България през втората половина на IX век[25], излязла знаково около година след Пражката пролет и сътресенията в социаилстическия лагер, довели до намаляване на идеологическия настиск и либерализация на дадени обществени процеси, изразяваща се в малко по-далечното има наблюдение от страна на носителите на държавната власт. Макар да изглежда нормално очакването в подобен труд да намерят място наличните данни за предисторията на Покръстването – основен обект на изследване, изборът на изследователят се оказва различен. Фактологията на българското средновековие отдавна е обогатена с погребалната находка от Малая Перещепина, но връзката между нея и личността на хан Кубрат не е установена. Впрочем тя не е установена и до днес, а едва ли има начин да бъде констатирана от първо лице[26].

Макар самият В. Гюзелев да определя текста си като повлиян от изследванията на чешкия медиевист Франтишек Дворник, които той четял с интерес по време, близко до това на написването на книгата си относно Покръстването, едва ли днес има читател, който да се усъмни в съветските източници на осъществения доста преди това поврат, довел до мълчаливата подмяна на интернационализма на класовата общност с нова редакция на идеята за славянския произход на българите. Идея, чиито идеологически очертания, произведени от държавния социализъм, по определение изхвърля всеки опит за проблематизиране на религиозната история върху терените на религията и нейните собствени изследователски инструменти.

Идеологически мотивирано замълчаване относно възможността за християнизация на първите владетели от първата българска управляваща фамилия регистрираме и в трудовете на Димитър Ангелов – друг праволинеен марксист, автор на няколко текста по въпросите, опиращи по един или друг начин до сведенията за Кубрат и Тервел като християни[27]. Думите относно стореното от Ангелов са малко, тъй като той е един от най-малко интересните – в неговите проучвания стандартизираната форма на маркс-ленинските учения е по-твърда от гранит, не търпи деформации дори в рамките на позволеното, което често пъти в зависимост от направата и поддръжниците си е и одобрявано. Двата цитирани академични опита са изначално белязани от стихийното и неаргументирано, но непоколебимо неглижиране на полето на религиознанието и историята на религиите. Факт, който води до преразположение на проблемите, свързани с религията, в сферата на чисто социалното, мислено като територия на извечния социален конфликт – все теоретически трикове, които нито са изобретени от станалият по-късно академик Димитър Ангелов, нито негов особен принос е доосмислянето им, още по-малко можем да дирим за любопитни изводи конкретните авторови употреби на идеологическата щампа. За сметка на това в писанията му изобилстват спорове относно фактологически детайли, които днес в повечето случай бихме преценили като дребнави.

Въпреки несъгласието на съветските другари, Българската академия на науките взема отговорното решение да инициира проект за събиране на цялото знание за миналото на българите в корпус, който е предвиден дa излезе в 14 тома. В очите на московските колеги (учени, политици и агенти на съответните тайни служби) подобен план изглеждал като опит за реставрация на отдавна заклеймения национализъм и отвръщане от началата на проекта за безкласово общество, в което националните различия се мислели като очевидна пречка.

Имайки предвид факта, че въпросната академична история на България[28] – план, стартиран като едно от събитията, генерирани с цел не само актуализиране на образуването на българската държава, но и за да бъде запаметено грандиозното отбелязване на 1300-годишния юбилей на българската държавност през 1981г., е осъществена след пряка поръчка на Българската комунистическа партия, изобщо не изглежда лишен от логика пропускът във връзка с въпроса за християнската принадлежност на хановете Кубрат и Тервел. Кубратовата дружба от детинство е маркирана с достатъчна яснота – все пак този факт доста добре обслужва централизирано осъществяваната външнополитическа пропаганда, целяща да създаде на България образ на културно място, притежаващо част от наследството на Европа, в което се възпроизвеждат и обогатяват нормите на цивилизацията[29]. Построение, което било предназначено да обезличи западното клише, според което всички държави, намиращи се по съветско влияние, били терен на социални експерименти със съмнителен изход, а човешките права и други открития на цивилизацията, превърнали се в неин фундамент, съществували само като понятие, служещо за отблъскване на критиките, отправени от лагера на демократичните общества.

Няма съмнение, че идеологически произведената наука подлежи на лесно разглобяване, а механиката ѝ е пределно опростена, тъй като само по този начин нейните съобщения биха могли да достигнат до възможно най-голям брой реципиенти и да бъдат възприети в смисловата им пълнота.

След средата на 80-те години управлението на БКП изпада в перманентна криза, причинена в най-висока степен от постепенното упадане на социалистическата икономика. Резонно отслабва и идеологическата преса над учените. Обстоятелство, което прави възможно издаването на научни книги, проследяващи историята на църквата в България. Именно това дава шанс на книгата на Тодор Събев[30] да се появи пред публика, без да се налага подмяна логиката на изследването на църковната история с тази на партийната пропаганда, нито старателно търсене легитимност по утвърдения модел, прислонявайки се зад гръмките имена на канонично утвърдените мислители[31].

Вероятно няма да бъде пресилено, ако заявя, че тъкмо проучванията на Събев и публикацията им във вид на монография представляват първия сериозен пробив, сигнализиращ пропукването на инак изключително агресивните тези а социализма, според които в обществото на светлото бъдеще място за религия няма, тъй като всяка вяра в отвъдни сили представлява чисто суеверие, пречка пред разгръщането на човешкия дух, който трябва да остане удържан в света на материално-веществените предмети, тъй като само така е възможно обективиране на опита и унифициране на неговите съдържания и потенции – мечта на всички тоталитарни теории, останала също само в сферата на теоретичното знание.

Изследователят включва в разказа си всички източници от църковен характер – жития, похвални слова, полемични съчинения, епархийски списъци и др. Така биват установени доста по-прецизно мащабите на разрушенията, причинени от Великото преселение на народите и щетите, нанесени от варварските народи на църковната организация на Балканите – все факти, чието преувеличение служи на марксическата историопис като довод за изначалната непригодност на християнството към свободолюбивя славянски дух[32]. По този начин той получава данни относно разпространението на новата религия сред славяните преди настаняването на аспаруховите българи в региона[33].

Заставайки на терена на създадената вече българска държава[34], Тодор Събев също пропуска факта, че за поне двама от ранните представители на рода Дуло има данни, водещи към изводи относно тяхната причастност към християнската вяра. Макар сведенията за гоненията срещу християните през първата половина на IX век да са преобилни и представени в духа на добрите традиции на изворната критика, замълчаването относно религиозната принадлежност на българските ханове вероятно е знакова. Обяснението на този значим хиатос в текста навярно се съдържа в поредното жилаво клише, което този път не е политическо по произход. Става дума за дълбоко вкорененото схващане, представящо всички български ханове до княз Борис еднозначно като езичници, а от позицията на църковната история те не следва да бъдат удостоявани с внимание дори при наличие на съмнение относно верността на възприетото за истина. До известна степен подобно втвърдяване на вътрешния контур на рамката на религиозно ориентираните научни изследвания изглежда логично на фона на репресивните методи, с които държавата си е служела, преследвайки каузата за изгонване на демона на вярата от обществото.

Друг ключов труд принадлежи на археолога Йоахим Вернер[35]. Тъкмо в него дебютира хипотезата, припознаваща хан Кубрат в Малая Перещепина – връзка, която до този момент е предполагана от мнозина учени, но никой не е дръзнал да я комплектова с нужния доказателствен материал и да я официализира в писмен текст.

Посветен нарочно на хан Кубрат текст, сътворен от немец, външен спрямо българския научен контекст и моделиращите го идеологически конвенции, едва ли би пренебрегнал обстоятелствата около неговата религиозна принадлежност. Отбелязвайки изрично всичките посещения на българския владетел на византийската столица и познанствата, които той установил там, Вернер изрично отбелязва, че за Кубрат изворите, споменаващи неговата причастност към Христовата вяра, са повече от един, а съществуват интерпретации на материали от неговото погребение, които също насочват в тази посока[36].

Според учения-археолог изглежда няма съмнение, че хан Кубрат е бил християнин – твърдение, което се потвърждава не само от писмените извори, но и от многобройните предмети с изобразени християнски кръстове, които според него са част от подарък, с който е дарен българският владетел от своя ромейки политически партньор в знак на признаване на достойнството му[37]. Няма и дума отностно личните убеждения на хана, а липсата на нарочен фокус мълчаливо насочва интерпретацията към извода, че Кубрат приел Свето Кръщение като част от политиката на собственото си причастяване към модела на цивилизацията, чиито носител била Византия.

Макар авторът да е наясно с продължителния престой на българския господар в двора на василевса на детска възраст, придружен от чичо си Органа и свиделствата на Теофан Изповедник, Патриарх Никифор и Йоан от Никиу, той не достига до дъното на възможното тълкуване и по характерен за археолозите начин заобикаля вероятно най-съществения въпрос, оставяйки отговора му сякаш в сферата на подразбиращото се. Разбира се, този ход на Йоахим Вернер би могъл да бъде разчетен като елемент от неговата презентационна стратегия, имаща за цел да провокира академична полемика по въпроса. Решение, което вероятно в други географски ширини и в различна научна ситуация би дало ход на дебат по проблема, но не и в България в края на 80-те години на XX век. Причини за това – бол, а смислово тежащата част от тях имат малко общо с науката и академичния етос.

Падането на половинвековният комунистически режим у нас се отрази и на науката. Сред положителните ефекти за хората на академичното перо беше внезапно получената свобода на словото и на аргументираното мнение – благо, до което преди това се докосваха малцина. Отпадна и идеологическият ангажимент, ето защо авторите вече не бяха принуждавани да дават дан на авторитетите на марксизма-ленинизма, цитирайки искрено или лицемерно техни трудове в ролята на легитимация на своите.

Тази промяна в научната среда доведе до реставрация на писането, посветено на проблемите на религията, стъпващо върху основанията на академичното религиознание. Контекст, който породи няколко текста, излезли тъкмо в средата на 90-те[38].

Статията на Бистра Николова влиза в методологическа дефиниция, основана на схващането, че средновековното ни минало е драстично разделено на езически и християнски период, а историческият процес е осъществяван в и през рамката на държавата, ето защо няма начин езическо общество да бъде управлявано от християнски владетели. Ако можем да мислим подобни мащабни промени, отнасящи се до един от стълбовете на средновековното общество – вярата, то това става първоначално плавно и отдолу-нагоре, за да бъде в даден момент случващата се трансформация забелязана от властовите люде. Факт, който води до превръщането на стихийната промяна в проект, част от визията за развитие на държавата, ето защо той бива институционализиран и довършен с политически усилия. Това обстоятелство на свой ред в тази консервативна, наследена от традициите на позитивизма, стъпил върху немския романтизъм, логика на изследване отново връща мисълта към мисленето в терминологията от политическия смислов ред, легитимирайки твърдо ролята на държавата като единствен фактор в историята.

Ето защо това кратко изследване не прибягва до анализ на религиозната принадлежност на хановете, управлявали България до Покръстването – след като говорим, за езически период, те няма начин да са други, освен езичници. Разсъждение, което, превърнато в правило, би следвало да не търпи никакви изключения.

Нетрадиционно тълкуване на епизода с покръстването на хан Кубрат предлага книгата на Иван Венедиков ­Прабългарите и християнството. Според неговият разказ българският хан бил преднамерено привлечен във византийския двор и покръстен, демонстрирайки с това лоялност към ромеите и готовност за съдействие срещу един от значимите врагове на Империята в началото на VII век – аварите[39]. Изследователят отделя значително внимание на въпроса за възрастта, на която създателят на Велика Стара България посетил за първи път Константинопол и бил присъединен към числото на християните. Изводът му обаче еднозначно клони към идеята за политически акт, ритуализиран допълнително от християнския елемент. Действие, чрез което българите получили могъщ съюзник срещу аварските племена, които тормозели и техните владения, а Империята си гарантирала Кубрат на своя страна – ход, който, предвид географското положение на държавата му, заемаща дял от степните на север от Черно море, реално пресичал пътя на аварската опасност.

В анализа намират място и разчетените златни пръстени с монограм, открити сред предметите от Перещепинското съкровище, на които е написано името на владетеля на Фанагория – факт, тъклуван от Венедиков отново през призмата на добрите отношения между хана и василесва, удвоени и на равнището на държавите им.

Макар възпроизвеждаща по нов начин представата за водещия политически мотив  в покръстването на хана-родоначалник на българската държавна традиция, тази хипотеза звучи твърде екстравагантно на научната общественост у нас, поради което не само, че не е възприета достатъчно широко, но тя дори не е калкулирана сред сериозните умопостроения по въпроса.

Да преминем към питането за вярата на хан Тервел според И. Венедиков[40]. Обвързвайки оскъдните данни от ­Именника на българските ханове и пръстена-печат с името на българския владетел, той формулира становището, че дадената му от ромеите титла „кесар” по всяка вероятност е получена в резултат от помощта, която той оказал на император Юстиниан II при връщането му на престола през 705г. Авторът прави предположение, че василевсът не е дарил с охота българският господар, а под натиска на обстоятелствата[41]. Той продължава с предположението, че византийският титул представял Тервел във външната му политика, тъй като подобен ранг съдържал общоразпознаваем код, възлизащ към идеята за политическия суверенитет. В Плиска той продължавал да бъде хан.

Последното десетилетие възроди плановете за събиране на цялата налична информация за историята на България. Идейни проекти, в които средните векове заемат само един от сегментите. Едва ли би било пресилено, ако се предположи, че този ренесанс на „големите разкази” влиза не толкова в отношения с динамиката на издирване на формулата на българската национална идентичност и появата на съвременна редакция на национализма, а по-скоро представлява опит за построяване на алтернативен разказ, паралелен на академичната история, за която мнозина признават, че е остаряла фактологически и концептуално още преди издаването си.

Годината е 1999. В три тома излиза първият резултат от усилията на авторски колектив, поставил си задачата да представи в цялост историята на България, започвайки от средновековното минало и приключвайки с преврата от 9 септември 1944г.[42] Още в самото начало прави впечатление крайно консервативното хронологическо деление, изключващо социалистическия период от разказа за историята. Избор, който без съмнение се дължи на разбирането, че историята може да бъде гледана само от достатъчна времева дистанция, а вчера миналото все още не може да бъде историзирано – един крайно остарял начин на гледане на историята, който обрича историка да бъде чиста проба изследовател на миналото, взрян назад и накрай вярващ назад.

По-рано вече беше забелязан фактът, че изложението в дела, описващ историята на Велика Стара България[43], чийто автор е Васил Гюзелев, възсъздава познатото притчово клише, според което Кубрат завещал на синовете си идеята за заедността[44], която единствено може да ги съхрани силни на бран и достойни в дипломатическите дела. Макар никъде да не фигурира директно позоваване на този сюжет, неговото подповърхнинно действие е повече от осезаемо, а опитът да бъде прикрит посредством заобикаляне на директното му цитатно вплитане в изложението се проваля съвършено.

Инак школуван в традициите и на позитивната наука, авторът не пренебрегва изворните данни и споменава двукратно покръстването на хан Кубрат, единият път тъкмо в цитат от автентичен текст[45]. На читателя е оставена възможността за анализ на фактите и конструиране на лично становище, но на подтекстово равнище се прокарва идеята за религията като инструмент на държавната политика.

От особено значение е обстоятелството, че макар да заявява претенция за цялостно изложение на средновековната история на България, текстът филтрира съществени детайли, без да легитимира селекционните процедури. Така например няма и следа от златните пръстени-печати, чиито притежател е бил хан Кубрат. Погребалната находка, за която Йоахим Вернер доказа две десетилетия по-рано, че представлява имущество на българския владетел, изобщо не фигурира в разказа. Тук, освен непризнаване на силата на доводите на немския учен, прозира и историята на напрегнати лични отношения, които често пъти осакатяват подобен род четива, превръщайки ги във „версията, произведена от единия лагер”. Не един и два са случаите, в които произведената наука от непринадлежащ към груповите деления и приятелските кръгове в българския академичен живот, поради което работи с безспорни качества биват възприети от част от българската академична общественост не сами по себе си, а през определени нежелани посредничества, което автоматично я декласира.

Не така стоята нещата с пръстена-печат на хан Тервел. Той е смислово носещ елемент от авторовия наратив, описан е в подробности, а посветеният му параграф завършва с хипотезата, че получаването на кесарско достойнство навярно е било свързано с преминаването на втория плисковски господар в християнството. Придържането към фактологията обаче все още не означава прецизно свършена работа. Тълкуването на жеста на християнизация на българския владетел тук едва ли би удовлетворило и най-непретенциозния ум. Според автора смяната на вярата „била в духа на установената българска религиозна толерантност”[46].

Не би било акт на скрупульозна точност, ако се зададе въпросът как, прочее, бихме могли да обясним в такъв случай изгорените църкви и манастири в околностите на Константинопол, останали в руини след рейда на войската на Крум, разгневен след неуспешните преговори и опита за покушение срещу него?[47] Нима тук няма място за религиозна търпимост? По какъв начин да положим разбирането си на вече станалата обичайна верска нетолерантност по времето на хан Омуртаг – период, за който самият Васил Гюзелев изрично отбелязва активизирането на византийската агиографска традиция – обстоятелство, в което лесно се провиждат знаците на провежданата в Плиска политика против християните?[48]

Последният засега проект за създаване на цялостен разказ, събиращ историята, но този път не на България, а на българите, имащ амбицията да побере изложенията на академичните корифеи в отделните сфери на историческото познание, стартира през 2003г. с издаването на първия том от осемтомна поредица[49]. Именно в него намират място и средновековните ни ханове, князе и царе.

Авторът на текстовете, отразяващи най-ранната българска история е Цветелин Степанов – изследовател, осъществяващ се в едно от средищата, алтернативни на Историческия факултет на Софийския университет. Може да се предположи, че тъкмо на това поне отчасти се дължи придържането на текста към установените факти и техните зависимости, оставяйки в голямата си част аналитичните усилия, насочени към разбиране и вникване в историческата материя, да бъдат осъществени от читателските разсъждения.

На този принцип е подчинено и представянето на събитията, описващи Велика Стара България и хан Кубрат. Изследователят не пропуска да привлече в изложението си разпознаването на намереното край Малая Перещепина като погребално съкровище, принадлежало на българския владетел[50]. Накратко са описани и трите пръстена-печати, върху които специалистите разчитат името на господаря на Фанагория – доказателство тъкмо на хипотезата, разгърната и аргументирана в пълнота от Йоахим Вернер. Степанов няма съмнение в християнската принадлежност на хана. Той дори твърди, че ханът получил Свето Кръщение на детска възраст, докато бил в почетен плен във византийската столица – практика, която била използвана често пъти за гарантиране на мирни отношения. Придържайки се плътно към идеята за построяване на исторически разказ от повече факти и по-малко аналитични отклонения, авторът не навлиза в дълбочината на въпроса относно наличието на лични подбуди около християнизацията на хан Кубрат.

Религиозният живот на българското общество е разгледан в отделна структурна част[51], в която, наред с внимателното говорене за езическата българска религия, виждания относно възможността за ранно проникване на християнството сред определени социални слоеве не присъстват. Това може да се обясни както като резултат от усилието на изследователя да проследи последователността само на сигурно установените исторически факти – принцип, поради който недоказани, но придобили статус на азбучни истини за старобългарското езичество не намират място в текста; така и в контекста на господстващото схващане, според което, ако изобщо е бил християнин Кубрат, то това е сторено с изцяло политическа цел както от страна на покръстителя, така и от приемащия Кръщение.

Друга част от разказа за ранната история на българите е фокусирана специално върху проникването на християнската проповед сред тях, преди разделянето на Велика Стара България[52] – ход, който може да бъде наречен революция в българската медиевистика, която до този момент охотно отдава дан на маркс-ленинското наследство, според което религията като надстроечно явление изобщо не е съществена, а пък когато не е свързана с автентични за етноса черти – принцип, който активира втория компонент от идеологическата платформа, наречена с право „национал-комунизъм”, навлязла у нас с пълна мощ след издигането на Людмила Живкова като политик в областта на българската култура, този път показва самостоятелно мислене и развързаност от клишетата, опростяващи текста и неговите послания с цел попадането му в парадигмата на политическата пропаганда. Навярно не би звучало пресилено, ако заявя, че в това действие се забелязва съществено усилие към връщането на науката на самата нея.

За Цветелин Степанов покръстването на Кубрат, чичо му и част от неговите синове не подлежи на съмнение – за това има достатъчно исторически извори, а мисията на историка се състои в сглобяването на разказ от тях, а не в заставането срещу автентичните известия и упражняването на насилие над тях. Християнската вяра е била позната за ранните представители на владетелската фамилия Дуло и това не следва лековато да се игнорира, било поради какви причини. За нас, а и за учения, остава въпросът до кава степен ревностни християни са били всички те, колко точно са спазвали предписания от религията начин на живот и дали изобщо биографиите им биха се стекли коренно различно, ако не бяха покръстени. Ако за определен набор от аристократични лица имаме преки потвърждения, че са били християни, то за обикновените българи данни от такъв порядък напълно отсъстват. Това кара Степанов да предположи, че дори и феноменът криптохристиянство да е получил разпространение в чертите на Велика Стара България, масата от населението останала недокосната от евангелската проповед.

Тесктът, разказващ историята на България под управлението на хан Теврел, носи авторския почерк на Георги Бакалов. Наред с постиженията на владетеля в политическата сфера и военното дело фигурира и информация за неговия пръстен-печат, който бил надписан така, че за личен покровител му била дадена Богородица[53]. Тълкуването е обичайно за българската историческа наука – възможността за покръстване на властващия над езически народ е определена като „странна”[54], а предметът е положен в логиката на стандартния изглед на владетелските инсигнии – виждане, което ученият предлага и в друго свое изследване, центрирано върху проблемите на титулатурата и символите на властта в средновековна България[55].

На тезата за мислима на базата на изворите ранна християнизация на рода Дуло е обърнато особено внимание. Според автора византийската историописна традиция „недопустимо мълчи”[56]. Навярно сведенията на двама от представителите на ромейското историческо слово, написали съчинения, които до ден-днешен носят основната фактологическа тежест на разказа за българската история до началото на IX век, са недостатъчни, а удивителното съвпадение между техните изложения и отдалечения от средищата на византийската историография Йоан, епископ на Никиу в Етиопия, не е достатъчно. По всяка вероятност и фактът, че детето-Кубрат едва ли е било в състояние да схване политическите импликации на даден религиозен акт, дори и след като те му бъдат надлежно обяснени, също не създава плътност на интуицията за искрено приемане на вярата, но изповядване в криптовариант.

По всичко личи, че наборът въпроси, повдигнат от наглед простичкото питане за религиозната принадлежност на първостроителите на българското ханство, стъпва върху далеч по-широка основа и обема повече фактологически и теоретичен материал, отколкото това изглежда на пръв поглед. Няма съмнение, че настоящата статия ще има и втоа част, залагаща не на контекстуалната деконструкция на вече сторените опити за проникване в историческата материя, а на обратното изграждане на историческите факти, запълвайки празните пространства, отворени от изворни дефицити, с умозрителни построения.

Струва ми се, че от дотук случилият се текст стана ясно и още нещо. Нестихващите обвинения в постоянно пренаписване на историята, които нерядко изхождат от професионално ангажирани с писане на история среди, са съвършено безпочвени. Проследявайки историята на даден проблем, ясно проличава динамиката на неговото изследване и преливането на изследователската енергия от един акцент в друг, отчитайки кога академични моди, кога – дневния ред на обществото, кога – заповедите на една или друга институция.

Трудно е да се отсече с математическа точност какъв трябва да бъде критерият за правене на наука и кога дадено четиво влиза безпроблемно в конвенциите на академичните жанрове – питане, което също все по-отчетливо излиза на повърхността на историческите изследвания, доколкото традиционните средища за производство на историческо знание и утвърдените начини за това все повече стесняват полето на своята публичност, изтласкани от нови играчи – паранаучни и деконструктивни, или от собственото и бездействие. Ако продължаваме да не си даваме сметка за контекстите, които моделират историческото знание, започналата миграция на най-цения ресурс на науката, на авторитета, по посока на новите научни средища, методологии и теории, и маргинализацията на академичния исторически разказ ще продължи – перспектива, чиито край отказвам да си представя.

Използвана литература:

[1]      Ангелов, Д. „По въпроса за същината и ролята на религията”. В: Българско средновековие – идеологична мисъл и просвета, С., 1982.

[2]      Ангелов, Д. „Покръстване на българите – причини и последици”. В: Православието в България (генетико-историческо осветление), С., 1974.

[3]      Бакалов, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). С., 1995, изд. Анубис.

[4]      Бурмов, Ал. „Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България”. В: Исторически преглед, 2, 1954.

[5]      Венедиков, И., Прабългарите и християнството, Стара загора, 1995, изд. ИДЕЯ.

[6]      Вернер, Й. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан на българите. С., 1988, изд. на БАН.

[7]      Гюзелев, В. Княз Борис I. България през втората половина на IX век, С. 1969.

[8]      Дринов, М. Поглед върху произхождението на блъгарский народ и началото на блъгарската история. Пловдив, 1969.

[9]      Дринов, М. „Заселение Балканскаго полуострова славянами”. В: Чтения в Императорском Обществе истории и древностей российских при Московском университете, 4, 1872; също така В: Избрани съчинения, т. 1, с. 186 – 362.

[10]    Дринов, М. Избрани съчинения. т. 1, С., 1971, изд. Наука и изкуство.

[11]    Дринов, М. „Поглед върху проихождението на българския народ и началото на българската история”, ч. 5 – „Кратък преглед на няколко теории за произхождението на нашия народ”. В: Избрани съчинения, т. 1, с. 108 – 122.

[12]    Еленков, Ив. Родно и дясно Принос към културната история на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни. С., 1998.

[13]    Живкова, Л. Казанлъшката гробница, С., 1974, изд. Наука и изкуство.

[14]    Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1 – „Първо българско царство“, ч. 1 – „Епоха на хуно-българското надмощие“, С., 1919; второ фототипно издание – С., 1994, акад. изд. Марин Дринов; трето издание – С., 2007, изд. Захарий Стоянов и университетско изд. „Св. Климент Охридски”.

[15]    История на България в три тома, С., 1999, изд. Анубис.

[16]    История на България, т. 2 – „Първа българска държава”, С., 1981, изд. на БАН.

[17]    История на българите в осем тома, т. 1 – От древността до XIV век, С., 2003, изд. Знание, изд. къща Труд.

[18]    Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1943; С., 1998, изд. Петър Берон.

[19]    Николова, Б., „Ранното християнство в България. Теории и реалност”. В: 1100 години Велики Преслав, Шумен, 1995, с. 182 – 194.

[20]    Попнеделев, Т. Списание „Исторически преглед” (1945 – 1948г.). Към марксисткото преустройство на историческата наука в България, С., 2006.

[21]    Снегаров, И. „Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865г.)”. В: Годишник на духовната академия, 5 (31), 1955, с. 195 – 220.

[22]    Събев, Т. „Проникване на християнството в България до 865г.”. В: Годишник на духовната академия, 15 (41), 1964, с. 1 – 33.

[23]    Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. Християнизаторски процес, основаване и възход, автокефалия и международно положение. Църква и държава, роля и значение. С., 1987, Синодално издателство.

[24]    Detchev, St. Who are our ancestors? “Race”, Science and Politics in Bulgaria (1878 – 1912). 2010, Lambert Academic Publishing.

[25]    Threasure of khan Kubrat. Culture of Bulgars, Khazars, Slavs. Sofia, 1989.

Вероятно няма да бъде пресилено, ако споделя, че в последните две десетилетия ченгетата в научните среди са хората с най-голям късмет. От пръв поглед тази констатация би се сторила на мнозина невярна, а някой със сигурност би прозрял и скандалност в нея. Подобна интуиция лежи поне на няколко довода. Първо: вместо още в началото на опитите за прехождане от ляв тоталитаризъм към демократично общество техните роли да бъдат нормирани в специален закон така, както бе сторено в достатъчно държави[1], у нас те бяха целенасочено подминати. За част от тях това беше елемент от стратегията за запазване на позициите, които те имаха в бизнеса и обществото. Ето как мнозина се инфилтрираха мирно в новата власт, осигурявайки континуитет, но не по законите на историческия консерватизъм, накланящ всякога предпочитанията към еволюционните преходи вместо към революциите. Всеобщо известен факт е, че бившите соц-номенклатури успяха ловко да се внедрят в новите ръководства, заставайки начело на процесите на демократизация и декомунизация. Те нареждаха с тържествен трепет новите лозунгови клишета на политиката със същото старание, както някога са крачели на първомайска манифестация с гордо вдигната глава под зорките очи на другаря Георги Димитров, гледащ ги строго, но справедливо от портрета. Не е тайна и няма да бъде откритие твърдението, че мнозина от активните участници в строежа на безкласовото общество, някои от които дори сееха из знайни и незнайни партийни школи вярата си в комунизма като висш и последен стадий на демокрацията, намериха начин да осъществят тези свои принципи, окупирайки не дотам видимите властови позиции, осигуряващи им контрол в сферата, където той им беше екзситенциално и материално необходим.

Освен политици и бизнесмени, ченгетата, както се оказа, виреят практически навсякъде. И няма как да е иначе – обществото като цяло трябваше да бъде охранявано от хтоничното архизло на идеологическата неправилност. Мнозина от тях се оказаха дълбоко проникнали в университети и Академия – местата, от които обществото очаква да се излъчват не само образовани люде и научни открития, но и стабилна, ясно проследима в основанията си, морална позиция.

Да, в очите на обществото ученият е не само откривател, но и пазител на ценности. Онзи, чието споделено мнение по съществен въпрос на следващия ден предизвиква дискусии на пазара и в трамвая. Другото, несъвпадението между академичен и морален облик, се приемаше драматично-напрегнато, подобно на гледането на телевизия на руски телевизор – звук и картина всякога се разминават, ето защо или слушаш, или гледаш. Сиреч избираш или да възприемаш акустичните послания на блестящ изследовател, или да бъдеш свидетел не дотам впечатляваща личност, която често пъти не беше (и не е) нищо повече от обикновена свиня. Обикновено този анималистичен пейоратив получават личностите, погазили общосподелени ценности в името на службогонство, например. Макар въпросът за етиката в науката да е силно дискусионен, особено откак бившите сътрудници, впримчени в умнословни опити за придобиване на така желаната оправдателна присъда, обявиха обществото за сбор от интелектуални слабаци, отчаяно вкопчени в усилие да компенсират този дефицит с евтино морализаторстване, което отразявало, видите ли, повишените нравствени очаквания като ултимативен опит за прикриване на силно занижените аналитични способности.

Да,  тъкмо по този начин един от осветлените бивши сътрудници на ДС опита да докаже своята изначална невинност, противопоставяйки я на едно изначално, дълбоко и погубващо всеки „голям смисъл“ неразбиране, свойствено за опериращото на повърхността на баналните клишета на евтиното морализаторстване, ежедневно съзнание. Тук трябва да призная, че настоящият опит в известна степен (без да мога да отсека точната ѝ големина) е предизвикан тъкмо от словесното съвършенство, намерило последното си убежище в нарцистичното пренебрежение към общосподелените дефиниции, демонстрирано ни за пореден път умело, твърде умело. Действие, което досущ прилича на усилието за смяна на местата на обяснителната теория и факта, характерно за философстването на Хегел – ако теоретичното задълбочаване се отдалечава от позитивно констатирания факт, то грешката в уравнението трябва да бъде търсена не в сферата на интелектуално конструираното обяснение, а на територията на фактологията. Но и от мълчанието, спотайването в затъмнените полета на обществото с ясното намерение да се изчака отминаването на напрегнатата ситуация, причинена от поредната доза разкрити ченгета, и превръщането ѝ в поредната буря в чаша вода.

Нямам никакво намерение да резюмирам текстове, произведени с цел на не дотам настойчивите обществени очаквания за моралния облик на тези, които се сами се главят за авторитети, да се отговори с изпреварваща и обезоръжаваща агресия. Подобен план е извън центъра на замисъла ми. Изобщо не смятам за съществено колко и по какъв начин е сътрудничил на ДС даден обществен авторитет, пък бил той и носител на най-авторитетното име в българската наука, преподавател и изследовател с неоспорим талант, осъществен не само в сферата на удвояването на биографиите и утаяването им в дебели и не дотам дебели папки с цел именно те да бъдат номинирани за автентични, а животът на техните обекти извън тях – за чиста проба заблуждение. Да, това са правили мнозина, макар и не всички. И за това обаче не е думата ми. Не само поради нетърпимостта ми към полярните обяснителни модели. По обидно прост за интелекта начин те разделят света на две половини, едната от които трябва да е населена с гадове, а другата – с божи кравички.

Днешната приказка, както вече опитах да покажа, е приказка за късмета. За сляпото щастие, което изглежда, че спохожда все едни и същи, без самите те да имат особена заслуга за това. Или поне на мнозина така би се сторило от пръв поглед. Главни герои в следващите редове са агентите на Държавна сигурност от средите на висшето образование и науката. Ето защо ще започна от по-далеч.

Науката е един от стожерите, на които се обляга всеки тоталитарен режим. Авторитетът на научното познание в очите на масите е смазващ, а от устата на учения сякаш се излива самата последна истина, изписана с главна буква. Макар и систематично подривана, макар и обявявана за луксозно нищо-не-правене, тъй като изследователят по драматично очевиден начин не е и не би могъл без физическо насилие да бъде натикан в конвенциите на работническата класа, не е човек на ръчния труд и поради това принадлежността му към класата на строителите на комунистическото общество е проблематична, науката не спира да бъде обект на процеси, създаващи ѝ образ на престижно занимание, свързано с изковаването на познавателните ориентации и на ценностните нагласи на обществото.

Учените на свой ред добре се отплащаха за това. Къде формално, къде съвършено искрено, те потвърждаваха и препотвърждаваха тезите на макрсизма-ленинизма, обявявайки комунизма за най-съвършената форма на човешко общежитие. Ето защо службите, които денонощно бдяха за правилността на идеологическата просвета, трябваше практически да срастнат с тези, които обосноваваха предварително продиктуваната от държавната система мода на мислене.

Един от инструментите за това беше превръщането на съществуващите изследователи в ченгета. Факт, който за определен брой от тях до ден-днешен предизвиква гордост, защото били „служили на държавата“ – клише, представляващо не особено сръчен опит за оневиняване, тъй като и за интелектуано ощетеният беше ясно, че всички „заплахи за националната сигурност“ ги генерираше не някакъв реален или въобразен противник, а самата тоталитарна пропаганда, която по този начин легитимираше онова, което нормалното съзнание категорично отказваше да приеме без допълнителна обосновка. За всички е ясно, че не един и двама с трепет са дочакали зачисляването си в структурите на ДС, тъй като демонстрирането на подобен статус често пъти е имал влиянието на царска инсигния – без оглед на актуалното си социално положение, новоприсъединеният е имал прекрасния шанс да се издигне над лихата врява на деня, обявявайки на сърдитите си комшии, че за разлика от тях, неговият живот има висша мисия, защото самата държава е разпознала у него върховния потенциал на жрец-пазител на идеологическата правда.

Тъкмо така ни отвръщат днес значим брой разкрити ченгета – те, видите ли, служели на държавата, на обществото, че дори и на родината… пардон, на Родината. Ход, който също изглежда прозрачен – едва ли има по-успешна реторическа стратегия за снемане на личната отговорност чрез вписването ѝ в значимо цяло, уголемявайки я до размерите на видима част от общосподелена кауза. Охранявайки дадена висша цел от заплаха, за която всеки средно аналитичен дори по времето на държавния социализъм прозираше, че е изкуствено създадена и поддържана, имаща съвършено различна цел на съществуване, тези дръзки смелчаци, поставящи гърдите си на амбразурата, изплащайки с кончината си бъдещото добруване на цялото общество или просто отдавайки професионалните си компетенции на тези, които би следвало да ги употребят там, на фронтовата линия на идеологическото противопоставяне, всъщност пробват степента на задълбоченост на същата тази публика, която изисква спазване на строги морални правила от онези, които се обявяват за нейни лидери. Тъй като другата възможност е ефективната работа на пропагандната машинария да е успяла да обработи дори и тях, за които и до днес се твърди експертен потенциал.

Тази посока обаче поставя по въпрос не дозата поето идеологическо лъчение, а именно личната аналитика и ескпертност, тъй като безпрекословната вяра в истинността на партийната повеля е мислима в рамките на широка обществена перспектива и от позицията на липса на задълбочено вчитане във видимото зад завесите на идеологическата правилност. Факт, който на свой ред ни връща обратно към идеята за изконната неразбраност на гениалния ум от масата. Кой, прочее, е общественият лидер тогава и какво действително легитимира претенцията му да бъде различен до степен неговите дела да са всякога произведени от смисъл, който широката публика не може да разумее даже и да го види написан черно на бяло?! По всичко личи, че ченгетата от бившата ДС, самонаметнали се с лъскавата мантия на елитарността, не са чак толкова интелигентни, тъй като са хванали вяра на доста елементарна схема за манипулация.

Тук също има още една интерпретативна възможност. Предвид факта, че мнозина от тези агенти, опитали се да се оневинят, подпъхвайки представата за стореното от тях под всеобемащото тяло на някаква „гранд идея“, те така или иначе остават не докрай искрени и не докрай съответни на образа, който съзнателно си изграждат. Ако позицията им в битието им на принадлежни към апарата за внушения от втори порядък е била искрената и тази, която те обвързват с каузата с главно „К“, за която си заслужава да се даде несравнимо повече, отколкото си представяме, то как тази мисия кореспондира с днешното им превъплъщение на убедени демократи, отстояващи с всички части на личността си идеите за свобода на словото, печата, волеизявлението, за неприкосновеността на определени лични пространства? Изобретяването на модел, съчленяващ безконфликтно в една парадигма две толкова крайни крайности от дадена биография, верифицирайки ги еднопосочно и положително през понятието за искреност, изглежда толкова изпълнимо, колкото възможна е гледката на дете, сричащо старателно предписанията на „Майн кампф“ в градския транспорт в израелската столица Тел Авив.

С други думи, зад подобно твърдение стои или кариеристична безкомпромисност, или безостатъчна глупост (тъй като телешкият възторг пред пропагандните щампи е сигнал именно за това), или част от симптоматиката на шизофренността, тъй като при ясно видимата разлика между „тогава“ и „сега“ пренасянето на идеологически правилности изглежда лишено от друга логика. Тъкмо поради това сред възможните прочити е този през термините на медицинската психология, според която слабата приспособимост към условията на социалната среда и обезличаванета на индивидуалните черти, съпроводени с раздвоение на личността, се окачествяват като психоза от типа на шизофрениите[2].

Струва ми се, че тук далеч по-често срещаният случай е първият: този на добре планирания кариерен успех без оглед на дължимата за това цена. Факт, през който може да бъде осмислена намесата на късмета – бидейки някога от онези, които са бдяли за чистотата на хумора на комишията (особено след употреба на няколко ракии от страна на обекта), ползвайки всички щедрости на системата, с които тя е обдарявала тези реални и метафорични амбразурчици, днес те остават без потърсена отговорност, защото ние трябва да им повярваме, че те не са накисвали съседа и/или колегата, изобщо не са били част от подобна дребнавост, а са спасявали отечеството[3], докато други са се смеели жизнерадостно на политически вицове (Колко безотговорно от тяхна страна!). Няма спор, че днес подобни техники за изпиране на лична съвест без накисване продължават да работят, особено ако бъдат потвърдени от заявлението за липса на съжаление от направения тогава избор. Някои стигат и по-далеч, изразявайки и днес същата си някогашна готовност да бранят ценностите на обществото от посегателства – твърдение, пред което обикновено масовият зрител капитулира в реторическа безпомощност.

Извън всяко съмнение е обстоятелството, че добре обучените в методите на ДС са усвоили до съвършенство практиките на манипулацията, в това число и въздействието върху завишените морални очаквания на тъплата, поради което те лесно получават написана и подписана индулгенция не само за вече стореното, но и за греховете, които възнамеряват да извършат. Каква по-голяма сполука от това?!

Няма спор, че преходът се е осъществявал и в обратна посока – ченгета с осъществена кариера са получавали научна катедра като последен пристан, в който те кротко и без излишни фанфари да бъдат пенсионирани, съхранявайки високия си престиж и обръщайки подповърхнинното си влияние в напълно явен авторитет на преподавател и изследовател, а чина си от ДС – в доцентска или професорска титла. В редица случаи такъв трансфер между тайните служби и науката е бил считан за достойна отплата към многозаслужили кадри. Какъв точно трябва да бъде натрупаният професионален актив в сферата на репресивните служби, за да доведе той количествените натрупвания до качествени изменения (както гласеше едно от най-идиотските клишета на марксизма-ленинизма), разположени вече на терена на науката, до днес остава загадка. С пълното съзнание, че заслугата е лична величина и няма две еднакви заслуги.

Късметът тук работи и в двете посоки: ученият, комуто е възложено отговорно държавно поръчение да бди за коректността на възгледите в един или друг план, е бил безспорно успешен, пък дори и да е написал за частните нужди на ДС само няколко анализа на текстове с терористични заплахи, както твърдят някои носители на академични звания. Той получава възможност за ново начало. Да се прибере вкъщи във вечерния здрач и гордо изпъчен от голямата чест, да заяви на съпругата си, че от този ден нататък той вече не е просто един от многото съпрузи и бащи, а човек с мисия, чийто тежък товар не всеки може да поеме. Макар и учени, според пропагандния печат на комунизма всички трябваше да бъдат работници, ето защо част от тях просто бяха атрибуирани като „научни работници“. Факт, който превръщаше изследователя в част от сивеещата, хоризонтална маса на битието, от екзистенциалната погнуса, свързана с обезценностеното преминаване през живота ден-след-ден, в което сякаш нищо не се случваше, защото нищо не можеше да бъде нито повече, нито по-малко от това, което партията държава беше повелила.

Попадането в научните структури беше щастлив епизод и за ченгето. Това беше шанс за легализиране на авторитета, за превръщането му от мрачна и подмолна инженерия, опитваща се върху съдбите на мнозина, положена от тоталитарната система като необходима и полезна за обществото като цяло, в напълно прозрачен в основанията си престиж, изграден върху постигнати резултати в някоя от сферите на интелекта, поради които никой не би бил гледан нито със завист от тези, които не са успели да се внедрят в структурите на Държавна сигурност, нито с едва сдържана агресия от онези, чиито съдби достатъчно дълго са били извън техния собствен контрол поради намесата на репресивните органи.

Докато принадлежните към ДС в държавните институции с известни вариации гравитират около десетте процента, то тези, обитавали кабинетите на Висшата атестационна комисия – държавната, над-институционална служба, раздавала научни степени и звания от 70-те години до края на 2010г., са цели 15 на 100. Както и да го гледаме, това число свидетелства за далеч по-голяма концентрация на люде с информиращи и контролиращи функции там, където се е ковала идеологическата матрица на режима. По-точно – където тя е била многократно доказвана и изказвана с авторитетните уста на учения, след като нейната формулировка предварително е била низпослана от равнищата на политическото.

Едва ли бих намерил аргументирана опизиция, ако заявя, че за мнозина симбиозата между научен статус и принадлежност към Държавна сигурност е била безостатъчно полезна. Макар не един и двама да опитаха да извинят пред обществото миналите си дела с всесилието на тоталитарната политическа машинария, която имаше във властта си практически всички сфери на живота. Това – след падането на режима. Няма спор, че такива е имало, макар че реалният им брой стремително намалява. Ето защо истински късмет имат все още тези, които притежават в ползваемия си обхват идеята за нищожността на личността пред държавата – довод от арсенала на античната трагедия, на който все по-малко се вярва, въпреки вечността на сблъсъка между индивида и системата.

Трябва да се съгласим с предположението, че в структурите на Държавна сигурност е имало звено, заето да доказва неправилността и екзистенциалната отговорност на онези, които са дръзнали да (опитат да) се отлъчат от нейното всепоглъщащо лоно. Инак случаи като убийството на писателя Георги Марков с „българския чадър“, опита за покушение срещу журналиста от радио „Свободна Европа“ Владимир Костов и ред още други биха останали необяснени. Трудно е да се повярва, че толкова добре подготвени и проведени акции са плод на еднократна организация от страна на хора, които се занимават с подобна дейност за първи и последен път в живота си.

Трябва обаче да се съгласим и с друго – едва ли внедряването на личността в работата на апаратурата за репресии е могло да се случи без желанието на потенциалния сътрудник. Инак пък случаи като този на Георги Каприев биха останали неразбираеми[4]. Зад непопълнените папки с неговото име стои не реална агентурна принадлежност. Не, че един студент, изучаващ коронната идеологическа дисциплина – философията, не представлява интерес за тайните служби. Лицата Ахмед Демир Доган, доктор именно по философия, Васил Костадинов Проданов (агент Иванов, служител на Първи отдел на Шесто управление към ДС[5]), професор по философия и дългогодишен директор на Института за философски изследвания на БАН, а и дузини други, са повече от доказателство за това.

Дори острата настойчивост на опитни във оперативната работа агенти обаче би могла да бъде притъпена. Без съмнение в някои случаи протакането не е било успешна тактика, особено когато пред режима стои перспективата на още едно-две десетилетия власт. Дори и най-изкусните вербовчици обаче са хора – обстоятелство, което в една сръчно направена презентационната стратегия би могло да се обърне в полза на обекта, който инак се намира в позиция, която е по дефиниция по-слабата. Дори и желязното търпение на комуниста, преживял идеологическа и доверсионна работа в нелегалност, разпити, побои в полицията, но останал безмълвен като камък, познава предел. Колкото и високо да се намира той. Не само пределът.

Ето защо в незнаен и неузнаваем момент навярно офицерът, отговарящ за протяжната и до известна степен изнервяща вербовка на Георги Каприев, е решил, че въпреки всичко неговата работа не трябва отива на халос. Или поне не следва да бъде регистрирана документално като провал. Затова била подготвена и папката с името, известните данни и детайлите около разработката, допълнени с неголям набор от откровени измислици, попълващи още няколко полета и правещи досието да изглежда като истинско, на които така или иначе никой не обръщал внимание. Така при получаване на скъпоценното съгласие оставало само полагането на няколко дати, подписи и определяне на позицията в структурата на ДС. Поради падането на комунистическия режим и благодарение на тактическите маневри от проектирания за агент Георги Каприев останали само няколкото листа хартия, представляващи не действащи документи, а заготовки за такива, направени от нетърпеливи агенти, които са си въобразявали, че поради всесилието на ДС обектът на оперативна работа от какъвто и да е порядък не е имал къде да иде.

Още нещо – говоренето за безграничните възможности на Държавна сигурност от позицията на днешния ден без съмнение трябва да има предвид още една често срещана деформация. Днес, захласнати в опит да ни убедят, че друг избор обективно не е съществувал, група бивши ченгета опитаха да обяснят принадлежността си към тайните служби, обявявайки ги за въплъщение на силата, за силата сама по себе си, за факт, на който дори и диамантена твърдост не би могла да противостои, камо ли човек със род, семейство, близки и приятели, особено ако те бъдат гледани като звена, подхождащи специфично към дадено твърдоглавие и умножаващи определени лични уязвимости.

Съществува набор от витринно показвани случаи, в които това е тъкмо така, а предположението за наличие на специална структура, определена за отдаване на възмездие на отвърнали се бивши сътрудници, дори и в своята фактологически не достатъчно уплътнена, хипотетична, форма, служи добре на каузата за вадене на скелети от гардероба и използването им като универсални плашила. Ако това беше вярно във всички жизнени случаи, случката с професора от Софийския университет Симеон Хаджикосев[6] едва ли щеше да бъде дори мислима. Ето защо ДС, макар и чудовище, подобно на всяко зло, дори и на самото архизло, познава начини за противопоставяне.

Неговият случай изглежда, че доказва именно това, тъй като, както споделя и самият той[7] – макар и привлекателен за Държавна сигурност, тогавашният старши асистент от Софийския университет едва ли е бил безалтернативен като кадър в системата на подслушване и донасяне. Ако един е имал дързостта да откаже с нужната деликатност, друг без съмнение ще се съгласи, тъй като според клишето подобна работа е престижна. Дори и дадена личност да не разпознае върховния авторитет, който носи агентурната работа, няма съмнение, че неговият колега, седящ на съседното бюро или обитаващ кабинета оттатък коридора, ще се окаже идеологически по-правилно форматиран, по-слабо интелигентен, а по всяка вероятност и готов да плати по-високата стойност за професионалното си осъществяване. И тъкмо той би бил нужното приближение към първоначалната цел. Тъй като никой не е безгрешен, тук сработват и механизмите на принудата, привидяни в практики като систематичното дебнене, опитите за незабелязано промъкване в нечие лично пространство, издирването на знакова фактология и надлежното ѝ описване в текстове, които популярно наричаме доноси.

Тук трябва да добавя, че вероятно този друг в конкретния случай се е казвал Валери Стефанов. Това – без никакво намерение да търся в образа на този изтъкнат преподавател, учен и самонзаначил се за ментор и морален авторитет действия, свързани със съзнателно или не нанасяне на щети на колеги. До скоро всепризнат капацитет, днес тъкмо заради агентурното си минало в очите на мнозина той вече изглежда като фалшив, самообявил се за академична инстанция и пример за професионална етика.

Излиза, че единствените без капка късмет са тези, които, макар и разработвани, остават по една или друга причина вън от структурите на социалистическата сигурност, нарекла се чак „Държавна”. Истинските ченгета, верни на всички техники за влияние, на които бяха прилежно обучени, успяха да анихилират агентурното си минало, а не малко дори го превърнаха в актив. Било как, с действията си те дадоха да се разбере, че създадената ДС-матрица продължава да работи достатъчно ефективно. Толкова, че да бъде умело употребена като пералня за лични съвести.

Някои нямали друг избор заради подмолното всесилие на системата, която не се спирала пред нищо; за други съществена била перспективата за развитие в професията, а това не ставало само с цитати от марксически авторитети[8]; трети пък съвсем искрено били служели на онази родина, формулирана от левия тоталитаризъм, макар да били и да претендират, че все още са интелектуалци, ето защо те и днес щели да изберат пропагандното клише пред това да останат самите себе си; имало и такива, които се надявали, че с делата си са в състояние не да вредят, а да съдействат на колеги и приятели. Всички те обаче са хора с толкова грамаден късмет, пред който шестицата от тотото изглежда като част от рутината на ежедневието, която никой не си дава труд да помни, тъй като се случва поне по три път на ден.

За разлика от отхвърлилите нейната кауза. Можем да твърдим, че тъкмо към тях системата за репресии се оказва екстремно отмъстителна. След като веднъж са отказали да участват в удвояването на биографии и обявяването на хартиените образи за автентични отражения на нечии животи, жертва на тази практика стават самите те. Техните имена и лични данни биват трагически включени в списъците, в които те с ясното си волеизявление отказват да бъдат вписани. Личната трагедия наистина е безгранична, тъй като подобни сюжети доказват в пълнота факта, че личността наистина е безпомощна срещу системата. И никакъв морален избор, и никакви свободни воли тук не играят.

Казус, силно наподобяващ случилото се с много български офицери след края на Втората световна война. Отличени с ордени за храброст по време на изтикването на немците от Балканите, герои от Страцинско-Кумановската, Косовската и Дравската операция, след завръщането си са срещнати не с почести, а с ефективни присъди, защото са били част и от армията на Негово величество, която, да речем, е отбранявала държавната ни територия от нападенията на англо-америнакските бомбардировачи през зимата на 1943 срещу 1944г. Присъди, издадени в тяхно отсъствие, без право дори на изслушване – обстоятелство, което по недвусмислен начин показва преднамереността на подобни съдебни институции и предварителната режисираност на процесите, осъществявано от тях.

Неподчинението на заповед в армията по времето на който и да било режим се тълкува по един-единствен начин, а интерпретаторът е военна съдебна инстанция, чиито анализи са всякога в тежък ущърб на застаналия срещу висшестоящия. Ето защо изборът пред тези достойни мъже в униформи се е свеждал само до обстоятелствата около осъждането им, а разликата в действията на царския Военен съд и революционните трибунали, наречени високопарно „Народен съд“, едва ли съдържа потенциал за отплащащи се аналитични усилия.

Ненапразно след осъждането си тези войници, сторили всичко по силите си, за да защитят българските граждани и да опазят от нежелано присъствие на чужди войски земите на България, биват за дълго забравени – подобни сюжети не следва да бъдат част от колективната памет в едно развито социалистическо общество. Те, въпреки всичко, трябва да бъдат посмъртно жигосани до кокал като „врагове на народа“, а най-доброто, което можеше да сполети подобни елементи, беше забравата, тъй като паметта възкресява не само добрия, но и лошия пример. Тъкмо поради това въздушните тарани на капитан Димитър Списаревски, поручик Неделчо Бончев и цял ред още действия, съдържащи потенциал да усъмнят обществото, отклонявайки го от „правилното“ тълкуване на царския режим като „човеконенавистнически” и „монархо-фашистки“, оставаха вън от учебниците по история. Дори и след подмяната на комунистическия интернационализъм с национал-комунизма, свързана със събития като Пражката пролет от 1968г. и с фигурата на Людмила Живкова в България, техните имена не бяха изровени от прахта. Паметта им не беше възкресена, макар аз трудно да се сещам за по-сполучлив пример, служещ за патриотично възпитание на младите.

Избрали или не, известен брой български интелектуалци, но не от самоинтронизиралите се като такива, бяха принудени да изтърпят още веднъж преследващите ги дълги сенки на Държавна сигурност. Независимо от стореното от тях, те също бяха натикани там, където сами бяха отказали доброволно да влязат. Какво по-долно дело от това?! Каква по-драстична степен на не-свобода от мълчаливото пояждане на правото на заявление, за което заявителят дори не подозира?! Силно се съмнявам обаче подобни решения да са вземани без участието на услужливи колеги, които вече са били причастни към системата от репресивни механизми.

Някои биха контрирали с довода, че закономерностите в подобни структури поставят успешната работа като резултат от усилията на всички, а несполуките лепваше директно на техните автори. Обстоятелство, което мотивираше манипулирането и на резултатите от верборъчната дейност с цел запазване на възходящата линия на нечия агентурна кариера, която признанието за неуспех би обърнало в друга посока. А това никак не беше за предпочитане, защото никой не би се наел да предскаже колко точно би била жестока системата спрямо негодните от своите. Справки – търсенето на „врага с партиен билет“ по времето на „чистия Сталинизъм“ в България (1948 – 1953г.).

Опасявам се обаче, че дори и подобно тълкуване, наглед поне частично оправдаващо подобни действия, не прави проблема по-малък. Той видимо е част от практиката в тоталитарна България. Благдарение на подобни пробиви в системата куп некадърници и/или напористи службогонители са получили шансове за изява, превръщайки други в залог, в инструмент на своя успех. Факт, който, както и да го мислим, смислово изравнява тоталитаризмите, конструирани вляво, с тези, които произхождат от дясната половина на спектъра на политическото. По този начин късметът за едни се превръщаше в незаслужена несполука за други, а балансът между двете се формираше не от личностни качества, умения и заслуги, а от височината на нечии положености в дадена паралелна йерархия, удвояваща личности, заключвайки ги в папки с претенцията тъкмо в купищата хартии да живеят автентичните хора.

Двадесет години след тоталния провал на лявата идеология от съветски тип късметът на бившите ченгета-учени или учени-ченгета (колкото и абсурдно да звучат и двете) все още работеше безотказно – разкрити бяха агенти от сферата на държавното управление, от областта на културата, спорадично излизаше и по някое популярно лице, свързано с един или друг сегмент на публичността, но тези в науката сякаш останаха вън от обхвата на злобата на роба, а и от полезрението на стремежите към отмъщение спрямо конкуренти в политика или бизнес.

Едва ли имаше начин за лустрация на научните среди от ченгета, който да не отпраща обратно към методологията, характерна за тоталитаризма. Подобно основание безспорно е извикано от интелектуалните територии, свързани с опита за удържане на разбягващите се смисли и социални играчи, стремително насочени към състояние на изплъзваща се от контрол ентропия, която според визиите на същите тези, достигайки до крайност, можеше несравнимо повече да навреди, отколкото да съдейства за декомунизирането на българското общество и скъсването с онова минало, което произвеждаше досиета за всеки, претендирайки, че в тях е заключен екстрактът от истинския живот.

Късметът на ченгето с академичен статус имаше и съвършено прагматична причина – в условията на главоломно спадащ авторитет на науката, дамгосана като един от стълбовете на човекомразкия режим, при заплащане на преподаватеслкия и изследователския труд, което едвам стига за физическо оцеляване, подобна атака трудно можеше да бъде мотивирана пред обществото, което се приспособяваше мъчително към свободата… или към това, което тогава се наричаше така. Травмата, причинена от живота зад идеологическите решетки, забулен от и в множество завеси, една от които беше чак „желязна“, беше допълнително възбудена от материалната нищета и липсата на сигурност, разразили се спонтанно и всепомитащо. Факт, който вероятно обяснява неколкократното олевяване на българите и константното присъствие в родния политически живот на партията, наследила директно политическата сила, която стои пряко зад всякакви „народни съдилища“, осъдили без законово основание значителен брой инакомислещи на смърт или дълъг престой зад решетките; създала „лагерите на смъртта“, в които са пребивавали, редом с криминалните престъпници, и част от дръзналите да не нахлузят на мислите си доста неогладената униформа на комунизма, произведена от нея като задължителна.

Има и още нещо. Мнозинството учени и преподаватели, доколкото загубиха създадените от тоталитарната държава валенции с обществото, доколкото техните занимания останаха затворени в кабинети и аудитории без какъвто и да е излаз в широка, обществена публичност, интересът към тях спадна до точката на замръзване[9]. Ето защо теренът на университети и Академия се превърна в естествено убежище на тези, които имаха от какво да се срамуват – те можеха да съхранят част от фрагментите на своя престиж, държейки в ръцете си съдбата на своите студенти и/или участвайки в процедури, свързани с кариерното израстване на колеги. Все факти, които симулираха статус на значимост и материализираха още един път „плодотворното“ съжителство на позавателната сфера и нейните радикални отрицатели, за които тя не беше цел, а просто някакво средство, подобно на корупционните схеми, които направиха мнозина от тях отново известни, но и този път не с интелект. Сиреч, късметът на агентурните кадри и тук проработи, донасяйки на някого дребен властови лост, а на друг – регламентирано или откровено престъпно влияние върху дадени процеси, далеч надминаващи контурите на личностните им тела.

Съдбата помогна ефективно и на ред личности, представляващи особен комплект с властово поставените ченгета, които някога бяха внедрени от тях с цел оформяне на сплотен антураж, подкрепящ своя вожд и учител във всички органи на университетско и академично управление, които решават по силата на мнозинството. Днес от това първо поколение ченгета са останали само некадърни асистенти, значителен брой от които все още не са преминали това професионално стъпало, макар да не подхождат с възрастта си на такъв нищожен преподавателски статус; и поостарели, но все още предани любовници – едно тежко наследство, свидетелстващо най-пряко за губителните ефекти смесване на наука и ченгеджийница. Ако актуализираме отново дебатът за необходимите мерки срещу все по-некачественото ни образование (, устремено към следващия епитет – „злокачествено” в собствено медицинския смисъл на думата), и затъващата в безполезност наука (там, където все пак я има), то вземането предвид на тези свързаности от втори порядък и техните все още живи остатъци би било само от полза.

Споделям това с пълното съзнание, че откритото заявяване на наблюдения от подобен характер трудно би могло да доведе до повече от влошаване на дадени лични взаимоотношения. Вярвам обаче, че не всички академични люде живеят със светлата цел да не обидят никого, готови да заплатят за това с цената на собствената съвест.

Тези социални мрежи, изтъкани от формална колегиалност от поне два порядъка (наука и Държавна сигурност) и/или неформална свързаност, изнедрена съвсем не от академични характеристики, властват до ден-днешен в университети и Академия. До днес те превръщат с високонаучни приказки собственото си луксозно нищо-не-правене в дейност, пред която поддържащият на плещите си света Атлас изглежда като дете, играещо си в пясъчника пред блока. Това, прочее, е един от ключовете към осмислянето на процеса, довел до трансформирането на научната продукция в нищо. В най-добрия случай – до провеждане на експерименти с предварително известен (дори за най-невежите) резултат, в безсмислено струпани букви, до които никой никога не би се допитал.

Обстоятелство, което още един път превръща бившите ченгета и техните свити в късметлии, низвергвайки онова малцинство случайно попаднали, които доказват себе си само чрез работата си. Едните паразитират върху статуса на учения, превръщайки го в ефектно, но кухо понятие, служещо да отнема думата там, където трябва, и да дава думата там, където се налага това да става не според нормите на диалогичната култура. За другите това е равносилно на лична трагедия, на крах, а причина за това не е само обстоятелството, че помръкващият имидж на науката равно повлиява на всички. Погледнато в дълбочина, тук прозира още едно доказателство за крехкото битие на личността пред системата, защото системата – тя е построение на мнозина, резултат от принципите на гласа на мнозинството. На същото това мнозинство, завъртяно около дадено ченге, което изпълнява стриктно неговите повели, а в замяна получава отворена вратата, водеща от докторант през асистент към доцент, а отттам – към професор. Системата е плод не на интелектуално противопоставяне, надделяване с логически издържани доводи между различни проекти за същността и дейността ѝ, а на малцинство плуващи във власт люде и мнозина тълпящи се около тях дребни подлизурковци, чиито (реторически) оръжия побеждават само тогава, когато зад тях се изправи по-могъща сянка.

И тогава, а и сега, тези, чиито биографични инвестиции са обявени за нищожни за сметка на издигането на дребосъци, покатерили се върху железните плещи на безразличната система, не мълчаха. Макар и тогава, а и сега, мнозина да опитваха да им отнемат думата. Стъпването в диалогични полета обаче крие рискове. Винаги. Опасности да бъдеш надмогнат от нечие красноречие и да останеш прав, но словесно сразен. Е, тези без късмет, не защото нямат нищо за губене, а тъкмо напротив, решиха да поемат този риск. Рискът на говорещия, на носителят на собствено мнение.

Въпреки заплахата от попадане на доводите на терен, на който те не предполагат да бъдат разбрани, Георги Каприев сам публикува копие от своето досие – единственият начин за верификация на собствените думи е прецеждането им през ситото на документа. Съществуват, разбира се, и такива, на които тази история изглежда подозрителна. Струва ми се няма да изненадам никого, освен самите тях, ако предположа, че дори и те са калкулирани в расъжденията, предходили акта появата на документалния материал и аналитичния поглед към него.

Сред говорещите умишлено се разположи и Симеон Хаджикосев. Той рискува дори повече, тъй като в неговия случай капанът на неразбирането е още по-страховит. Независимо от това, изборът на говорилият тогава видимо не се е променил, тъй като не е претърпял метаморфоза моралният капитал, довел и тогава, и сега, до въпросното действие. Дори и лишен от късмета на ченгетата, никой не може да е в състояние днес да изтръгне някому правото на слово, отправено в защита на славата му.

Гласовити бяха и други. Като например Валери Стоилов Стефанов (засвидетелстван в паралелното си битие на ченге с името на известния български скулптор Андрей Николов[10] – флагрантно нахален жест, слепващ хоризонтите на изкуството и на дебненето из кьошетата, зад който хич не желая да се взирам). И не само. Не се съмнявам, че в съзнанието на четящия името по-горе се допълва от други, дослучвайки списък от поне няколко. За тях трудно ще се намери критик, който да не разпознае научните им усилия като съществени. В противовес на стореното от тях в битността им на агенти на ДС, което мъчно подлежи на фактологическо възстановяване в достатъчна детайлност. Факт е, че те застанаха в реда на словесните. Такива, каквито впрочем те продължават да бъдат и като изследователи. Мнозина биха намерили опитите за оневиняване чрез авансово нападане на страната, очакваща обяснение, за чиста проба нахалство – това може да се види в коментарите, оставени от читатели под статията на В. Стефанов, в която той прави последен опит за спаси своя потъващ имидж[11].

Прежде споменатите университетски преподаватели имат поне една обща черта, която навярно би обяснила факта, че в определени случаи те се озовават от една и съща страна. Те са филолози. Но не само. За тях би било дори слабо казано, ако се заяви, че те са пленителни със словото си. Майстори на реториката. Достатъчно обаятелни, за да бъдат случани часове наред, без да отегчат. Мъдри. Диалогични. – Все неща, които събират почти всички елементи от образа на мечтания разговорен партньор.

Такива са те обаче и за самите себе си. Който е слушал поне един път тези професори(-ченгета), трудно би намерил кураж да отрече силната им вложеност в конструирането на лъскав и привлекателен Аз-образ, който да бъде вкусен за консумация не само от публиката. Те са естети. Гледат те в очите. Винаги изглеждат добре. Дори тогава, когато видимо не изглеждат добре. Изглеждат, но биват обглеждани не само от своите диалогични контрагенти. Те ползват чуджите очи за огледало, в което отразяват имиджа си, за да го попият жадно, но без припряността на зависимия, достигайки до пълно опиянение. До естетическо самозадоволяване. Гранично състояние, свързано с постигането на последната степен на удоволствието, което може да се успореди само с напрегнатата наслада, маркираща мига на кулминация при полов акт. За разлика от соматичната интеракция, в чиято рамка кефът никога не може да бъде безкраен, при естетическото преживяване сладострастието към собствената личност не знае предел. Винаги, навсякъде, всеки чифт очи е в състояние да породи изображение, довеждащо взряния в рефлексията си почти до оргазъм. Перманентен оргазъм. Контролиран. Когато го искаш – доставяш си го.

Ето защо техните текстове, апелиращи към дадено разбиране на агентурното им минало, представлява викът на Аз-а, свидетел на разрушаващата се собствена персона. Маска, продукт на много години усилия, вложени едновременно в самоусъвършенстване и в стратегическо инвестиране. Два процеса с един и същи резултат – постепенно изгряване на един образ, желан, чак лелеян, конструиран във фантазиите на своя притежател и осъществен сто процента от неговата личност.

Тук също късмет няма. Имало го е няколко десетилетия, преди да се случи осветляването, нанесло на строения елемент по елемент имидж, заплашен да помръкне, оставяйки своя автор в сивотата на ежедневния живот, изваден насилствено от хедонистичния модус, който в собствените си представи той дължи само на себе си, който е негово чедо толкова, колкото и биологичното му потомство. Ето защо в спонтанните пристъпи на обяснителност тук се чете не логиката на рационалното желание за очистване на личното достойнство, а автосексуален рефлекс. Примитивен, атавистичен и всепомитащ, тъкмо той задвижва словесните таланти, преливащи в изострени, в агресивно насочени към публиката си текстове, бранещи онова убежище на удоволствеността, което субектът смята, че сам е построил.

В това отношение защитата чрез нападение силно прилича на реакцията, която може да бъде наблюдавана при сексуалните единаци, самозадоволяващи се по храсталаците из парковете, гледайки натискащи се двойки. Разкрити, те ни най-малко не се смущават, даже напротив – изкривената им в наслаждение мутра мигом се променя в агресивна гримаса, защото сакрумът на кефа, който те са си въобразявали като свой, но не просто като собственост, а като телесно принадлежащ, е проникнат от рушителните енергии на профанума.

Ченгета или не, или колко тъкмо, нарцистично любещите себе си люде от научните среди проговориха. Но не с гласа на разума, а на телесната си долница, която те продължително са обгрижвали нежно, докато се слее с интелектуалната им горница. Ето защо внезапното дръпване на завесата, което открива тъмните петна в техните жизнеописания, в техните собствени възприятия руинира не само моралните им ореоли, но и интелектуалните им корпуси. Затова и болезнената реакция не следва да бъде тълкувана като мерило за нечиста съвест. В това уравнение съвестта изобщо не присъства.

Наред с тях обаче мнозина не се осмелиха да говорят. На фона на само няколко речовити трицифрено е числото на умишлено пазещите тишина. Замълчаха люде като Иван Ангелов Божилов (споменат в Решение №230 от 16.06.2011г. и като агент Борислав[12]), Евгений Радославов Радушев (познат от документа и с псевдонима Радков), Аксиния Добрева Джурова (агент Анна), до съвсем не отдавна дългогодишен директор на центъра „Иван Дуйчев”, част от Софийския университет, знаковото ченге Димитър Георгиев Гоцев (служил в ДС като Соколов), принадлежал едновременно към Трети и Четвърти отдел на Шесто управление, и към Софийския университет, бивш шеф на Македонския научен институт в София, Георги Георгиев Марков (агентът Роман), професионално осъществен чак до ръководител на Института по история към БАН, Витан Стефанов Митев (когото в ДС водели като Руси), бивш декан на Философския факултет на Софйиския университет, Васил Костадинов Проданов (Иванов според картотеките на Първи отдел на Шесто управление), Валери Григоров Стоянов (известен с тайните си прозвища Парк и Бела), Иван Русев Маразов (именуван „Библиотекаря“, сякаш в руско шпионско-производствено криминале), Костадин Любенов Палешутски (носещ твърде любопитното агентурно име Захаров), Петър Димитров Ангелов (чийто румен лик съвсем подхожда на псевдонима Румен), Светлина Николова Тодорова (прозрачно наречена агент Колева) както и много други. Те мълчаха, но и за тях се мълча. Това беше техният късмет, който две десетилетия цъкаше като швейцарски часовник. Или като часовников механизъм, отмерващ времето до избухването на мощен взрив.

Списъкът не е пълен. Не се съмнявам, че всеки читател в момента мислено го дописва, включвайки още не едно и две имена. Стува ми се, че всеки редовно или задочно е имал общуване с някоя изобретена биография, която внезапно е била деконструирана от решение на Комисията по досиетата. Ето защо краят на този списък е отворен. Не само защото аз го сотавям такъв, а и поради обстоятелството, че дотук проверени са само принадлежалите към определени властови хоризонти в научното поле. Редовите университетски даскали и научни сътрудници все още не са били обект на такива издирване.

Ред в това хаотично изреждане слага една обща черта, описваща поведението на всички по-горе. Нито един от тях не се осмели да говори, прикривайки се отново зад късмета си, който до този миг без изключение го беше вадил от трудни ситуации. Още от агентурното си битие тези люде са привикнали да мъчлат, когато ситуацията го налага, макар зад стените на университети, Академия, зад катедри и в аудитории мнозина от тях да са речовити, и още как! – Обстоятелство, което би могло да заблуди наблюдаващия ги за първи път, създавайки им образ на медийни личности. На хора на общуването, влизащи охотно във взаимодействия, комуникиращи познанието им в широки контексти.

До един бившите сътрудници на ДС нямат нищо общо с подобна конвенция, полагаща науката като част от полезния на обществото ресурс, за чието производство то отгоре на това плаща. Храмовете на академизма са превърнат в херметически затворени, самодостатъчни пространства, в които, доколкото се обговарят проблеми на науката и генерират решения, то те, поради пълната си откъснатост от живота на обществото, с нищо не допринасят за неговото развиване и разгръщане[13]. Голямата част от ченгетата имат  твърде съмнителен научен принос, състоящ се в старатено замъгляване на инак ясното нищо-не-правене чрез високопарни и високомъдри слова, имащи за цел да компенсират реторически дефицитите, отворени от тя в собствените им професионални полета и биографии[14].

Това бяха факторите, определили политиката на научните центрове по време на мащабната учителска стачка, да речем. Решителни в заявленията си на софрите и пред бутилките с градусова течност, в съществените моменти те пренаселиха мишите дупки, готови да съжителстват с гризачи, нежели да застанат зад кауза, която инак „на чашка“ разпознават като значима. Те бяха тези, които при видя на задаващата се буря с цинично безразличие останаха в тъмните пространства на своите кабинетчета и аудиторийки, за да се измъкнат от тъмнината на дупките след отминаването ѝ, сякаш нищо не се е случило, актуализирайки за пореден, но не за последен, път тирадите на своя „плач Йеремиев“: обществото не уважавало труда на учения, студентите ставали все по-слаби, оцеляването на изследователя било все по-затруднено и какво ли още не. Миризмата на мишо малодушие обаче остана.

Всичко това – без капка замисляне относно отговорността на претендиращия за интелектуано лидерство. Колкото и клиширано да звучи, мястото на интелектуалецът е зад каузата. Зад една от възможните каузи на обществото, даващи перспектива за развитие. На това трябва да ни учи историята – споделят самите те. Тук е мястото да отбележа, че ченгетата от средите на историците почти без изключение попаднаха в тази категория. Всички мъчлаха като един. Склонен съм да мисля, че информираните относно хода на историята едва ли са останали безмълвни поради страха си от революции и съзнанието за вредата от насилие. Ще добавя, че не един и двама са хора, на които комитските нагласи от XIX век са житейско кредо. Справки – лицето Димитър Гоцев, разказващ миналото на самостоятелната държава Бивша Югославска Република Македония като романтична страница от историята на България, разказващ революционната митология като реално случила се действителност. Факт, който превръща неговите устни и писмени изложения във вицове, подобни на тези за подвизи в сферата на риболова.

Какво развитие, прочее, след като неспособната за адаптация от държавната соц-публичност към свободните, отворени публични полета, научна интелигенция се е превърнала в група паразити, от които днес няма дори идеологическа полза, тъй като за тях даже ролята на ДС-ченге е надценяваща?!

Не спирам да си задавам въпроса за причините за това мълчание. За тази изолация, резултат от неспособността на учените да се приспособят към новите реалности и да започнат най-накрая да сами да ги формират.

Според мисъл, приписвана на Айнщайн, съществуват три типа учени. Най-забележими в публичността вероятно са тези, които впрягат науката за своята кауза. Слагат ѝ юзда, управляват я във всички посоки, демонстрирайки завидна сръчност, която следва да бъде обърната в очите на гледащите в личен капитал. В престиж, във всемогъщество. В крайна сметка този тип учени черпят от науката ресурса на личното си удовоствие. С нея те се самозадоволяват душевно, изправяйки я във всевъзможни пози. Тяхното отношение към нея преминава съзнателно през целия поведенчески регистър – от спонтанния флирт и нежностите на любовното, през хулиганското намигане и деликатното подчинение до бруталното доминиране и демонстративното насилие върху нейните конвенции. Те дават всичко от себе си, за да покажат една опитомена наука, която даже може да изглежда секси. Определят се най-разнообразно, закачливо, интересно и ексцентрично. Дописвайки считаното за разгърната сентенция на знаменития физик, ще нарека тези учени „автосексуалисти“.

Те не мълчат. Те винаги говорят, дори тогава, когато са хванати натясно. Поради това понякога попадат под словесен обстрел, а се случва и да загубят някой реторически двубой. В това отношение късметът не винаги е на тяхна страна.

Те всякога изглеждат добре. Стилно. Във външния им вид личи старание, съзнателност, внимание.

Техните изследвания са четими, четени, рекламирани, цитирани, вкусни и привлекателни. Публиката им далеч надхвърля пределите на аудиторията или на академичната сграда, която побира говоренето им. Цитират ги навред, а този факт повече от логично буди всеобщата завист от страна на несръчните в областта на презентационното мислене. Те се появяват из средствата за масово информиране с предварително избрана реторическа поза, а ужасяващо интересните разговори между тях и представителите на журналистическата гилдия понякога могат да бъдат не само интелектуално възбуждащи, особено за по-неопитните и неопетнени представители на репортерската професия, особено от женски пол.

Най-незабележими, но най-многобройни са тези, които вечно страдат за науката. Подлагат се на лишения, представянето на трудовете им винаги включва детайлно описание на всичко, от което са лишили себе си и най-близките си в името на научната си работа. На тях науката им тежи, а те изглеждат така, сякаш ледващата доза академичен товар ще доведе академичната им издържливост оттатък предела. С тях науката злоупотребява, доказвайки значимостта си в сравнение с несъществеността на коя да е личност. Науката е кауза. Самите те непрестанно повтарят, че академичните занимания не са за всеки, но основание за това не е интелектуалната недостатъчност, а неспособността за физическа аскеза в името на познанието. Определят се като „научни работници“ с акцент върху втората част на словосъчетанието.

Извън аудиторията те мълчат. Всякога. Дори и тогава, когато са нарочно попитани за проблем, върху който актуално работят. От опит ще споделя, че те обикновено изглеждат зле. Видът им издава небрежност. Факт, който иде да рече, че за тях откриването на имиджа все още не се е състояло.

Ето защо за тях няма да се сбъдне и изнамирането на автосексуалността. Техният идентифициращ ресурс е не удоволствието, а страданието. Затова често пъти този тип изследователи представляват и социални случаи – те често имат семейни проблеми, зли съпрузи, живеят в нечовешки условия, жертви са на домашно насилие, никой от близките им не ги разбира… и така – до безкрай.

Техните текстове, макар и често пъти съдържащи приносни елементи, се четат с насилие над себе си. Същото, с което са и написани. Колеги нерядко определят писанията им като „мърляви“, по-дръзките дори стигат до назовавания като „непрани гащи“. Излизат в малки тиражи, а извън тясната им професионална среда никой дори не подозира за съществуването им. И на трудовете им. Техните мисли са безвкусни и блудкави, изказът им е непрцизен, клиширан, сякаш роден от безсмислената, но разкъсваща болка, съпровождаща раждането из жива утроба на остри камъни.

Поради това този тип изследователи често игнорират имащите публичност извън обичайните академични пространства с довода, че истинската наука е жадна за човешка кръв, тя изисква императивно от автора си да принесе в жертва най-свидното – своята личностност. Това е условието за мистичното слияние с Нея, с науката – да понесе върху си страданията на сключената хиерогамия. В техните очи академизмът не подлежи на одомашняване, а само на омилостовяване, хвърляйки му отвреме-навреме по някой нов изследовател, чиято (почти религиозна) инициация задължително включва абсолютно обезличностяване.

Ето защо в традиционните академични средища до ден-днешен е пълно с чичковци и лелки, изглеждащи и говорещи така, като да са произведени от някоя социологическа агенция, търсеща в масовото осивяване някаква „средна стойност“. Сякаш интелектуалната и социална недъгавост подлежи на подобен срез!

Те не общуват с никакви масови информатори. За тях медиите изобщо не трябва да присъстват в храма, тъй като сводетелството на представители на профанния свят обезсилва потенциите на свещения брак между тях и науката, който се коснумира само пред избрани.

Зад това често пъти се крие не научен дефицит, а импотентност относно вписването в и употребата на ключови ресурси на публичността. В общия случай обаче липсата на социален излаз вън от научната Светая Светих е симптом за липса на характерното за академичния човек вариативно, гъвкаво, комбинативно и технически изпипано, аналитично мислене.

Този втори тип изследователи са характерни с това, че перверзно сменят местата на страданието и удоволствието. Тяхната наслада е пуснала корени в болката. А тя на свой ред е феномен, който сме свикнали, че означава определена слабост. Признание за нищожност, вдигане на ръце, предаване под натиска на силите на отрицание. Ето защо те често са скръбни, а понякога – просто перманентно недоволни. Неудовлетворени (от себе си). Незадоволени, поради несбъднатия подсъзнателен блян по автосексуалността. Поради липса на смелост, те приличат на деца, сгащени от родителите си в първи акт на самозадоволяване – засрамени, вгледани в земята, неуместни до предела на мислимост на понятието за неуместност. Смълчани.

Те са мълчали, не говорят и по всяка вероятност никога няма да нарушат тишината – това е тяхната стратегия за приспособяване. Това е кулминацията на тяхното щастие – за пореден път да не бъдат хванати, че вършат прегрешение, подобно на мастурбиращото дете.

Късметът измъкна скрилите се зад него ченгета и сега – общественото внимание беше принудително привлечено от актуалното насилие в обществото – на пътя, в парка, в храстите, в районното управление на полицията (където, макар да твърдят, че не упражняват физическо насилие, натискът с цел прекършване на правилата е на прага на температурата на кипене). Тактиката на занемяването отново се оказа границата между победата и страданието, тъй като дори най-умелата отбрана оставя у опонента кофти привкус и миризма на морално разложение. За разлика от мълчанието, което далеч по-трудно бива разиграно и разчупено в аргументативна модалност. Никой не диалогизира без никого насреща. Никой не търси сметка на бялата стена за това, че е бяла или, че е стена.

Третият тип учени според типологията, за която предполагаме, че е изобретена от Айнщайн, тук място няма. С идея за информационна плътност ще маркирам, че това са истинските обитатели на научния храм. Без убежището на това свещено пространство те са практически безпомощни, а причина за това е тъкмо отдадеността им в едно особено гледане на и отвъд света, което често пъти води до реалната заплаха от спъване, падане и получаване на телесни контузии.

Твърде много се мълчеше. И продължава да се мълчи. И твърде неуместно се говореше. И продължава да се говори. Малцина бяха и са служещите си с ораторското изкуство и неговите техники в услуга на кауза, стремейки се към нея с отворени очи и честни средства. Някъде се мълчеше с цел да се говори другаде. Там, където това би генерирало надмощие за говорителя, унищожавайки неговия обект. И другаде тишината не беше здравословна. Тя приличаше на терапевтичната стерилност на акустичната среда в психиатричните заведения, където високата устойчивост просто удължава агонията.

Вярвам, че ако не те, той някой, някой трябва да говори. Защото инак мълчанието заплашва да превърне всички в ангета. В жертви на някаква система, външна спрямо всички ни, но по властовия си статус престъпна[15], която поставя неизпълними условия, на които биха могли да отговорят не можещите и знаещите, а онези, които ченгетата продължават да внедряват тук и там, въвеждайки ги през задните врати, които те са отворили с дадена нарочна цел.

Накрай – нещо за опита за анализ, случил се в и сред тези редове. За всеки автор едно от най-изтънчените изкушения е възможността за задаване не само на смисловите рамки на текста му, но и прякото заявяване на техните описания. Това явяване на текст и метатекст отваря вратите за работа не само със смислозадаващите технологии на самото писано слово, но и със съзнанието на читателя. Казано с други думи, едва ли има пишещ субект, осмислил писането си не просто като стихиен пренос на информация, а и като процес, случващ и дослучващ посланията му, отваряйки нови полета на смисъл или на неговото (преднамерено) неналичие, различаващ се с оглед всека рецептивна индивидуалност.

В този ред на идеи за някои настоящият опит за аналитично разкриване на личното ми усещане за ченгетата в науката и техните късмети би се видял твърде подобен на онези, за които самият аз пиша. Само бих се радвал, ако това е така. Подравняването ми дори в реда на посредствените изследователи звучи твърде добре за човек с моя скромен изследователски опит.

Мнозина биха положили есеистичния ми размисъл сред опитите за интелектуално-реторическо самозадоволяване. Обикновено липсата на дълбочина и осъзнатост на дискурсивния характер на писането водят и до подобни заключения. Ако светът за читателя е свят на същности, а не – на феномени в смисъла, вложен от Имануел Кант в това понятие, ако той борави не с оптически прибори, а живее с представата, че докосва пряко предметите, а не тяхната феноменална (словесна) покривка, то действително страниците дотук са чист душевен онанизъм.

С това обаче аз ще се съглася. Подобна оценка би ме разпознала редом до мисловни величини като Валери Стефанов, който само днес и само в очите на ежедневно смесващия научна кариера с лична съвест изглежда като самоназначил се интелектуалец. Едва ли има съмнение, че Валери Стефанов е равен на себе си във всичките си инкарнации, защото всички те заедно правят Валери Стефанов да бъде тъкмо Валери Стефанов. Ето защо говоренето за едно през и чрез друго негово превъплъщение не селдва да се прави чрез механично поставяне на знак за равенство, а с достатъчното внимание и вникване. Нещо, което сам не направих докрай. Не поради невъзможност, а поради нежелание. Макар и в известна степен проблематизиран в тази своя обективация, проф. В. Стефанов е и без съмнение ще бъде еталонна мярка в областта на професионалните си вложения и резултати.

Няма да са малцинство тези, за които тази статия не би била повече от поредния досаден епизод, в който някой си е решил, че би бил особено полезен с онова, което може да прави, та поради този факт го навира в очите на публичността. Подобна оценка би изравнила моето авторство с това на мнозинството академични люде, радващи се на прилична кариера, имащи достатъчно възможности да използват добре марката на институцията, застанала зад тях. Мълчащи, но реализирани според своя аршин. В арсенала от защитни средства присъства и този похват.

С подобно изказване също бих се съгласил – предвид факта, че цитираните от мен не едно и две имена са достигнали йерархическия максимум, устроили са се институционално и дори се радват на ръководни позиции, трудно бих застанал срещу подобно начертание. Намирането ми дори в реда на досадните и никому неизвестни от тази гледна точка не изглежда никак зле.

Не на последно място, бих могъл да се побера и в подозрението, че с фронталната си атака опитвам да измия собствената си съвест. Макар да съм роден през 1981г. и фактически да не съм имал съзнателно време, за да бъда вербуван, нека да не забравяме, че Павлик Морозов е жив в нас. Някъде дълбоко, вероятно старателно прикрит, но него го има. Макар и не у всички.

На всички останали мога покорно да благодаря. Дори и само за това, че четат тези последни букви. Надявайки се това емоционално, крайно и често пъти неаргументирано изложение да доведе до нещо. Каквото и да е то. Защото словото има смисъл само в прехода си към действие. Защото в темата за ченгетата място за изкуство няма.

Димитър В. Атанасов

* Текстът е представен на конференция, организирана от Института за литература към БАН. Визуалното представяне на статията и дискусията след него могат да бъдат видяни тук: http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=5bzIAw_2djw

Според консервативното си (само)разбиране историята превръща в свой обект миналото. Подобна нагласа дава основание за дискусия представлява ли исторически жест в научния смисъл на думата опита за изследване на процеси, които все още не са приключили. Консервативният отговор тук навярно е ясен от само себе си: логиката на научното откритие предполага ясно дефиниран обект като първо условие, задвижващо правенето на научно изследване. Доводите тук често пъти се илюстрират с примери от естествените и точните науки, смятани за науки сами по себе си поради представата за максималната си доближеност до позитивното знание. Проучвайки живота на морските бозайници, едва ли извадка, която включва само началните етапи в развитието им, би свършила работа. Същата представа мотивира и разбирането за историята като мрежа от динамики, представими като раждания, развития и затихвания – понятиен ред, изглеждащ досущ като логиката на естеството.

Конкурентно на това е релативното схващане, според което историкът е напълно свободен да обективира всичко, което е в състояние (теоретически) да удържи. В рамката на този комплекс от концепции процесът на превръщане на даден предмет в научен се осмисля не като почиващ на реални основания, не като продиктуван от действително и универсално възприемаемия релеф на обекта, а от оптиката на изследователско гледане, носеща върху реторическата си конструкция дадено легитимиране или делегитимиране. Ето защо дори и онова, което се случва днес, тук и сега, може да бъде история, правейки възможно говоренето за съвременна история, чак и за историческо бъдеще.

Всяко усилие за анализ на актуалните образи, произведени от исторически текстове и автори, съдържа риска да влезе в лични пространства, поради което прочита му да остави не поставени въпроси, евентуално доведени до някаква степен на обясненост, а да провокира емоционални реакции, външни спрямо вложения от автора замисъл. Това е един от доводите на консервативно определящите историята като наука само за миналото – не всеки значим детайл би понесъл на всички засегнати, а първа сред ценностите е човешкото достойнство.

Разрешението на тази проблемна ситуация от позицията на всеобщата свобода като ценност, в това число и тази на изследователския избор, едва ли изглежда удовлетворителен довод. В епоха като настоящата, в която свободата е превърната в либерален диктат, в антипод на тоталитаризма, който сякаш все повече започва да си присвоява поведението, срещу което принципно застава, този аргумент по-скоро би провокирал спонтанно негодувание, ако не е последван от логично обяснение, даващо действителна интелектуална плътност на стореното. Трудно ми е да си представя по-логична реакция от заставането срещу клишето, било то етическо, политическо, научно или принадлежащо към сферата на изкуството. Ето защо тук е мястото свободата на научното дирене да бъде поставена в своя действителен контекст, в който тя е част от етоса на учения, а именно – заедно с отговорността. Отговорността не само на анализиращия даден тип исторически разказ, наличен в повече или по-малко достъпни четива, а и тази на създателя на въпросния наратив, с който той влиза в полето на публичността, пред която всъщност е главно отговорен.

Така поставен, проблемът има нужда от поне едно уточнение. Говорейки за кое да е процесуално явление, както аз си представям маргинализацията на академичния исторически разказ, без съмнение коректността към обекта налага в самото начало да бъде очертана една по-широкоформатна картина, от която би станало ясно кои са останалите агенти, доколкото не става дума за самомаргинализация. Все още не.

Навярно няма да намеря значим брой опоненти, ако заявя, че един от факторите, водещи до изтласкването на академичните изследвания на историческа тема, произвеждани от традиционните образователно-научни центрове към периферията на общественото внимание, е паранауката, която в последните две десетилетия се възражда. Изглежда, че след падането на държавния социализъм резултатите от академичното правене на история се оказаха в крайно неравностойната конкуренция на изследвания, прилепващи се към академичния дискурс, употребявайки привидно жанровите конвенции на дадения тип писане, които заявяват претенция да бъдат работещата алтернатива на продукцията на БАН, СУ и др., които според широко използваното презентационно клише чисто и просто замъгляват инак добре видимия смисъл, използвайки сложни думи и изрази, изплитайки витиевати теории, които, вместо да правят миналото по-ясно и познаваемо, го обричат завинаги да остане „чужда страна” за широката публика.

Една от вероятните причини за тази нагласа е дълбокото убеждение, битуващо в нашите географски ширини, според което историята – това е едно от най-пречистените въплъщения на народния дух, който на свой ред се поддава на (само)разкриване не пред професионалиста, не в анализа на специално обучения да си служи с историческа материя, склуптирайки от нея разказ, а тъкмо от представителите на народа, които по мистичен начин са в състояние да се озоват в общение с намиращите се извън времето и пространството национални устои.

Този модел полага фигурата на историка като ненужен посредник, който, вместо да предава коректно и в рамките на универсално в рамките на националната група разчитаеми послания, прави всичко по силите си, за да преработи ясния (само)изказ на историята (разбирай – на идентичността) в нещо сложно, което видимо не съвпада с простотата на материала, използван от него като градиво. Казано с други думи, на изследователя на миналото в тази популярна парадигма е отдерена ролята на пасивен медиум, превеждащ дадена група смисли от музея и архива до книжарницата. Нему е съвършено отказана функцията на генератор на смисли, а онова, което по същество се признава за негов дял във веригата на комуникирането на историята, е подредителството. Той е онзи деятел, който организира хаоса в ахривохранилището и музейния депозиториум в космос, в който на всяко парче от големия смисъл е намерено точното място, за да бъде картината на онова, което ние сме, плътна и завършена, лишена от напреженията, които произвежда неизвестността.

Тъкмо с този довод с един замах бива денонсиран професионалния статус на историка в популярното мислене – та кой не е способен да подреди даден обект? Нима всеки от нас не го прави ежедневно?! Мимоходом ще отбележа, че ненапразно Вера Мутафчиева обръща внимание на факта, че в сравнение с останалите професии, тази на историка сякаш изглежда особено рехава в основанията си – всеки е безкрайно склонен да даде съвет на занимаващия се с миналото, но за сметка на това едва ли някой би настоявал, че изглежда достатъчно сериозно, предлагайки експертността си на инженера, архитекта или хирурга, без да принадлежи към даденото професионално поле[1].

В това отношение философите и литературоведите са равно пренебрегнати като специалисти – у нас на задълбочено мислещите и/или на стремящите се да описват многопланово често пъти се залепва занемяващия етикет „дървен философ” – понятие, непреводимо дори на близки езици; а професионалният литератор бива замерван с клишета от типа „литература, изкуство, ала-бала” – терминологичен ред, приравняващ трите понятия към значението на последното от тях, отразявайки идеята за нещо, което е съвършено лишено от смисъл, следователно без което може, че и повече.

Историята се докосва, чува, вижда, усеща; литературата се чете, ето защо нужда от филтър, способен сам по себе си да произвежда значения, а оттам и дискусии около тях, няма. Подобно схващане заобикаля една от базисните характеристики на научното познание като такова, която далеч надхвърля обхвата на хуманитаристиката. За разклика от ежедневното съзнание, което борави с абсолютни стойности, академичното познание си служи всякога с условности. В академии и университети се работи в рамките на свят, имащ ясно съзнавана феноменална природа, в който субектът и изследването се случват не в идеалната стерилност, излъчвана всякога неизменна от националния дух, а в конкретна среда, имаща свои параметри, които по един или друг начин, с или без желанието на учения, биват включени в крайния продукт. За разлика от обясняващия в безотносителни критерии, релативното мислене на професионалиста полага преди всяко свое усилие разбирането за науката като входно-изходно устройство, което не само преакцентира и премодулира, но и произвежда на изхода си реалност, каквато не изглежда да е влизала през неговия вход. Този принцип може да бъде опростено изобразен в следния модел – изходният материал се филтрира през дадена идеологическа матрица, в резултат на което се получава научно знание.

Тук е мястото да отбележа, че въпреки относителната яснота на споделеното дотук, говоренето за паранауката представлява опит за придвижване по тънък лед. Без съмнение, въпреки наличието на общосподелено съгласие около принадлежността на дадени имена и текстове към паранауката, въпреки възможно дискусионното разположение на други вън от научния дискурс, то едва ли би било откритие заявлението, че по всяка вероятност най-високото препятствие по пътя на анализа изглежда, че е очертаването на дефиниционните множества на наука и ненаучни опити, имитиращи академично изложение.

С цел оптическо приближение ще си позволя да въведа още една величина – тази на откровено ненаучните четива, ситуирани в сензационния сегмент, които по същество представляват поредната метаморфоза на т. нар. бърза литература – книжки, често пъти с крещящи корици, с бомбастични заглавия, които се купуват заедно със сутрешната преса, четат се на път за работа, в обедната почивка и на връщане, след което бързо биват забравени в някой тъмен кът на домашната библиотека, тъй като тяхното значение прилича на силно летлив газ – изгубва се за време, несъпоставимо кратко дори с актуалността на кратко живеещи литературни форми. Сходни по същество са и изданията от т. нар. жълта преса, чиито описания са положени върху утвърдени матрични схеми, върху които са вторично насадени лични имена, географски понятия и други реалии, имитирайки по този начин жанровите конвенции на журналистиката, която според читателските рецептивни очаквания произвежда информиращи и коментарни текстове, част от реално протичащ процес на информационно посредничество.

„Бързата литература“ във всичките си разновидности се възприема без особено усилие, поради което бива поглъщана от публиката си на големи порции. Това важи с пълна сила и за историческата по характер „бърза литература“, ето защо тя се създава и продава в големи количества. Факт, който на свой ред създава представата за обръщане на логиката на процесите на научно писане. Според общоприетата визия академичната история се произвежда в рамките на продължителна интелектуална аскеза, свързана с прецизно общение с книжна и архивна материя до постигането на критична познавателна маса и превръщането на читателя-специалист в автор. Тъкмо напротив – в случая на ненаучните публични наративи за историята изглежда, че писането на техните ковачи изглежда, че изпреварва процесите на натрупване на професионална експертиза. Шеговитото подмятане, според което дори мисловните динамики на този тип автори не може да се сравнява със скоростта на тяхното писане, изглежда повече от уместна.

Един от големите проблеми при изграждането на повече или по-малко ясна критериална схема, служеща за различаване на резултатите от научни усилия от тези, имащи за цел просто да произведат книжна маса и да я продадат добре, се състои във факта, че поради редицата формални сходства и флуктантната граници между собствено научното знание и уплътнените данни, предназначени за заинтересованите непрофесионалисти, продължава да стои въпросът дали имаме работа с едно поле на публичността, в което съжителстват (конкурентно или не) два типа дискурси, или става дума за отделни сегменти, различни начини на говорене, произвеждащи различаващи се наративи – не, но и възпроизвеждащи фундаментално различни теоретични визии за света.

Изглежда логично да се предположи, че в очите на изследователя популярното писане и това, прицелено в академичната зона на публичното, едва ли биха могли да бъдат мислени като превъплъщения на едно и също основание. Както вече бе отбелязано, подредбата на учения и неговият анализ са всякога условни, тъй като начин за директно общение с обекта на изследване все още не е изобретен. Дори само езиковото посредничество да остане, дори всички останали (идеологически) филтри да бъдат заобиколени или елиминирани, няма никакво съмнение, че това едва ли ще приближи логиката на научното дирене и откритие кой знае колко към идеала за обективност.

Ето защо в академичните исторически научни изследвания доминират конструкции, фиксиращи дадена възстановка като авторово мнение, плод на уникална гледна точка, което би могло в други теоретични рамки изобщо да не се валидизира. За сметка на популярните текстове, в които подлежащите на дебат сюжети намират място не като отворени научни зони, в които всеки, чувстващ се достатъчно подготвен, би могъл да допринесе, а по-скоро като реторически инструмент, употребен като част от презентационната стратегия на науката пред външни спрямо самата нея фактори.

Именно поради този отчасти подражателен характер на популярното писане в съзнанието на широката публика сложните анализи, предназначени за по-тясна аудитория и тези, писани с научен квазиинструментариум, изглеждат като различни степени, влизащи в обхвата на едно и също понятие – това на науката. Ето защо пред очите на неспециализиран читател полетата на научното и на популярното не са диференцирани, те представляват едно и също, изразено от различни автори в различни текстове, които по същество принадлежат към един и същи ред.

Оттук до формирането на предпочитанията към по-лекото, по-лесно смилаемото, дори към по-лековатото, изглежда има не повече от една стъпка.

В такъв смислов код е изпълнена особено известната поредица от няколко тома на поета Стефан Цанев, озаглавена „Български хроники“[2]. Макар в не едно свое публично заявление самият автор да твърди, че излезлите изпод перото му букви нямат претенциите да пренаписват българската история, нито представляват историческо съчинение в професионалното значение на това понятие, а белетристично, ясно различимо е усилието му за прилепване към популярните образи на дадени правила за писане в рамките на историческия разказ. На първо място, още заглавието свидетелства за причастност към специфичното писане на историка – поетът пише не роман на историческа тема, а „хроника“ – средновековен жанр, характерен с фактоконстативните си конвенции, през който съвършено прозрачно се провижда замисълът за сглобяване на история сама по себе си, лишена от посредничеството на многопосочните анализи и витиеватите коментари.

И друго – съвсем преднамерено още на заглавните страници на четирите обемисти тома присъстват точни хронологически ориентири, също характерни за нормите на историческото писане в една по-консеративна негова версия, която на свой ред е друг дял от популярната представа за историята – разказ, опрян върху дати. Представата за историческо четиво от фактоизлагателен, а не от фикционален тип може да бъде изолирана и в преднамерено сглобените подзаглавия, които напълно провалят многобройните опити на Цанев чрез собствените си думи да преразположи текста си в полето на художественото слово. Едва ли формула от типа „История на нашия народ от 2137г. пр. Хр. До 1453г. сл. Хр.“ би оставила у някого съмнение относно жанровото разполагане на стотиците страници, чиито прогрес започва зад въпросната корица.

Топлият, емоционален епитет „нашия“, употребен за пояснение на понятието „народ“, също издава чувствена свързаност, далеч надхвърляща възможностите за езиково изразяване. Подобни апели към ирационалните зони на личността са като цяло характерни за парадигмата на етнонационализма. Чрез тях на езиково равнище се препотвърждава почти любовната свързаност между единицата и групата, която имитира семейните и родствените отношения, преполагайки мисленето на колектива в рамката на една заедност, положена отвъд конкретното „тук и сега“, чиито параметри не се изменят във времето и пространството, макар неговите лица да се сменят непрестанно. Тази техника представлява още един елемент от презентационния арсенал на паранауката, чрез който феноменалната конструкция на изградения от науката свят бива заменен от непосредственото общение с материята, което бива отелесено до алюзия с консумацията на брачна връзка[3].

Едва ли само идеята за иман предвид и осмислен свят, изпълнен с ограничения, част от които са обусловени от лимитите на способността за съждение, би могла да представлява критерий, оразличаващ наука от популярна наука. Не по-малко съществено ми се струва тук разбирането, че, за разлика от ненаучните усилия, маскиращи се зад жанровите специфики на традиционното академично изследване, науката използва прозрачно определими, макар и не всякога еднозначни, термини, разположени в различима измерителна скàла, посредством чиито принципни дефиниции всеки професионалист би следвало да е в състояние да верифицира произведените от нея твърдения.

Навярно това би било по-лесно обяснимо чрез пример. Пространството на днешната широка публичност у нас е травматично чувствително към понятията, гравитиращи около опозицията „лъжа – истина”. След десетилетия на перманентна икономическа криза, на липса на правила и на тотален провал в политическата и социалната сфера, едва ли има по-логично следствие от това, оглеждайки се в близкото си минало, обществото да произведе свръхреактивност по въпросите на искреността. Особено на тази, свързана с напрежението между актуален и желан Аз-образ. Факт, който на свой ред ражда устойчив стремеж към търсене на втори план, на разбулване на действителността, която дадени отговорни фактори съзнателно и старателно прикриват с цел провеждане на мащабна манипулация. Казано направо, приблизително на тази механика се подчинява и появата на всякаквите теории за заговор срещу обществото, плод на козните на определени негови елементи, обръщащи ловко липсата на правила в полза на своите частни интереси.

До известна степен по този начин може да се обясни появата на забележим брой „истински” истории, истории „с премълчавани досега факти”, претендиращи да са тъкмо онези гласове на миналото, които досега поради изцяло користни причини, макар да са известни дори на непрофесионалиста, са насилствено сподавяни и занемявани. Замисли, които залагат на опита за установяване на пробойни в механизма на смислозадаване на академичния наратив, които го обезсмислят в единствената му общосподелена функция – на трансмисия между изначалния хаос, царящ в склада на миналото, и общественото съзнание, което се нуждае от добре структурирана и организирана версия на разказа за това кои сме, какви сме и каква е причината да сме тъкмо такива, каквито сме. За разлика от научната истина, която бива явена след процедура по доказването ѝ, имаща ограничената валидност, обусловена от позицията на наблюдаващия, истината на ежедневното мислене и на ненаучните тесктове предполага смислово заковани стойности, които рядко познават степенуване и нюансиране.

Примерите тук клонят към плюс безкрайност, но въпреки това може да се каже, че опитите за сглобяване на исторически разказ с цел одревняване на българската държава и/или на българския народ обемат най-голямата част от видимата област. Не един и двама автори, възползвайки се от постоянно провалящите се очаквания на съвременното българско общество, от нарастващото недоверие в традиционните институции, в това число – и на тези, произвеждащи историческо познание, без кой знае какви скрупули монетаризират тези нагласи, обяснявайки от страниците на своите писания, че няма по-старо племе от българското, че най-големият принос в световната цивилизация е този на българите, макар в много случаи ценни културни съкровища да са присвоени и/или унищожени от вероломни комшии и силни на деня, че, както гласи попупярната шега, на света първо се появили българите, а след това – амебите.

В този специфичен нео-митопоетичен жанр удобно са се позиционирали имена като това на Божидар Димитров – лице с професорска титла, доказващо днес с всеки свой ход невъзможен диалог, едностранно прекъснат тъкмо от него, и трудна причастимост към етиката на учения, чито настоявания за наличие на българи по времето на Александър Македонски са меко казано смехотворни[4]. В границите на националистическата паранаука се разчитат и писанията на Петър Добрев[5] – икономист, решил чрез средствата на езикознанието да намери от българска слава останки навред, без да си дава сметка за ефектите от работата си, освен за финансовите, разбира се. Тук е и Николай Овчаров[6] с опита му да преформулира разказа за българския етногенезис, връщайки лентата на историческото минало към дълбоката древност на тракийските племена, възползван от находките си в една родопска крепост, която само в неговите представи принадлежи към културата на траките. Тракийският ключ беше обект на особено целеустремена свръхинтерпретация и от покойния Георги Китов[7]. Възползван от множеството неизвестни по отношение на траките, той изфабрикува цяла поредица разкази за златооблечени царе, жреци и юначни вòйни, посещаващи храмове, които едва ли са били тъкмо храмове; посвещаващи в мистични ритуали, за които явно самият Китов беше информиран по свръхестествен път; и пиещи в транс вино из предмети, които и най-развинтената фантазия не би предназначила за това. Не на последно място, в този специфичен паранаучен сегмент присъстват и люде като Иван Петрински[8] с неговия опит за „истинска” история на България, Петър Константинов[9], самопредставящ се с опит да говори там, където досега преднамерено се е мълчало.

Прави впечатление, че повече от половината от тази представителна извадка са хора, непричастни към професията на историка, които сръчно заобикалят необходимостта от него като инстанция, намираща се на ключово място в процесуалната верига на правенето на познание. Този род писания се отличават със силния си полемичен заряд. Казано още по-радикално – обикновено техните автори поради различни причини се виждат срещу академичната традиция, а не в нейната рамка, поради което те често пъти не просто създават алтернативен разказ, претендиращ за по-висока степен на автентичност, а направо осъществяват опит за взривяване на академичния наратив, обявявайки го за негоден, тъй като е „неистинен”, мълчи там, където следва да се уплътнява с говорене, или заради факта, че се подчинява не на „истината на факта”, която трябва да съвпада с истината на научното дирене, а на някакви извъннаучни императиви, който не издават нищо друго, освен копварена съвест. И нормално – все пак входният билет за членство в гилдията на професионалните историци се нарича диплома за завършено висше образование по специалност история. Атрибут, който малцина от позиционираните в паранаучната зона на познанието имат.

Подобни случаи далеч не са български патент, подобно, разбира се, на паранауката. В Сърбия по същия начин се спекулира с термини, възлизащи към кръга на насилието, особено на жестокостите, упражнявани върху невинни. Ето защо в Белград не една и две публикации, прицелени в заиграване с читателските рецептивни очаквания, вплитат още в заглавието си знакови понятия, сигнифициращи много повече от чистото си речниково значение и отпращащи вън от полето на рационалната логика. Обговаряйки войните, довели до разпада на Югославия, определена серия автори, опряни на стратегията за търсене на виновните извън своята общност – естествен психологически механизъм за съхранение на относителната цялост на личността, не се поколебават да поставят свръхакцент върху това, че всъщност не сръбският екстремен национализъм в своята комунистическа версия донесе всичките беди, на които и ние сме свидетели. Според техните писания отговорността за това разделяне на бивши братя пада върху другите.

Тази презентационна стратегия в сръбска среда е често използван прийом за публично иницииране дори на изворови публикации. Пример в това отношение са колекциите, издадени от Ненад Антониевич, в чиито заглавия всякога фигурират думи като „усташки лагери на смъртта”[10], „хърватски геноцид”, „албански злодейства”[11] и т.н. – все формули, които крещят на публиката си, че хърватите са до един насилници, прицелени в идеята за изтребление на сръбския род, че всички албанци без изключение са фундаментално злонамерени към сърбите, ето защо вината за цялото насилие, разразило се основно през 90-те години на миналия век, следва да бъде приписана тъкмо на тях – на хървати, на албанци.

Вероятно тъкмо тук е мястото да бъде откроена втората дистинкция между академичния исторически наратив и словесните потоци, утоляващи глада за историческа информация в общественото съзнание с твърде пикантните блюда на паранауката. Писанията, разположени в тази специфична зона, до едно си служат с едромащабни конструкции, контрастни констатации и широкоформатни, многоцелеви понятия, употребявани без характерната за академичния дискусрс прецизност за обяснение на коренно различни исторически реалности с ясната цел да служат за общ знаменател, организиращ под едно твърдение-лозунг целия ход на миналото, случил се до днес. Терминология от този тип, амбициозно посягаща към референтен кръг, по-голям от обхвата на прецизните ѝ употреби, наричаме простичко „клишета“. Думи, които, в опита си да кажат, укажат и покажат всичко, всъщност не означават нищо.

Форматът на рамкиращите твърдения, изковани от клиширани, широкоспектърно прилагани понятия, обикновено рефренно повтаряни, е пределено ясен: и ний сме дали нещо на света, но зли люде са си го присвоили, представяйки го за свой принос; ние сме велики до дълбочина, която не знае дъно, ала настоящите ни окаянства се дължат на чуджи интереси, приети от калпави лидери за наши собствени; в резюме – били сме, не сме, но трябва да бъдем тъкмо защото сме били. А няма начин да не бъдем, защото народният дух тогава, сега и някога е константа. Все идеи, които влизат в плавна сглобка, изтласквайки настоящето живеене към парагигматичното минало, към изгубения Рай, който се очаква да бъде реставриран в бъдещето – класически за психологията случай на изтласкване.

Подобни несъвпади между жанровите правила на научното писане и дадени текстове, отправящи предизвикателство към причастните към полето на академичното писане, биха могли да бъдат привидяни поне от още една гледна точка. Невписани в конвенцията на света на феномена (преднамерено или неосъзнато), авторите паранаучните опити почти по правило безпогрешно улавят тенденциите в читателските нагласи и сръчно успяват да ги оползотворят. Вън от научната мода, вън от темите, които академичното познание актуално анализира и полемизира, рецептивните очаквания на аудиторията представляват насока, която по правило не подлежи на моделиране от страна на науката. Даже напротив – проблемите и обяснителните модели, използвани от изследователите, доколкото често пъти не са четими до дъното на смисъла си от неспециалисти, остават извън фокуса на общественото внимание. Един от сериозните фактори, определящи насоките на интереса на масовия потребител на историческа литература, е развитието на самото общество и кризите, през които то преминава.

Тъкмо на свръхпродуктивността на параучените се дължи честото объркване, свързано с припознаването на паранауката като явление, причастно към графоманията – авторите, създаващи текстове в паранаучен ключ създават впечатлението, че са физически пристрастени към писането. Те не спират да пишат, сякаш работят на заводски конвейр. Тези две понятия имат дефинитивни несъвпади, един от които представлява условие, без което говоренето за паранаука би било невъзможно – имлицирането на рецептивни нагласи, характерни за целевата група на даденото четиво. Изглежда трудно да се усъмним в представата за графомания като самовъзбуждащо се и самодостатъчно писане, което не е непременно свързано с получаване на каквато и да било публичност. Ненапразно чекмеджето на графомана е дълго и едва побиращо непрестанно нарастващия брой съдадени текстове, а това на автора на чалга-история – късо и полупразно, тъй като всеки текст, който бъде завършен, тутакси бива публикуван, тъй като всяко забавяне би могъл да скъса крехките му връзки с актуалните социални процеси, превръщайки го в непродаваема стока. В този ред на мисли за графоманията връзката с настоящето съвсем не е непременна. При паранауката тя е императивно задължителна, тъй като само поставянето на написаното в пряка зависимост от темите на деня позиционира издадената книга в логиката на пазара.

Казано в конспективен вид, научната чалга не се различава особено от своя музикален протообраз. Тя представлява пазарен феномен, прекрачващ и/или предефиниращ научни норми, залегнали като принципно основание на процеса на производство на наука, който се разполага в точно определена социална ниша – тази, която е празна в дадения момент. Доколкото авторите на този продукт не се нуждаят от професионална подготовка, подобно на паралелите си от арт-сферата, процесът на направа на паранаучния текст е силно скъсен във времето, създавайки усещане, че перото изпреварва мисленето. Служейки си отлично с безотносително употребена и/или манипулативна терминология, давайки лесно разбираеми решения с оглед на настоящето, актуализирайки и (пре)откривайки точни до препинателен знак рецепти за справяне с него, проектирайки в бъдещето едно идеализирано минало, тези текстове се пласират твърде добре на пазара.

Ето защо в очите на мнозина съвременни българи, непричастни към етоса на историка, най-добрият изследовател на националната ни история е Стефан Цанев, който е популярно увенчан за най-обективния изследвач, а историците от БАН, СУ и останалите традиционни места за правене на научен исторически разказ не успяват да надхвърлят аморфното си назоваване като колективен образ, в който потъва неизвестността на всеки един от работещите в тях специалисти.

Далеч не така стоят нещата, заговаряйки за другият фактор, чиято активност води до маргинализация на обичайните топоси на науката. Става дума за често пъти появяващия се в еврокоректната форма на фондационната неолиберална деконструкция[12]. За разлика от чалга-историята, тук автори на тесктове и научни проекти са професионалисти, които често пъти са получили квалификацията си в най-модерните световни университети и университетски центрове.

Както се установи, паранауката в най-честата си разновидност си служи с простото твърдение, че традиционната наука не изпълнява мисията си, тъй като е загубила своята кауза, а тя няма начин да бъде друга, освен национална. В този ред на мисли „гранд наративът”, плод на дейността на държавно поддържаната научна среда, не е достатъчно „гранд”, ето защо той е просто разказ в ежедневния смисъл на думата – някакъв сюжет, който би могъл просто да бъде разказван, за да запълни дадено комуникационно време. Учените не си дават труд да маркират ясно „добрите” и „лошите”, посочвайки в рецептурен вид пътя от текста към действието, ето защо друг трябва да свърши тяхната работа, следвайки безвъпросно онова, което в очите на ежедневния човек би следвало да бъде идеалната траектория на историческото изследване.

Говорейки за институциите, създаващи алтернативно осмисляне на историческото минало от позициите на деконструкцията, нищо от гореказаното не е в сила. Освен силната професионализация на този тип инстанции на историческия разказ, чиито деятели като правило са по-насочено образовани от принадлежащите към традиционните звена за правене на исторческа наука, натискът, който те реализират по посока на „големия разказ”, е насочен към неговото денонсиране като социална конвенция, а с това и опразването му от съдържание като научен обект.

Тук на въоръжение идва крайният релативизъм и доказването на несъстоятелността на големите проекти на националната идентичност на всякакво равнище. Научните инструменти, за разлика от тези в случая на чалга-историческите опити, са употребени безкрайно прецизно, настройката на всеки аналитичен детайл е деликатно изработена, доближавайки се до самото съвършенство.

Съвсем обяснимо е, че в рамките на деконструкцията в работа са впрегнати сложно субординирани понятийни системи, стриктно придържащи се към академичната мода и даващи ясно разпознаваем в рамките на либералната наука приноси. Ето защо често пъти трудовете на учените, принадлежащи към този сбор от теоретични направления, съдържат още в заглавието си конкретизации, отпращащи не към идея за разкриване на скрито епистемологическо съкровище, а към алтернативно тълкуване на вече наличен и широко известен на академичната публика материал[13].

Употребената в този слуай терминология е прецизна, даже повече – често пъти авторите държат сметка повече за узусите, значенията и оставащите под първата видима повърхност на историческия разказ установки, които произвеждат рецептивни нагласи, измествайки фокуса на анализите си извън полето на наратива. По този начин често пъти изглежда, че алтернативното нареждане на пъзела на миналото остава остава някъде там, в сферата на теоретичните логики и деликатно прокараните обяснителни различия, които в очите на популярния читател поставят въпроси, без непременно да търсят отговорите им, доколкото ежедневното съзнание пита какво и как, а задаването на въпрос върху вече формулирано питане изглежда излишно хабене на усилия и „дървено философстване“.

Това е една от причините за пренебрежението на масовия читател към четивата на деконструкцията.

Бидейки рефлексивна по своята природа, неолибералната наука твърде рядко или почти никога не изнамира нови факти за миналото – роля, която в очите на широката публика е резервирана за историка. Този, който диша праха на архива и библиотеката, този, който копае съкровищата, скрити от отвека в земята, нему се полага да изнамира нови детайли и да допълва дефиницията за това какви сме, служейки на каузата на нацията си. Доколкото този тип „големи“ каузи са разпознати от методите на деконструкцията не като цел, а като обект на изследване, логично е, че опитите за алтернативно разкодиране на съдържанията на миналото не правят гръмки открития, не обогатяват с нови подробности наличната фактологическа канава. Ерго, пред широката аудотория от неспециалисти признакът, който инициира историкът като такъв, не работи, а по тази логика деконструктивистите не следва да бъдат мислени за професионални историци.

Казано иначе, за деконструктивните изследвания науката е положена не като процес, свързан с чисто описателство на минала действителност, общуването с която става непосредствено-сетивно, а представлява процес на производство, идеологически обусловен и поради това съдържащ в себе си поне още едно описание – това на устройството, което явява факта в нормиран, нормализиран и социално значим формат. Ето защо масовият потребител на историческа информация е перманентно възмутен от постоянните промени в учебниците по история. Според неговата нагласа фактът не би могъл да бъде друго, освен себе си, а отношенията между историята в архива и тази, сготвена от историка и сервирана за консумация, са подчинени на права и единвствено възможна логика, наложена от естеството на материята, в която ролята на посредник е не идеологическата матрица, а фигурата на историка. Подобно схващане залага на интуицията, че историческият разказ не подлежи на конструиране, както твърдят неолибералните еврокоректни модели, а се саморазкрива в различна степен, зависеща единствено от усърдието на заровения в нея историк и остротата на неговото опитно сетиво.

Дотук направих опит в няколко щриха да идентифицирам в обобщен и до голяма степен насипен вид агентите на маргинализацията на историческия разказ, продуциран в традиционните, държавно узаконени и финансирани институции. Струва ми се, че тази част на анализа беше фиксирана върху далеч по-лесни за обхващане проблеми. Тук примери – бол, а аргументация, изхождаща от емпирично дадени обекти, по-трудно се натъква на възражения, освен такива, доуплътняващи свода от представени примери.

Убеден съм, че истински значимото препятствие е не очертанието на сближаващите се полюси, които стесняват периметъра на влияние на академично построения разказ за миналото, а самото това случване като такова. Какво, прочее, създава благоприятна среда за развитието на историческата чалга и деконструктивистките подходи до такава степен, че местата на маргинално и централно в един момент да се окажат обърнати – твърдение, в което също едва ли биха се усъмнили мнозина.

Вероятно коректността към предмета би продиктувала признанието, че дискусиите и предефиниранията на полето на академичната история не са като киселото мляко или компютъра, сиреч не са българско откритие. В съседните нам държави глобалните очертания на ситуацията, характерна за цялата хуманитаристика, са почти същите – от едната страна са обвинителите, според които изследванията изпускат фундаменталните си каузи, а от другата натиск оказват особено техничните деконструктивистки методи, които разтварят напълно всеки текст поради факта, че няма изследване без неявена в прав словесен ред аксиоматика, която не подлежи на доказване.

Една от причините в този случай е чисто историческа. Това е крахът на комунизма в България и радикалната смяна на типа публичност, а оттам и на режима, в който тя работи. Вероятно няма да бъде само интуиция, ако заявя, че тоталитаризмът, колкото и да е дискусионно това понятие, присвоява всички пространства, смесвайки частна и публична сфера в името на каузата да бъде генерирано ново общество, изнедрено от политиката и посредством политически управляваната машинария на социалното инженерство.

Премоделирането на полетата според новата методология, разбира се, не подминава и хуманитарните науки. На тях се отрежда ключова роля. Престижността на научния статус и авторитетът на учения като социална фигура са факторите, превръщащи науката в един от стожерите на тоталитарното политическо, ето защо тя бива превзета с устрем и на абордаж. Ето защо сферата на производство на хуманитарно знание беше приравнена до всяко едно заводско производство – тя беше призвана да задоволи конкретна потребност на комунистическото общество, тази от знания. Знания, служещи на новата кауза, формувани спрямо нейните нужни, подобно на детайл, обработен до необходимта форма на най-прецизната (идеологическа) машина. Тъкмо на това се дължи и обстоятелството, че всеки научен труд (не само исторически) по силата на неписана, но по-твърда от диамант конвенция, трябваше да съдържа съществен брой позовавания на автори и текстове, които в логиката на режима се осмисляха като източници на аналитичния модел, който на свой ред можеше да бъде само един и единствено правилен.

Навярно също така няма да бъде пресилено, ако тук заявя, че в условията на държавен социализъм малцина майстори на перото имаха сполуката да надмогнат клишето на идеологията, оставайки формално в неговите сковаващи рамки.  За непокорните, разбира се, най-хуманното наказание беше изхвърляне от науката. Опитите за отклоняване на академичната продукция от правия курс бяха всякога считани за вредни, тъй като заплашваха съюза между наука и партия, а последната, разбира се, е олицетворение на държавата, която на свой ред е напълно тъждествена с обществото.

Влиятелната позиция на научния етос и престижа на пазителя на познанието за миналото, макар и систематично подривани, бяха едновременно и съзнателно поддържани, тъй като, подобно на всяка система от този порядък, левият тоталитаризъм също се ласкаеше от мисълта, че историята може да бъде лесно ревизирана и преподредена така, че всичкото развитие на човечеството преди възшествието му на власт да изглежда като предистория, подготовка, предвещаваща неизбежността на неговото тържество.

Ето защо, от една страна, ученият беше поддържан в ревниво охранявана среда на социална стерилност, където всеки знаеше, че се извършват неща, които само хората със специална подготвеност и титли пред имената са в състояние да разберат, доколкото пребивават в нея, работейки над проблемите на науката. На това се дължи и твърдението, че университетите са пространства за обучение, даскалоливници някакви, в които просто се произвеждат, опаковат и щамповат бъдещите учителски кадри. Истинската наука, смятаха комунистическите водачи, се прави в Българска академия на науките, където учените пребиваваха в научната Светая Светих, без да бъдат ежедневно въвлечени в осквернителна преподавателска дейност, която, макар да е обществено полезна, е вредна за науката, защото разхерметизира затворените пространства, предназначени само за трупане на научна опитност и текстове един върху друг.

Публичността на науката беше формулирана като такава от партията-държава с цел да бъде захранено обществото с правилните знания. Те на свой ред достигаха до публиката си след щателно филтриране, тъй като всеки пробив в корпуса на историческия разказ, сочещ транспарентно единствения път на развитие – този на комунизма, можеше да доведе до системен срив. Поради това историческият наратив по времето на 45-те години тоталитарен режим в България силно приличаше на лошо заснет филм с предизвестен край – всичко всякога водеше до заключението, че победата на левите сили е прогресивният изход за цялото човечество от кризата, до която то е доведено от капитализма.

Излиза, че историческата наука, подобно на другите полета, натоварени с бремето на идеологията, трудно е успявала да прави нещо различно от това да препотвърждава съжденията на политическата норма, обличайки ги в примери от миналото. Историята, също както и другите научни дисциплини, излагащи в модуса на универсално четимия текст знание за това какви точно сме, каква е актуалната физиономия на нашата заедност, бяха целево подчинени на клиешето за възхвала на властта в достъпна за нея форма – факт, който на свой ред регламентираше начините на възпроизводство на научните колективи. Съществени бяха не измеренията на професионализма, а причастността към философската матрица на диалектическия и историческия материализъм.

Десетките години на пролетарски интернационализъм извикаха отново на живот своя антипод – национализма, който предлага по-разбираема и по-обхватима заедност. Нацията е общност на хора по език, вяра, минало, за разлика от принадлежността към една и съща класа, която едва ли е в състояние да направи братя от хора, които не са в състояние да се разберат един-друг поради изпъкващите културни различия, които на свой ред още веднъж левгитимират уместността на нацията като рамкова концепция на груповата лоялност.

В българския случай замяната на политически коректното социално сцепление, основано на класовия интерес, с нова, но не особено различна редакция на националната идеология, се дължи и на причини от историческо ествство. След гражданската война в Гърция (1946 – 1949г.) в страната надделяват силите, с политическа ориентация към модела на западните демокрации. Въпреки активното съдействие, оказвано от правителствата в Белград, Тирана и София, гръцките комунисти губят и битката за бъдещето на гръцкото общество. След горещото лято на ключовата 1948г. от лагера на комунистическите държави изпада и Югославия, макар малко преди това пътят на Тито да е посочен за образцов. Справки – учредителната конференция на Коминформбюро, проведена в полския курорт Шкларска Поремба през есента на 1947г. За Турция, която не участва във Втората световна война, комунистическата алтернатива не е била на дневен ред, ето защо на югоизток идеите за изграждане на общ фронт на класова основа не прекрачват държавната граница на България. Това обстоятелство, гледано в комбинацията му с все още силно доловимия травматичен антиосмански рефлекс в българското общество, очертава картината на невъзможното друго въ-образяване на турците в очите на българското общество.

Въпреки усилията си, комунизмът не успя да наложи интернационалното мислене на обществото чрез категориите на класовата парадигма. Едва ли в очите на масовия консуматор на идеологията имаше смисъл да се изобретяват нови концепти с цел обяснение на поведението на съседните държави, след като вече националната пропаганда беше изковала сърбите като универсални злодеи, гърците – като еманация на самата лукавост, на турците беше отреден образът на варварина, а румънците бяха натикани в определението „разбойници“.

Наложена отгоре-надолу, инвестицията в пролетарския интернационализъм се оказва преходна, тъй като с оглед сложилите се исторически обстоятелства далеч по-близък се оказва обяснителният модел на националното и неговото агресивно налагане и отстояване, характерен за деветнадесетото столетие, отколкото този на класовата осъзнатост, въпреки политически наложеното му осмисляне като по-прогресивен. Постепенно принудата намалява, а събитията в Прага през лятото на 1968г. концептуализират и ускоряват клиширането ѝ и превръщането ѝ в досадна, но задължителна формалност. В България това време до известна степен съвпада с периода, самопредставящ се като завръщане към изначално присъщите български ценности, въплътени в националния характер, чийто флагман е Людмила Живкова. Факт, който потвърждава легитимността на твърдението за случилото се в средата на соц-епохата съюзяване между държавната идеология и национализма, след като последният осъществява поредната си мимикрия.

Годината вече е 1989. Източна Европа с усилие започна да къса с комунизма, а това на свой ред налагаше всичко да бъде изградено отново. Да бъдат сменени местата на държавата и обществото, на мястото на старите компрометирани смисли да бъдат генерирани нови, свързани с отвореното общество и ценностите на демокрацията.

Обект на реформи станаха и институциите, традиционно произвеждащи знание. БАН закри редица институти, за които и преди смяната на режима на всички беше ясно, че не принасят полза, освен на малобройни групи луксозно мързелуващи, които наричаха това „академичен трудов стаж“. Бяха сторени цял ред мерки, имащи за цел оптимизиране на бюджетите на университети и Академия, които обаче не доведоха до кой знае колко забележими резултати.

Какво стана междувременно с научната публичност? Държавно породената среда на научна комуникация, външна спрямо самата наука, остана в историята, заедно с политиката, която я създаде. С нея обаче се изпари и най-важният параметър на научното знание – смисълът. Това състояние днес с особена острота сигнализират учебниците по история. В тях може да бъде прочетено добре сглобено, структурирано по възприемаем начин, а понякога и увлекателно написано изложение, което предлага набор от факти за нищо. Няма смислова нишка, която да удържа сюжета на разказа, ето защо той изглежда безоснователен. Пренаписан, но не достатъчно фундаментален, както впрочем изглежда и научната ни историография – макар и предмет на преосмисляне, тя продължава да се проваля пред най-важната си задача – да генерира научна публичност, за да бъде във възможност в средата ѝ да предложи своята продукция на онзи, който би желал да я изконсумира.

След колапса на идеологически дирижираната публичност, част от политическия проект за развитие на обществото, историческият разказ не намери изход от тази твърде сложна ситуация. Отвореното общество, пазарните норми и възможностите за продажба на знание се оказаха трудни за съчленяване с една среда, която четири десетилетия и половина е действала, без да бъде отговорна за своето опубличностяване. Тъкмо на това се длъжи и фактът, че в сравнение с разказът за миналото, който в своята комунистическа версия беше универсално валентен – той обясняваше всичко и всички, макар и по един-единствен начин, днес той е безвалентен и тотално обезсилен тъкмо в обяснителната си функция. Удържането на собственото наличие в рамката на дадена зона на познанието без съмнение става след доказване на смисъл, на тежест от класически епистемологически тип, която на свой ред генерира влияние и престиж. Цел, пред която българският научен исторически наратив бавно гасне[14].

Навярно няма да бъде нелогично, ако предложа, че за прогресивно овакантеното поле, оставено от академичната историопис, бързо са се намерили кандидати. Това са тъкмо историческата паранаука и деконструкцията. В България, за разлика от другите близки случаи, историята на миналото социално битие, разказвана от традиционните си институции, беше предадена, казано на военен език, без генерално сражение. След като идеологическата трансмисия между наука и общество пропадна в небитието на историята, практиката на академичното разказване остана затворена в стерилната среда на университеската аудитория, кабинета и конферентната зала – места, където по определение публичността е херметична, та чак езотерична, тъй като никой външен не е наясно какво точно се случва по тези топоси. Ето защо възникването и светкавичният възход на паранаучните опити за руиниране на професионалните исторически четива беше прието от позицията с монументално мълчание от тези, които инак определение трябва да участват в динамиката на предефинирането на границите на познанието и неговото съдържание.

Емблематичен пример е случилият се неотдавна челен сблъсък, в съцето на който се оказа деконструктивитски проект, имащ за цел да открои процесите на пренос на информация относно Баташкото клане и обрастването ѝ в общественото съзнание с елементи, които са идеологически потребни[15]. Срещу този замисъл застанаха представители чалга-историята, на политически партии и държавни институции. Важно е да се отбележи, че гласовете на академичните исторически изследвания, правени в БАН и в държавните университети, практически на практика заеха страната на забранителите на научната конференция, на чиито участници дори не беше даден шанс да споделят схващанията си. Разменени бяха местата на изказването и рефлексията – верига, характеризираща научния етос като такъв. Подобно на някогашната ловка рокада, осъществена между общество и държава.

На страната на диалога на свой ред застанаха изследователи, намиращи се вън от консервативния модел на правене на наука без публичност, мнозинството от които нямат общо с държавния модел на научно производство. А съпротивата бе оглавена от хора с академично минало, които употребиха авторитета на титлите си, за да се преопределят към чалга-историята, формално без да напускат статуса на изследователи, тъй като тъкмо той гарантира публика на техните текстове. За тези люде не представлява никаква трудност да актуализират съюза между комунизъм и национализъм, настоявайки за носталгично липсващата им държавна регулация на научното знание като единствен път обратно към историческия разказ на големите каузи на нацията.

Случката с Баташкото клане и забранената конференция, на която самата Българска академия на науките отказа да домакинства, след като веднъж по-рано я беше приела, далеч не е единичен брой. Малко по-рано във фоайето на Историческия факултет на Софийския университет – мястото, където според очакванията се изковава интелектуалната мода в сферата на историческата наука, беше направена изложба, представяща резултатите от учебна практика на студенти-магистри, специализиращи история на България през османския период. Кадрите на младите хора бяха запечатили забележителни гледки от различни краища на българската територия, съдържащи информация за османското наследство, отношението към него, (пре)употребите му днес, а за множество от тях можеше да се предположи и арт-стойност, без това да звучи ни най-малко прекалено. Експозицията, за жалост, оцеля в първоначалния си вид само една нощ. Въпреки охраната на сградата на Ректората, фотосите осъмнаха облепени с националистически надписи и нарочно направени лепенки, призоваващи към физическа разправа с остатъците от османското владичество у нас.

Дотук – нищо кой знае колко интересно. Безкрайно люботитни бяха реакциите на голяма група преподаватели, които се разхождаха с маниер, подобаващ на Наполеон след Ватерло, сред увредените снимки, обяснявайки с приповдигнатост, че у нас има институт за иследване не историята, а в съседните страни – институти за фалшификация на българската история. Съждения, които като рефрен биваха повтаряни и на лекции пред студенти, а без съмнение и пред доброволни слушатели, тъй като подобно слово, предлагащо „лесни“ и абсолютни истини, винаги намира последователи. Тези убеждения бяха обилно гарнирани с героична жестикулация и закани за уволнение към организаторите на изложбата, които на свой ред бяха закичени с богата гама от определения, сред които „национални предатели” звучеше като целувка за лека нощ. Един от авторитетите на тази група, застанал сякаш по естествен път начело на  беше Димитър Гоцев – тогава все още преподавател в Историческия факултет на Софийския университет, титуляр на лекционен курс по история на България в периода от Освобождението до деветосептемврийския преврат, директор на Македонския научен институт[16] и горд носител на професорска титла. Съвпадението на неговата кариера в Историческия факултет с възхода на национализма в комунистическа среда едва ли е плод на случайно стечение на обстоятелствата[17].

Едва ли е чисто съвпадение фактът, че Д. Гоцев присъства с името си в индекса на людете от академичните среди, за които е документално установена принадлежност към органите на Държавна сигурност. Имайки предвид хронологията на кариерното развитие на въпросното лице, тезата, че ренесансът на национализма в средата на социализма, неговото професионално израстване и проникването му в средите на тайните служби, се случват едновременно, е плод чиста случайност, просто не издържа на критика.

Вглеждайки се в последователсността на зачисляване на актуалните български учени-историци към структурите на ДС, няма да бъде пресилено да се твърди, че в голямата си част те са вербувани тъкмо с идеята да обслужат дебатите между българската наука и анализите на съседните държави, гледани през 70-те и 80-те години на ΧΧ век като чиста проба опити за кражба на българската история. Дали това е греховно и колко точно е морално тук и сега не представлява проблем, но такъв безспорно представлява фактът, че през принадлежността към репресивните механизми на комунистическата власт би могъл да бъде съзрян именно фактът на лишената от естествена диалогична среда наука, на обезпубличностен научен дебат, който представлява пародия на самия себе си, тъй като е впрегнат в идеята на всяка цена да докаже правилността на предварително формулирани истини, плод не на културата на диалога – основен инструмент за достигане до валидно научно познание, а низпослани от хоризонтите на политическия терен, който има общо с научното само по силата на спорадични биографични преплитания.

Ето защо говоренето за Людмила Живкова като за личност, допринесла за намирането на една по-окултурена форма на социализма, съврзана с появата на елит, отделен решително от работническата класа още в определението си – наблюдение, в което биха могли да се разчетат дори десни политически принципи, доколкото идеята аа елитарност трудно остава в една и съща теоретическа парадигма с левите идеологии, всичкото претендиране за заслугите ѝ в областта на популяризирането на българската култура извън пределите на България, навярно трябва да бъде далеч по-предпазливо, тъй като именно тази „културна струя“ предпостави сговарянето и съ-говарянето на комунизъм и национализъм, легитимирани вече не само чрез съвпадението на капиталистическия класов противник и бившия комшия, мислен като „съюзник-разбойник“, но и мислени като престижна, нова идеология, доколкото неин основен проводник беше не кой да е, а лично дъщерята на Първия.

Тези две десетилетия превърнаха държавно формулираната наука, на която учените в общия случай само донастройваха словесната фризура, в орган на национал-комунизма – нагласа, така характерна за днешната чалга история. Достатъчно е да погледнем кое да е нейно четиво – ясно явените леви формули на заедност, откровено комунистическите идеи за солидарност, отказ от свобода за сметка на повишена социална сигурност, съжителстват безпроблемно с призиви към „истински патриотизъм“, към скъсване с „фалшивите ценности“, които водят до обезбългаряване на България и обезличаване на представителите на българската нация, избрали да останат да живеят на българска територия. Тук сякаш цитат не е потребен.

Стоварването на обвинение към тайните структури на апарата за принудително влияние относно превръщането на традиционния исторически разказ, на консервативния „Гранд наратив“, в националистически чалга-текст, едва ли би могло да бъде удържано в проследима логика. Едно – защото ДС, въпреки дължината на пипалата си, не беше всичко. Друго – науката и преди появата на „културната струя“ на „Людмилието“ беше отрязана от публичните пространства, в които тя преди това пребиваваше. И трето – поради обстоятелството, че не бих искал да правя комплименти на хора, които с нищо не са ги заслужили. Макар да имаше неоспорима роля в този процес на преобръщане на скучния разказ за миналото, сглобен по канона на ортодоксалния маркс-ленинизъм, в национално оцветено слово, легитимиращо отново националната солидарност, но този път в рамките на един ляв политически и социален проект, Държавна сигурност беше всесилна само в емоционалните метафори на фалцетните антикомунисти. Бидейки елемент от механизма за контрол и влияние над обществото, органите на тайната принуда бяха в състояние да пречупват лични воли, но това в никакъв случай не ставаше вън от повелята на Партията-държава.

Виновен, разбира се, не е и режимът като цяло. Не само защото подобна генерализация не носи никакво познание. Не и поради незначителността на индивида, озовал се пред безчувственото туловище на системата – конфликт, познат още от античната трагедия. Простото обстоятелство, че въпреки всички опити за униформизиране на мисленето и смазване на всяко различие, съществуваха определен брой автори, които не цитираха авторитетите на идеологията, без да го правят срещу добро заплащане като част от замисъла на властта да създаде „опозиция за износ“, доказва по категоричен начин, че правилото, ако и да е рестриктивно, независимо дори от засилените конролни мерки, търпеше изключения, които не бяха толкова малко.

Прочее, няма никакво съмнение, че между произвеждания днес академичен исторически разказ и този на паранауката съществуват поредица допирни точки, които по всяка вероятност биха могли да се отдадат на специфичната среда, произвела в края на 60-те, през 70-те и 80-те години статистически тежката част от професионално пишещите историци. Тъкмо поради това за част от тях вливането в редовете на ненаучната, „бърза литература“, не представляваше преход, съпроводен с екзистенциални колебания. Пример за това е лицето Божидар Димитров – поредният награден с професура, доказано причастен към структурите на Държавна сигурност, формиран като изследовател по времето на културното строителство след Пражката пролет от 1968г., изтъкнат член на кръга около Л. Живкова.

Ето защо обвиненията за липса на фундаменталност към традиционните производители на исторически наратив изглеждат повече от обясними – в очите на параучените доведената до крайност националистическа призма на писане изглежда като форма на разгръщане на идеите на предните десетилетия в напълно очаквана посока. За разлика от преподаватели и учени от обичайни институции на историческа наука, които изпадат отсобствените си академични позиции поради представата, че те не само, че не се развиват, осъществявайки заедно научния прогрес, а тъкмо напротив – изначално отхвърлят не просто предложения им проект за развитие, а идеята, че такова е възможно. Оттук до обвинението в лентяйство, в луксозно нищо-не-правене, има по-малко от крачка, а в множеството лични случаи то не само би се сторило обосновано.

Но, да се върнем на въпроса за провалената изложба във фоайето на Историческия факултет на СУ, спонанното, процедено през зъби, искрено възхищение от сторения вандализъм на едни и публичните образи на историческия академичен разказ и нас. Мнозина биха репликирали с довода, че сходни процеси се наблюдават и у комшиите, а някъде дори откровенията на площадния патриотизъм са безвъпросно възприети за официална версия на националната идентичност[18]. На това едва ли би се намерил някой, който да опонира аргументирано. Факт е, че на Балканите често пъти разказът за историята бива подчинен на политически цели. Никой обаче не би се усъмнил във факта, че: първо – това явление далеч не е повсеместно; и второ – вероятно само в българският случай академичният исторически разказ се намира в напрегнато не-взаимодействие дори с представители на гилдията на историците.

Процесът на изоставяне на традиционните фабрики за история е ясно видим – професионалисти, притежаващи специфична подготовка, набързо прекосяват границата с паранауката, намирайки по-доходоносна социална ниша, чиято идентичност до известна степен наподобява позицията на постсоциалистическия интелектуалец, житейски и кариерно врастнал в епохата на тоталитарния диктат. Фигура на недиалогичен, меланхоличен или агресивен, но всякога щедър на мъдрости от всякакъв порядък, знаещ всичко и имащ готово решение за всеки житейски проблем, непрестанно потънал в дълбок размисъл, пред когото „Мислителят” на Огюст Роден е един безотговорен homo ludens.

От устите на този тип профетически типажи се чуват приказки за десетте лъжи на македонизма[19] – проект, съпоставим по своя евристичен капацитет с идеята за доказване на връзката между античните македони и съвременните граждани на едноименната бивша югорепублика. Те настояват, че цивилизацията на света започва от българите, подобно на босненецът Семир Османагич, за когото природният феномен „босненски пирамиди” е плод на съзнателно културно усилие, поради което босненската цивилизация трябва да бъде предатирана и успоредена с тази на древните египтяни. Изхвърляне, което на свой ред роди шегата, според която египетските пирамиди са построени от бегълци от Босна, чийто автор е византологът Радивой Радич, написал една от емблематичните деконструкции на сръбските национални митове[20].

С тази съществена разлика, че въпреки силата на „неоромантизма” и общественото му влияние, не навсякъде академични люде приемат неговия формат – сигурно свидетелство за обстоятелството, че академичната, консервативна наука запазва поне част от територията си, на която се осъществява дебатът между историческия разказ и чалга-историята. Тъй като вън от съмнение е, че подобна среща не би могла да стане на терена на паранауката, защото тя по определение не произвежда дискусионни заряди, а излъчва готови рецепти за действие.

Феноменът „наука без публичност”, колкото и абсурдно да звучи тази формула, е видим поне на още няколко равнища. За разлика от паранауката, която флиртува с институциите-посредници на информация, то консервативните академични центрове държат на своята затвореност, осмисляйки я като свръхценност. Присъствието на изследователи, принадлежащи към установения начин на правене на наука, в медиите – преса, радио и телевизия, формира тежест, отстояща далеч от критичната маса. Споредичните появи на академични лица трудно може да бъде безпроблемно смятано за действително разпознаваемо присъствие в публичността, доколкото то изглежда не като резултат от стратегическо планиране, а на инцидентна нужда на дадено предаване от човек с научна титла. Съкращението от няколко букви пред личното име продължава да въплъщава в очите на масовата публика затихващи реминисценции от някогашен авторитет.

Подобно полагане на традиционната наука изисква доказателство чрез пример. Тук годината е 2011, а случката – публична лекция в Историческия факултет, посветена на войната в Косово – актуален, чак парещ проблем, интересен далеч не само за специалисти. Използвайки ресурсите на глобалната мрежа, събитието беше подобаващо огласено, ето защо на него се озова и снимачен екип на популярна кабелна телевизия.

Вън от теоретическите основания, в които държавният университет е положен като институция, създадена от обществото, издържана с данъците на всички и поради това предоставяща тъкмо на обществото свободен достъп до мероприятията си – лекции, семинари и дискусионни формати, то публично рекламираното мероприятие не кореспондира с каквито и да било опити за ограничаване на достъпа на представители на средства за масово информиране. Дали Софийският университет е пространство, принадлежащо на едного или на група, за да бъде отказван комуто и да било достъпът до него без право на обяснение? – Без съмнение не. Трудно е да се повярва, но енергичната репортерка и операторът нямаха късмет в опита си да уловят първи знанието, произведено и предложено на публика. И това – на място, за което все още се вярва, че формира научната мода в България. Въпросите относно скандала, причинен от опита за затръшване на вратата на обществена институция, каквато е държавния университет, пред очите на данъкоплатци, от чиито вземания тя се издържа, нямат отношение към настоящия анализ.

Симптоматичен обаче е фактът, че произвеждащите академичния исторически разказ умишлено затварят подстъпите към плодовете на своята работа, принудиутелно прекъсвайки дори и тези възможности за попадане в публичността на медиите, за чието случване заслугата е на друг. Въпреки медийната си пасивност, гилдията на българските историци упорства в инерционната нагласа за вън-положеност на науката спрямо обществото – остатък от съзнателно формираното през спохата на социализма съзнание за самодостатъчност на академичната сфера, която еманира само под строг контрол. Днес обаче липсата на регулативен орган в лицето на държавата води до решителен и радикален отказ на изкования в традиционните средища на научно дирене исторически наратив извън стените на сградите, където той е станал факт.

Виртуалното пространство и наличието на наука от консервативните ѝ топоси само препотвърждават вече направените наблюдения. Интернет-форумите изоблистват от призиви към агресия, изхождащи от представи за травматично разкъсана съседска заедност в региона на Балканите, явните провокации, водещи към идеята за перманентна разправа с всякакъв вид различия са част от ежедневието на мрежата, а тълкуванията на историята от позицията на универсалната вина на „другите” обемат полетата на общосподелените смисли на историята. Липсата на дебат тук прилича на бяло знаме – сигнал, чрез който академичната наука се предава под напрежението, генерирано от напредъка на чалга-историята.

Безпощадно ясен пример, посочващ по безапелационен начин отношението на историка от академична порода към възможностите за медиализация на неговата работа, представлява сайтът на Института за исторически изследвания[21]. Вън от проблемите, свързани с дизайна на страниците, който сам по себе си би могъл да даде основа на изследване на естетическите си параметри, той съдържа информация за структурата на институцията, в която все още, след повече от две десетилетия динстанция от времето на социализма и централизирано дирижираната наука, присъства секция по изследване на националния въпрос, в която работят цели 14 учени[22]. Едва ли опитите за обяснение с наследството, традицията и други подобни индулгиращи техники, поставящи деятеля като страдател, биха послужили за нещо повече от извинение за безотговорността на традиционните производители на историческо познание към публичния си имидж, а аналогията с паранауката и движещата я тенденция на опубличностяване на всичко на всякаква цена, отпращаща към национализма на площадните прояви и ярките до заслепяване лозунги, в този случай се налага от само себе си.

Зоната на традиционните центрове за продуциране на исторически знания се стеснява поне по още една причина. Тя бива напусната от добре обучените и ориентирани в академичния фешън, които предпочитат не да бъдат вдиагнати на щит от екзалтираните тълпи, а да запазят приличния тон на изследванията си, възползвайки се максимално от динамиките на преопределянето и преоразмеравянето на научните области. Подобен род специалисти представляват естествен резервоар за еврокоректните неолиберални парадигми на деконструкцията и техните институции.

Противоположните по посока „миграции” на бившите обитатели на академичната територия не довежда до запустяване на пространствата на традицията. На тях просто се настаняват други играчи, които попълват състава на някогашния домен на историческия наратив. Ето защо моят първи отговор тук звучи така: един от причинителите на изтикването на наратива за маналото, фабрикуван в Академия и държавни университети, е саморазбирането на обичайните дотук инстанции на историческото познание, според което тяхното поле е резервирано само за тях и имунизирано срещу проникване на „външни” елементи. Тъкмо това мислене, застинало в позата на своето високопарно величие, практически дръпна ръчката, пускайки в ход конвейра на чалга-историята, а това на свой ред провокира приспособимите професионални атоми да потърсят алтернативно осъществяване, без да напускат областта си.

Вторият отговор: логична изглежда интуицията, че академичният исторически разказ не е жертва, обект на даден процес, протичащ вън от него и без възможност да го интериоризира и превърне във фактор на собствения проект за развитие. Българското слово за миналото, сглобено от очакваните от обществото агенти, не е превзето отвън, подобно на късносредновековна крепост под натиска на прииждащите османци. Силният натиск на параучените по посока на традиционните центрове за правене на научна история изглежда като устрем на напиращи акънджии и аскери, които отмъкват всичко по-ценно с цел преупотреба в друга среда. Така целта на историческото изследване се оказа изкоренена и насадена отново там, където нейното оцеляване в автентичен вид е поставено под голям въпрос. Главната „заслуга“ тук е на самите традиционно производители на исторически знания, в чиито очи удобството на маргиналния е за предпочитане пред социално значимата и отговорна роля на учения, имащ естествени връзки с една по-широка публична среда. След първоначалния напън, обезсилващ и обезлюдяващ териториите на историческия наратив, идват представителите на „новата власт“ в науката, на академично модерното, които с финес моделират силовите полета на академичното правене в своя полза, всмуквайки подлежащото на преизползване наследство. Това – също с мълчаливото съгласие на обичайните научни средища, за които оцеляването беше развързано от функционалните зависимости, а често пъти – и от професионалното достойнство. По всичко личи, че знанието за миналото, изковавано в СУ, БАН и останалите държавни научни институции, не е маргинализирано, а самомаргинализиращо се. Целенасочено, травматично, мазохистично, но въпреки всичко по-удобно от всяка адаптационна стратегия.

Резюме

Целта на настоящата работа е, на първо място, да изпита границите на определенията на понятията „академичен разказ” и „паранаучен текст”. Макар често употребявани в днешния хуманитарен жаргон, сякаш дефицитът от консенсус около тях продължава да създава смислов вакуум. На второ място обект на изследване ще бъде процесът на маргинализация на академичния исторически разказ като словесен поток, като явление в публичността и като (научен) дискурс. Тук е мястото да бъде засегната дискусията относно различните оптики, обглеждащи присъствието и ефикасността на научните наративи и на паранаучните им заместители. Кое довежда до маргинализацията на позитивното знание, атакувано от „чалга-историята” и от деконструкцията? Дали всички тези информационни токове споделят едно и също поле в публичността или представляват взаимодействащи си и взаимно (де)формиращи се дискурси? – въпрос, чийто отговор считам за особено съществен с оглед продължаващия монолог/диалог между тези хоризонти на смисъл, генериращи историческо познание.

От близо век, сиреч – приблизително от началото на Албания като независима държава, възползвана от разпадането на Османската империя, Косово принадлежи на Сърбия. Или на формите и названията, под които това политическо формирование се подвизава в общоприетата терминология на политическата география[2]. Всичко това – до 1999г., когато започва последният (поне засега) епизод от драмата на разпарчетосването на бивша Югославия. Факт, който прави стожера на някогашната балканска миниимперия – Сърбия – все по-малка и по-малка, както гласи текстът-обяснение под една хърватска карикатура[3].

За всичко, разбира се, е виновна историята на Балканите, закодирала такива противоречия, които самите съвременни Балкани не могат да понесат[4]. Всъщност, идеята за бремето на историята далече не е нова и съвсем не е интелектуален монопол само на поставените на запад от линията Петербург – Триест, нито поле на действие й е само Югоизточна Европа. Нека като начало приемем тази мисъл за част от входно-изходното устройство на изследователския процес тук, тъй като нейният смислов потенциал дава възможности за анализ, които без нея биха останали вън от рамката на настоящия текст, и да погледнем фактологичната страна на събитията.

Азбучна истина е, че осмислянето на даден исторически проблем започва от установяването на неговата хорнология. Въпросът за развитието във времето на даден спор в най-честия случай има лесно установими детайли, а оттам лесно става и проследяването на неговото разгръщане.

Сблъсъкът между сърби и албанци за Косово обаче предлага проблемност и на нивото още на установяването на последователността събитията. Това на свой ред поражда изначално разминаване на доводите в двустранния диалог. Още тук образите се удвояват, но не само по очакваната ос на твърдо срещуполагане, макар на пъръв поглед нещата да изглеждат тъкмо така. Ако си позволя да избързам, тъкмо на това дължим факта, че съвременната ситуация в Косово е застинала в състоянието на нерешеност, в което я виждаме дори и с простото око на неангажиран наблюдател. Сърби и албанци желаят едно и също, но по различен начин – гласи тук клишето, което обаче ми върши работа, защото уточнението, правещо го смислено звучаща формула, гласи следното: техните основания не просто се различават, те на практика не се срещат, техните аргументационни логики изграждат различни светове, от които на свой ред самите те се оказват моделирани.

Национализмът борави особено чувствително с категорията „време”, ето защо спорът за историята на сръбско-албанското противоборство включва не само първенството на етническото присъствие (и представата за него) и владеенето на областта (и представата за него), и реда на изгражданите представи за него, а и историята на постепенното разработване на националистически претенции и изобретените в тази посока доводи.

Водейки се от абсолютната хронология, би следвало за първи обитатели на Косово да бъдат обявени представителите на албанският етнос в лицето на своите предполагаеми предшественици – древните илири, които населявали части от Балканите, за които би могло да се приеме, че до известна степен съвпадат със земите, които са обитавани днес от албанско население. Това обаче – само ако представянето на проблема за античната география на региона бъде провидяно в глобус в едър до научна безполезност мащаб, произведен (почти) задължително в Съединените американски щати или в някоя западна либерална демокрация. Повече либерална, отколкото информирана. Според самите албански историци[5] техните прадеди са населявали територии, далеч по-обширни от това, което днес виждаме заето преимуществено или изобщо от албанци, сиреч – едва ли не като жест на добра воля трябва да се възприема използването на една осъвременена и поради това пренамалена версия на „естествената” албанска етническа карта. Премостването на националистическата „натуралност”, на привидяната „обективност”, разкривана систематично в термините на природния свят[6], към дадения като рационален мисловен дискурс, имайки идеята именно универсалността на дискурса-цел да поеме тежестта да легитимира осъществената интелектуалната процедура, е налице, макар логически нишки от подобен характер да са лесна плячка за експертния ум[7].

Друга една хронология обаче дава значителен аванс на сръбската гледна точка и това е тази на националните държави в техните реални и въобразени граници. Имайки предимство от близо век, Сърбия успява далеч по-рано да изкове своята национална програма, а принадлежността на Косово към сръбската териториална рамка е аргументирано от едни от най-изтъкнатите учени в края на XIX и началото на XX век[8]. Йован Цвийч доказва, че извън етническите домогвания на националните държави съществуват редоца антропогеографски основания областта да бъде част от Сърбия. Косово е онзи локален геополитически кръстопът, от който младата държава със столица Белград има възможност да излезе на море – обстоятелство, към чието ключово наличие без съмнение аспирации имат повечето европейски страни, защото то дава достъп на малките играчи на политическата сцена до позиции в морската търговия, а на големите, най-малко от началото на XVI век – до търговски пътища и колонии.

На прага на двадесетото столетие сръбското желание за акваториален излаз по най-прекия тогава път – през Босна и Далмация, влиза в тежък сблъсък с плановете на Автро-Унгария, чиято цел продължава да е не просто анексията на планинската област, а превръщането й в трайно владение на двусъставната монархия. Дори за най-големите оптимисти става болезнено ясно, че заставането насреща на подобна сила не е в полза на здравословното битие на териториално и политически малка държава[9], но и преди този епизод за мнозина посоката на бъдещо териториално разширение е повече от предначертана – не срещу все още достатъчно жизнената Хабсбургска монархия, а срещу „болния човек”, срещу Османската империя, чието прогонване от региона, макар и в онзи момент да е било само в сферата на възможно мислимото, води до лавинообразно нарастване на териториалните апетити на всички балкански държави, травматично отделили се от нея, възвърнали загубената в края на Средновековието държавност, но все още твърде подвластни на представата за тази трагедия.

Ето защо единствената възможна посока е на юг, към Косово, а оттам вече възможностите са две: още по-на юг, към Македония и Егейско море през естественото дебуше на областта – Солун. Заслужава да се отбележи, че част Македония по това време е населена със славяноезични, обект основно на два типа осмисляне. От една страна, македонските славяни са считани от Й. Цвийч за население, нямащо национална идентичност[10]. Според тази гледна точка на очакваното разпределение на османското териториално наследство между балканските държави се е гледало като на историческо състезание. Онази държава, която има късмета да завладее населената със славяни част от Македония, щяла да има успеха и да ги приобщи към своя национален корпус, превръщайки ги от „славяноговорещи” в „ прави сърби” или „чисти българи”. От друга страна, следвайки идеите на Стоян Новакович, за македонците следва да се застъпи, че те са представители на една от регионалните нации на Балканите. Срещайки обективна трудност да влее славяните от Македония в сръбската нация, Новакович концептуализира наличието на малки, регионални нации, имащи свои фолклорни традиции, полагайки ги в контактните зони между утвърдените в Югоизточна Европа българи и сърби.

Този ход отварял пътя на друг тип политически проекти. За разлика от Цвийч, чиято парадигма осмисляла държавите в постосманското пространство като еднонационални по определение, то идеите на Новакович давали основание да се мисли, че държавните граници не по необходимост трябвало да съвпаднат с националните, даже напротив. Единението на няколко народа в една държава се привиждало като инструмент, наложен сякаш по естествен път от логиката, полагаща само голямата по площ политическа цялост като жизнеспособна. Смятало се, че ясно различимата на картата държава е в състояние да издържи икономически и да отстоява с полагащото се достойнство своето мястото в международните отношения. Ето защо потенциалите за развитие пред малките нации, сред които били македонската и шопската, били неизбежно обвързани с планове за създаване на мощна държава заедно с някоя от числено и териториално по-значимите групи в региона – довод, който на практика легитимирал по-късните експерименти като Кралството на сърби, хървати словенци, създадено след Първата световна война, и отчасти Югославия на Тито – концепции, базирани на принципите на съюза на няколко нации в една държава.

Изглежда съвършено обосновано да се заяви, че появата на свещения образ на Косово в сръбското национално съзнание е в известна степен мотивирана от политически и геополитически съображения, чиято актуалност датира към края на XIX и началото на XX век. Косовският случай в сръбската история е плътно проникнат от времето, което го произвежда. Не става дума за народната вяра в изключителността на тази територия, фискирана във фолклора за битката на Косово поле, нито за религиозния култ към княз Лазар – загиналият сръбски княз, в чиято гибел сърбите виждат края на сръбската държава. Няма съмнение, че народното творчество и християнската служба предхождат драстично появата на политическите проекти за Косово, на които служи държавната канонизация на косовския мит, унифицираща локалните версии и вери, включвайки ги в учебни програми и национални чествания.

Плановете за създаване на мощна държава на южните славяни, сглобени от академични и управленски умове в края на Века на национализма, когато етническият белег работи на пълни обороти, налагат отхвърлянето на невписаните народности от идеите за държава. Нещо, което именно сполита албанците в състава на КСХС и Югославия.

След като през 1912г. Косово бива отново присъединено към Сърбия, това открива още една възможна посока на разширение към излаз на икономически значима акватория – през Черна гора към Йонийско море. Там пречките от етнически характер на практика съвсем не съществуват, тъй като тогава черногорците говорят език, който по неподлежащо на проблематизация определение е сръбски, а в добавка на това мнозинството от населението няма против да бъде с регионалната си черногорска идентичност и част от политическото цяло Сърбия едновременно. Ситуация, която може в общ контур да бъде наблюдавана и днес – според преброяването на населението в малката, планинска държава, проведено през 2003г., самоопределящите се като сърби са близо 1/3[11], а черногорците са малко над 12%[12] повече от тях, без да имат абсолютен превес. За сметка на това смятащите сръбския за свой майчин език са близо 2/3[13], а като принадлежащи към черногорската езикова общност се числят едва под 22%[14] – факт, който сериозно разколебава вижданото от дистанцията на Западна Европа и САЩ непременно и отчетливо различие между сърби и черногорци. Тогава, а и днес.

Но, да се върнем на абсолютната хронология на събитията. Съвсем не без(при)страстно може да бъде прието схващането, че албанците са търсените продължители на генетическата линия на илирийското население. Ненапразно сръбската историография (а и не само тя) разглежда този казус, фокусирайки се върху очевидния хронологически дисбаланс – между последните споменавания на илирите в исторически извори и появата на албанците у средновековните автори има пет столетия и нещо. Хиатос, които не може да запълни нито логиката на умозрителните построения, нито търсените археологически свидетелства[15], нито доста фриволното въображение на не малко учени (и доволно много откровени „учени”), прицелени да разгромят сръбските национални митове (и да ги заменят с албански). За съжаление свободата на словото, доведена до абсолютизирано твърдение със статут на религиозна мантра, дава право всекиму да говори или пише, без да му се търси сметка за (научна) коректност, още по-малко – за чиста съвест. Макар да е саморазбиращо се положение, държа да е ясно, че съществуват достатъчно експертно написани текстове, обговарящи проблемите на двустранните претенции на сърби и албанци, в които не личи никакъв или почти никакъв ангажимент, освен към вярното и верифицируемо представяне, макар то да не е безусловно постижимо[16].

Резутатът от това привидно морализиращо отклонение (вън от спонтанния ми протест срещу „упражненията в писмовна техника”): няма изобретен инструмент, който да докаже при липсата на исторически извори, че илирите и албанците стоят от двете страни на уравнение, в което корекционен коефициент е само факторът „време”. Вярвам, че ако бъде намерена информация от обективно естество, този казус би могъл да се придвижи в някаква посока. Засега обаче той се намира тук и нищо не е в състояние да го помръдне.

Какви средства взима на въоръжение сръбската национална пропаганда, имаща в състава си и логиките на научното дирене?

На първо място и тук следва да бъде разположена абсолютната хронология, според чиято сръбска версия Косово е люлката на сръбската цивилизация. Подминавайки не само неточния, а направо нахален термин „сръбска цивилизация”[17], който сам по себе си заслужава отделно изследване[18], следва да се отбележи, че Косово не е и никога не е било родителната територия на сръбската средновековна държавност, а до този извод възлиза именно чистата хронология. Областта влиза в състава на Сърбия на Неманичи близо половин век след инициализирането на светородната династия, на която предстои да се превърне в метонимично название на цялата сръбска държава и държавност. Казано направо – между 1166г. и 1216г.[19] – времето, заключено между началото на управлението на родоначалника на Неманичи – Стефан Неманя (1166 – 1196г.), и завладяването на Косово, разликата е точно шестдесет години. Не са пет века, но този времеви луфт също никой не е в състояние да обере, ала този път не поради липса на историческа информация, а поради нейното обилно наличие.

Понятието „сръбска цивилизация” в сръбския национален исторически разказ е изковано с цел да бъдат побрани културните богатства на Косово, плод на дейността на държавата на Неманичи. Всички православни църкви и манастири, гледани като архитектура на сградите, като вътрешни и екстериорни стенописи, като средища на книжовен и „духовен”[20] живот, изобщо – цялата ценностно обагрена, артефактуална видимост на Косово, носи следите от сръбско, православно присъствие – идея, която бива разширена до сръбска по характер обживяност, осъщностена до изконна сръбскост, до „без Косово няма Сърбия”[21].

Ненапразно традиционно седалище на Сръбската патриаршия е Печ – град в Западно Косово, известно още като Метохия – название, което дължим тъкмо на изключителната наситеност на областта с предмети от всякакъв мащаб (физически и символически), възлизащи към сръбската ортодоксия и част от културното наследство на днешна Сърбия. Макар това също да не е факт откакто сръбският свят светува. Вероятно няма да сгреша, предполагайки, че славянското население в Косово[22] начева да се идентифицира като сръбско едва при вида на грамадните за времето си християнски строежи, а този процес без съмнение продължава чак до държавния събор в Скопие, състоял се на 9 април 1346г. На него за пръв сръбски църковен предстоятел с ранг патриарх е прогласен дотогавашният печки архиепископ Йоаникий II, бивш логотет в двора на Стефан Душан (1331 – 1355г.). По това време голямата част от ансамблите на ортодоксалната архитектурна мисъл вече са факт, също както в ход е и процесът на натрупване на имагологични пластове върху реалната, сетивна география на Косово, доводи в полза на което са именно номинацията и избора на Йоаникий II и утвъдилия се топоним, задаващ на Западно Косово неразривна връзка с източното християнство. Ето защо може да се твърди, че сакралният статус на Косово не е дело на днешния ден, или поне – не само на него.

Струва си да се отбележи, че като цяло за традиционния човек пространството притежава различен сакрален интензитет. Тази е причината дадено място да е в способност да устои на свещената тежест на храма – неговата субстанция се различава от тази на битуващите само в хоризонта на ежедневното локуси. По този признак, съдейки от количеството култови сгради и свети места, Косово би следвало да е безспорният шампион в състезанието с всички останали сръбски земи.

Сърбите също така твърдят, че още преди завладяването на Косово от страна на Стефан Първовенчани (1196 – 1228г.), областта е плътно заселена със славянско население. И това – поне от VII век, когато според разказа на Константин Багренородни[23] (913 – 959г.) на границата на Източната римска империя се появяват последователно сърби и хървати, които неговият дядо Ираклий (610 – 641г.) великодушно настанил срещу определени обязаности. На тази теза са подчинени и резултатите от археологическите проучвания в Косово – наистина земята е съхранила следите от славянско население, което обаче в този начален период нито е информирано за сръбската си етничност, нито подозира за бъдещите монументални градежи на православна Сърбия.

На този фон логичен изглежда въпросът за демографското превъзходство на албанците в Косово днес – факт, който на терена на днешния ден никой не би се одързостил да отрече. Той влиза в най-агресивните текстове на кресливия национализъм, произведени и от двете страни на спора, а такъв на Балканите има в преизобилие. Консенсусно обаче е само наличието му. Албанската интерпретация го посочва като ключово с оглед решаването на проблема за принадлежността на Косово – който го е заселил, нему то би следвало да принадлежи. Също както частно притежаваното принадлежи на онзи, който може да докаже документално собственическите си права над него.

Какъв по-неоспорим документ от най-обективната графика – начертаната върху земната повърхност посредством живеещите върху й? – още един довод, който в същината си би могъл да работи ефективно (и го прави), ако не бяха опитите за неговата натурализация (но продължава да работи, независимо от тях), сиреч – за посочване на съдържащото се в него състояние за естествено, за изначално и присъщо по силата на повелята на естеството. Интелектуална операция, всякога следвана от (съзнателно или не усилие за) реификация[24] – механизъм за осъществяване на преход от текста към действието, за превръщане на имагинерните съдържания действителни обекти с материални измерения – катастрофален именно от позиция на логиката ход, който води чисто и просто до затваряне на херменевтиката в кръг, от който няма излаз, тъй като основанието се явява следствие от своите последици[25].

Сърбите приемат днешната демографска картина за недоразумение, част от веригата нелепици и липси на исторически шанс, започнали на Косово поле още на 15/28 юни 1389г. Събитийна верига, в която неизменно пострадавш е сръбският народ. Бил той жертва на османските варвари, на лакомите си комшии, на несговорчиви и/или неверни съюзници, на международното положение, на фашизма, на комунизма или на американския империализъм, сърбину всякога се пада да търпи – модел, чиито акценти са изработени в епохата на Възраждането, който далеч не е чужд и на българи, а и на албанци, които се считат за екстремно онеправдани поради факта, че на тях последни съдбата се усмихва, давайки им самостоятелна държава чак през 1912г., докато другите балкански народи вече имат зад гърба си политически живот от по няколко десетилетия, а сърбите – почти век.

Сърбите смятат албанците за пришълци – тяхното присъствие в годините на разцвет на Сърбия през Късното средновековие е едва доловимо в официалната документация, в началните османски векове те също сякаш почти отсъстват, появявайки спорадично, несистемно, от което би трябвало да се направи изводът, че тяхното демографско присъствие е рехаво и далеч от това да определя облика на областта. Така сръбската национална идея доказва, че чисто и просто Косово не е принадлежало на албанците, ето защо и днес не следва да бъде тяхно. Сръбската позиция е безкомпромисна – тъй като континуитет между албанци и илири няма[26], то допускането, че земите на областта имат актуален наследник, способен да докаже присъствието си там преди Великото преселение на народите, е безсмислица, спекулация, заблуда и опит за създаване на исторически митове, в които албанската „демографска агресия“ придобива историческа плът чрез разказа за миналото[27].

Още нещо – настояването на илирийската генетика на съвременните албанци в очите на сръбските изследователи ражда нестабилност от политически порядък и произвежда негативни образи не само на спорещите страни, но на региона като цяло. Усилието към придобиване на земя, принадлежаща другиму, е сигурна предпоставка за конфликт, за защитна реакция от страна на нападнатия. Това е, твърдят в Белград, класическата механика, произвеждаща митове за регионала употреба и стереотипи за износ, които, поради липсата на уплътнена информационна среда, лесно се превръщат в негативни определения, чиито период на разпад надхвърля живота на своите автори[28].

Демографското първенство се доказва по всевъзможни начини, в това число и със методите на историческата лингвистика – славянският топонимичен пласт в Косово и в Северна Албания според редица сръбски изследователи предхожда албанският, а аргумент в тази посока е наличието на албанизирани славянски топоними и пълното отсъствие на славянизирани албански реалии[29]. На въоръжение са призовани и езиковите влияния – инструмент, който историците препоръчват да бъде употребяван внимателно и винаги в комбинация с коректив от страна на автентичните извори. Лингвистичната осмоза, твърди се, се осъществявала от сръбската към албанската езикова среда, ето защо голям дял от лексиката на съвременния албански език е славянска по произход. За особено мощни аргументи в този случай са приети личните имена от сръбски произход в Северна Албания и в Косово, мислени като част от най-стабилния езиков пласт[30].

Изразът, доказващ сръбския характер на Косово, привлича като аргумент и фолклора. Според изследователите на народното творчество песните, съставени от 10-срични строфи (т. нар. десетерац) са изконно присъщи на сръбския народ. Това е формата на юнашкия епос, поради което няма начин тя да не принадлежи на тези, които спасили европейската цивилизация, заставайки на пътя на опасността със собствените си тела. Значителна част от Косовския епос – цикълът, разказващ историята за подвига на сръбските войски на Косово поле, избрали Небесното царство в достойнство вместо земните си дни,  преживяни в срам, е изпълнена в поетиката на 10-сричния стих. Ето защо наличието на албанска територия на песни в тази формална мярка, пресъздаващи фрагменти от сюжета за падането на сръбското царство през Средновековието, няма начин да не е доказателство за изконната сръбска принадлежност на цяла Северна Албания[31]. За Косово в този случай няма никакво съмнение.

Сръбската национална идея държи да се знае, че отчуждението между сърби и албанци има виновник и той се намира от албанска страна. Няма начин, настояват от Белград, предателското покоряване на албанското население пред вековния потисник да формира положително отношение и приемане от страна на народ от юнаци, извеждащ моралната си генетика от Милош Обилич и княз Лазар. Ето защо Косовската епопея в съвременното сръбско съзнание е не само събитие с особен знак, но и етически еталон, а „прави србин“ може да се нарече само онзи, който признава в пълнота неговия императив. Косовската епика се превръща в косовска етика. Тук паралелът с християнския „Символ на вярата“ се налага сякаш от само себе си.

Албанците смятат сърбите за пришълци, тъй като техните деди – илирите, са населявали тази земя повече от хилядолетие преди идването на славяните в Югоизточна Европа. Събитие, което ги принуждава да се качат в средния планински пояс, изчаквайки да отмине бурята на ранните варварски нашествия, белязала прехода от Античност към Средновековие, след което нападатели и жертви да установят общ ежедневен хоризонт, да се съ-общят. В този ред на мисли агресори са не албанците – теза, в името на която сръбската национална идеология изобретява неизброими доказателства, а самите сърби, част от Великото преселение на народите, което е доказано като разрушителен феномен с потресаващи последици върху демографията, селищната мрежа, крепостните строежи и цялостния живот на Балканите[32]. Така днешните албански историци обясняват късната поява на албанците в историческите извори, датираща едва в XI век.

Тези доводи, признавани от косовските албанци, далеч не представят целия аргументативен спектър, употребен от тях в защита на правото им на самостоятелност, изхождащо от уникалната им историческа съдба. Илиро-албанската свързаност е изобретение на теоретици и политици от Тирана, ето защо тя експлицитно явява идея, конкурираща се със сръбското виждане в рамките на един и същ концептуален порядък – този на етническите държави, зад които стоят адекватни етнически и исторически права. Ето защо тук състезанието е основно по хронологическата ос, а въпросът опира основно до доказване на първенството на единия народ пред другия, считайки, че тази логика изчерпва питането за актуалния владетел на областта.

Тук е мястото да се отбележи, че аргументите в сръбско-албанския горещ диспут за принадлежността на Косово до преди около две десетилетия се водеше без участието на самите косовски албанци. Те приемаха пасивно и употребяваха по вече утвърдени начини идеологическите оръжия, изковани в Тирана. С повишаването на градуса на исканията им и раждането на идеята за самостоятелна косовска държава се наложи зад този политически проект да застане исторически наратив, който видимо да отграничи не само албанци от сърби – разлика, която навярно е достатъчно прозрачна, но и албанците от Албания от тези, населяващи бившата югославска автономна област. Той съдържа елементи от вече наличното построение, съградено в академичните средища в Тирана, но концептуалната рамка е собствено косовска, също както и значим брой от елементите, изграждащи образа на косовските албанци по начин, характерен само за тях.

Ненапразно в програмата на специалност „История“ в Университета в Прищина е нарочно обособен предмет, част от основния курс на обучение, в който се разиграват отново всяка година безбройните доказателства относно илирийско-албанската връзка, изобретени от албанската национална пропаганда. Деконструирането на тази родителна последователност денонсира всички претенции за исторически права на албанците в региона. Ето защо за нея са отредени специални научни, а и образователни усилия. Новата национална идеология обаче поставя акцент не върху етническото първенство, а върху мултикултурното осмисляне на този факт. В този ред на мисли косовските албанци би следвало да бъдат мислени за живата историческа връзка между днешния ден и загубената по време на варварските нашествия Античност. Доколкото според вижданията на теоретиците на косовската нация тази характеристика е определяща не за албанците като такива, а само за тези на Косово, то подобно насочване се превръща и в довод за обособеността на тази област още от времената на зараждането на обществата.

За сърбите Косово е и трябва да бъде част от сръбската държава – там според фолклора загива последният сръбски средновековен владетел[33], спрял с кръвта си нашествието на османците към Европа и с това спасил цивилизацията на Стария континент от сигурна гибел. Съждение, което също е исторически непрецизно, доколкото последната сръбска крепост пада точно шейсет години по-късно. В очите на средновековният човек обаче началото на сръбската история представлява възшествието на „светородната динасия” Неманичи, ето защо нейното изчерпване е сигурен знак, сигнализиращ края на политическата традиция като цяло. Тъкмо тази е причината Косово в сръбското съзнание да се мисли всякога като дял от Сърбия. Като идеологическият носител на сръбската месианска идея, доколкото сърбите били избрани от Бога, а техният господар, подобно на Христос, загинал, но с тази смърт победил смъртта, тъй като възлязъл отдясно на Отца[34].

Ето защо фолклорният творец отдава толкова голямо значение на юнака, пробол смъртоносно османския султан на Косово поле – този образ трябвало да се превърне в емблема на цялото сръбство, маркирайки цялата сръбска нация с изначален героизъм, себеотрицание и принципност, които били по-ценни дори от собствения живот. Според народните песни той се казвал Милош Обилич. За разлика от албанците, които в сръбската политическа и научна национална пропаганда са считани еднозначно за предатели, тъй като първи се покорили на султана и войските му, приели исляма и в историческа перспектива се превърнали в най-дългите ръце на османското правителство. Тъкмо тази е причината сърбите да гледат на албанците като на част от системата, която отнела собствената им държава, превърнала ги от народ в стадо и векове наред ги измъчвала[35].

В този ред на мисли разрушените църкви и поруганите манастири от последното десетилетия на Косово не са резултат от неадекватната политика на югославските политици-националисти, а факт, който представлява поредното потвърждение на агресивната същина на албанците. Първата им поява в историята на Средните векове била свързана с насилие. Не едно и две са сведенията, доказващи от първо лице сътрудничеството между албанци и османци, чиято цел според травматичното здание на националния исторически наратив несъмнено била окончателното заличаване на сърбите от лицето на региона, тъй като дори един сърбин да остане, по силата на героичната си натура той, подобно на своя последен средновековен владетел, би опитал с тялото си да спре завлавяването на собствената свещена земя.

Допълнителни доводи в тази насока дава фактът, че през целия XX век сред албанците съществува тенденция към турчеене, която се дължи на обстоятелството, че, от една страна, албанците наистина били сред най-добре асимилираните от Османската империя балканци, но и на това, че албанският език в сравнение с останалите езици в региона бил най-късно нормиран и най-късно малката територия на албанската държава била лингвистично хомогенизирана. Късно била приспособена и албанска азбука, която постепенно елиминирала писането на албански език с букви от арабицата, с гръцки букви и с латиница, всички те – настроени към специфичната фонетика.

За сърбите няма съмнение, че идеята за самостоятелност на Косово е рожба на последните десетилетия от историята на Югославия, когато задъхващата се комунистическа държава прогресивно изпускаше нишките на властта, а създалият се политически вакуум плодеше местните национализми едни по един. Тук и само тук анализът, произведен в Белград, посочва вина от сръбска страна за положението в областта днес, но нейни носители са не сърбите, а техните несръчни лидери, които за пореден път водят държава и общество към катастрофа, подчинявайки националния интерес на собствените си ламтежи за господство.

Според версията на косовските албанци, която продължава интензивно да се изковава в Прищина и в либералните научни средища на Западна Европа и САЩ, Косово – напротив – всякога е било земя обособена[36], която не е била част нито от Албания, макар да заедно да принадлежат на една по-широка албанска културна общност, още по-малко – от Сърбия, тъй като историята на сърби би следвало да се мисли като низ от постоянно сменящи се конфликти, породени от усилието за хомогенизацията на една по същество мултикултурна среда.

Подобно настояване открива още една смислова посока, оцелостяваща албанския косовски национален проект – разрушенията на храмови сгради по време на войната през 1999г. съвсем не е резултат от албанската агресия към всичко сръбско и рефлекс, насочен към символическото усвояване на територия, която носи чужда сакралност. Руините са плод на войната – едно състояние, изначално чуждо на местните албанци, които изкони живеят в мултикултурна среда, признавайки за равно значими различията и правата на Другия[37]. Разрухата е следствие не от усилие към десърбизация на територия, която е само демографски плътно заселена, но нейните маркери, придаващи й статус, различен от този на коя да е друга земя, а представлява печалния резултат от действието на сръбските националисти, на чиято съвест трябва да лежат осквернените православни паметници и помляните гробища.

Това, както може лесно да се предположи, важи в пълна степен и за документираните прояви на враждебност към веществените културни маркери на Косово по време на османския период – за един народ, появил се в лоното на мултикултурализма, неуважителността към останките на миналото е немислима[38], макар те да свидетелстват за едно чуждо минало, което свидетелствало от първо лице за врастналостта в земята на друг народ. Последното, разбира се, е мой опит за дописване на пропагандното клише, довеждащо смислите му до онзи предел, който прави ясно различима тяхната безсмисленост.

Тъкмо тези опити за създаване на моноетническа държава или на проект, в който място имали само славянски населения, направили от косовските албанци жертви на политиката на модерната и съвременна сръбска държава – те просто се оказали от „неправилния” етнически вид. Тази реторика отрича статуса на Косово като „люлка на сръбската държавност” и оборва твърдението, че късният югославски комунизъм и липсата на достатъчно силна държава раждат албанския национализъм в областта, за да се превърне тя в огнище на напрежение. Така биват обезличени и исторически факти като колаборирането на албански групи с фашисти и нацисти на Балканите в травматичен ущърб на славянските жители на Сърбия и Македония[39], това е и начинът да бъде дестабилизирано по същество емоционалното и твърде непрецизно твърдение на сръбската идеологическа матрица относно фаворизацията на косовските албанци от страна на югославския комунист Тито[40]. Основание за подобно убеждение е дори само обстоятелството, че въпреки дефинитивната си етническа неуместност в идеята за Югославия, те не получават отговаряща на очакванията на националистите доза сърбизиращо или изключващо насилие.

От своя страна сръбските политически кръгове легитимират усилията за деалбанизация на косовските албанци с довода, че историческата дълбочина не дава основание те да бъдат мислени за изначално принадлежащи на албанския народ, а са резултат от поалбанчване на славянско население, случила се във времаната на османското владичество и особено след т. нар. Велика сеоба – миграцията на сърби от Косово оттатък Дунав заедно с оттеглящата се австрийска армия по време на поредната война между Хабсбурги и османци[41]. Тъкмо седемнадесетото столетие, заявява сръбската наука, е онова драматично време, в което сръбските жители на Косово, обитаващи областта по определението на историческото право, били прогонени от османските турци, тъй като във връзка с войната между Австрия и Високата порта сторили поредния си опит за национално освобождение[42]. И какво да се очкава от народ от юнаци, освен бунтове и пак бунтове?!

Тази теория е произведена в края на XIX и началото на XX век – време на интензивна концептуализация на сръбските териториални домогвания и изобретяването на националните им основания, а нейни автори са Милош Милойевич[43] и Спиридон Гопчевич. Според техните настоявания всички северноалбански кланове трябва да бъдат мислени като бившо славянско население, разбирай – албанизирани сърби. Основавайки се на редица исторически примери, в които ислямизирани славяни възприели албанския език, Милойевич, Гопчевич и техните последователи твърдяли, че това явление не търпи изключения на цялата територия на Северна Албания, Косово, Черна гора, Санжак и Южна Сърбия.

Рационалният отговор на тези претенции, актуализирани многократно до ден-днешен, включително и на научни форуми, е даден отдавна – процеси на взаимно проникване са регистрирани по целите Балкани – власи усядат и приемат идентичността на българи, сърби и гърци; албанци биват славизирани и постепенно забравят албанския език; цигани биват всмукани от някоя от нациите в региона и превърнати в част от нея[44]. По подобен начин и в съвремието границите между народите са в известен смисъл относителни, защото смесените бракове продължават да откъсват човешки атоми от националните колективи и да им придават други. Нито една от посоките на този процес обаче, оставайки на балкански османски терен, не може да бъде безсъмнително и всеобщо приоритизирана вън от доминиращото направление на бавно покачване на броя на мюсюлманите, свързано с факта, че малцинствените идентичности, подложени на ерозия и политически непредставени, са били уязвими на ислямизация. Достатъчно са обаче и примерите на население, преминало в новата вяра и съхранило езика си. Такива са бошняците, такива са и българските и гръцките помаци.

Именно с принципите на мултикултурализма, изконно присъщи на областта Косово, днешните косовски изследователи обясняват факта, че сред косовските албанци, а и сред тези в Албания, имало както мюсюлмани, така и католици, и православни християни[45]. Ето как косовската албанска евристична мисъл декомпресира идеята за сръбския православен характер на емблеметичните манастири и църкви, особено на тези в Западно Косово – подобно твърдение не само влиза в разрез със старателно доказваната културна многоизмерност на областта, но и отрича правото на албанците, принадлежащи на източното християнство, да общуват със своя Бог в Неговите домове.

В рамките на тази парадигма фактът, че албанците били шампиони по бързо и плътно приемане на исляма след появата на османците, се тълкува тъкмо от позицията на генетически заложения албански мултикултурализъм, а не приспособимост, още по-малко – на предателство, породено от стремежа към физическо оцеляване[46]. Принцип, който според сръбския национализъм изисквал непосилна жертва – тази на националното достойнство.

Данъкът „девширме”, чрез който до началото на XVIII век османската държава е формирала еничарския корпус – войска от бивши християни, попаднали в Цариград още като момчета, обърнати във вярата на своите господари и превръщани в елитен отряд, предан на падишаха, се разглежда не като форма на насилие и метод за постепенно отстраняване на мъжкото население, което обикновено организирало бунтове срещу Империята, не като технологичен процес, довеждащ до допълнително изравняване на и бездруго силно уравнената рая. Този способ, характерен за по-ранните векове на османската власт на Балканите, не бил прилаган с цел разобщаване на мъжете, традиционни носителите на държавната традиция и на спомена за битки и войни, от социума, а като сигурен път за кариерно развитие, което другояче не било възможно[47]. Мисъл, която предизвиква скандал в средите на балканските националисти, привикнали да се настаняват удобно в дефицитното откъм критичност травматичното самоопределение, базирано на антиосмански рефлекс.

С оглед на това албанското население, водено от присъщото си по естество съзнание за равенство между различните култури и културни маркери, частично приело исляма, а отчасти запазило християнската си религия, превръщайки се в умален модел на балканското общество, в което също доминираща черта била пъстротата на етноси и вери.

Един от стожерите на националния исторически разказ е наличието на герой с парадигматична биография, изпълняваща функциите на етически код, отличаващ нацията от другите човешки групи от този смислов ред. Връхната точка в пейзажа на косовската героика заема Милош Обилич. На неговото дело – убийството на султан Мурад, са посветени не една и две народни песни, не едно и две локални предания описват негови подвизи по места, които той лично едва ли е подозирал, че съществуват. Ако, разбира се, приемем, че той е историческа фигура, а не фикционален персонаж[48]. Тук е мястото да бъде отбелязан фактът, че на Обилич са посветени както сръбски, така и албански народни песни, но поради по-ранното отделяне на сръбската държава от османска власт и вероятно заради конкуренцията на Скендербег той прехожда от традиция в модерност като сръбски национален символ. Макар да не е непознат на албанците, тъкмо сърби успяват да го превърнат в национална марка.

Било поради спомена за албанския фолклор, възпяващ косовския герой, който са издадени в предов на сръбски преди близо век, било заради обстоятелството, че едва ли географските предели на държавата Косово могат да родят образа на друг юнак, който да преакцентира културната карта на региона, Милош Обилич претърпя „възродителен процес”, а новото му име е Милос Кобиличи[49].

По подобен начин считаният за исконно албански герой Скендербег, емблема на това сурово, планинско население, предало се след всички балканци под ятагана на османците, вероятно поради статуса си на фундаментална културна стойност, задаваща ориентациите на останалата част от историческия разказ за албанската нация, се оказва моделен не само за албанското население. Макар в Западна Македония етническия мир да се намира в състояние на напрегнат баланс, макар спомените от скорошната гражданска война, противопоставила македонци и албанци, все още да е актуален като гледан снощи впечатляващ филм, представителите на македонската нация, македонските патриоти, според които Александър Велики е родоначалник на тяхното величие, приемат безкритично в наративния свод, който ги откроява, в историята си, Скендербег за „македонски јунак”.

Разделени от стената на национал-комунистическия режим, превърнал в цел конструирането на неонационална държава на сърби, противопоставяйки ги на всички останали нации в Югославската федерация, сърби и албанци се оразличаваха ясно и травматично чрез историческите си наративи. Миграции на герои липсваха напълно – Милош Обилич беше оставен на сръбското население, никой не посягаше към сакрално значимия за албанците Скендербег, а македонците не пестяха усилия да докажат, че личността-знак на тяхната нация е Крали Марко – османският васал, който с предаността си успява да гарантира сигурност на поданиците на своето княжество около град Прилеп.

Променените политически граници и резултатите от последните динамики на етническите процеси на Балканите доведоха до споделяне и на героиката – Обилич проговори на албански, след като косовските албанци получиха своя държава на територия, имаща сакрален статут за сърбите; македонците прегърнаха Скендербег, чиито образ преди последното десетилетие индексираше само смислите на албанската идентичност; а Александър Македонски, част от учебниците по история и от културното наследство на Гърция, беше изключително бързо македонизиран, въпреки енергичните и безкрайно упорити протести на предишните му монополисти на имиджа му. Марко Кралевич изпадна от топкласацията на балканските национални герои, а навярно роля за това има внезапно стихналата тристранна свада между София, Белград и Скопие за притежанието на лика му, удавена от по-актуалните проблеми. Фокусът на сръбското внимание беше запълнен от разпадащата се Югославия, за македонците важност придобиха мъчнотиите с агресивно настояващите за признаване албанци от Западна Македония, а за българите непреодолимо препятствие се оказа декомунизацията. Казано в рамките на шегата, навярно сега е моментът ние, българите, да си вземем обратно унизения син на крал Вълкашин Мърнявчевич и никога повече да не дадем друг да употребява подвизите му за ползата на своята национална дефиниция!

Подобна логика на усвояване на културни пространства и премоделиране на регионалните въображаеми карти прозира и зад стремежите на група български националисти, окопали се зад твърдението, че античната цивилизация започва не от Елада, а от Тракия, по-точно – от тази найна част, която се намира на българска територия.

Производството на история също има своята история. Изковаването на национални символи също се ражда от конкретен времеви контекст, който генерира своите съдържания през филтъра на дадена идеологичска система. В края на XIX век, когато сръбската история се завърта около Косово, оценностено като axis mundi Serbici, твърдолинейната представа за еднонационална държава ражда исторически разказ, който оставя зад борда на политическия проект всички непричастни към идеята за южнославянското обединение в една държава. В началото на третия милениум под ясно разпознаваемото влияние на евролибералната коректност се роди идентичността на косовските албанци, в която свръхстойностните маркери, указващи нейните дълбинни параметри, произтичат от стожера на европропагандата – мултикултурността. Характеристика, която навярно нито един анализ, правещ достатъчен смисъл, не би могъл да докаже като присъща на епохите, доминирани от традицията.

Ненапразно Косово в пълно съгласие с принципите на мултиетничността, религиозното многообразие и всеобщата толерантност – все евроклишета, наметнати върху една нестабилизирана и неутаена действителност с цел да й придадат приемлив за институциите, които оценяват напредъка на обществата и го обръщат в парична маса, си изобрети европриемливо знаме, възпроизвеждащо в почти пълно отражение еврофлага. Изобрети си и герб, в който няма и следа от национална символика, която би задълбочила и без това наличната пропаст между албанците и останалите народности. Накрая въведе и химн – национален символ-уникат, в който звучи само музика, защото текстът, за да не бъде смешен, би бил написан само на един от езиците на новата държава – обстоятелство, което би го ограничило до химн на съответната общност (разбирай – на албанците).

От дотук предложените факти лесно би може да се заключи, че в националната митология има повече история, отколкото настояще, защото корените на актуално случващите се са конфликти намираме подтиснати от масата на няколко века.

Погледнато с по-голяма прецизност, в целия фактологически корпус история в консервативния смисъл на понятието почти няма, за сметка на информацията, която опитва да се доближи до статуса на историята и да се представи за самата нея. Както стана ясно, историята е коректив на претенции, но успоредно с това – източник на сюжети, които доказват домогвания. Кое, прочее, е история, и кое трябва да бъде считано за нейна сянка, която опитва измамно да я замести? Къде е оригиналът и откриваем ли е изобщо автентичен образ, без да напускаме полето на историята?

На Балканите провиждането на миналото претоварва настоящето, което се оказва заключено между примамливото величие на отминалите векове и лелеяното щастие в евентуалния бъдещ момент, който по митологичен начин ще затвори времето в кръг, сбъдвайки отново вече случилото се. Счита се, че именно преливането на този коктейл, в който актуалността присъства с болезнената си липса и отсъства с болезнената си наличност прави от региона „буре барут”[50].

Предзадава се, че историята е именно безсъмнителната истина за случилото се, събитието такова, каквото е то само по себе си, ето защо национализмите опитват да я завладеят, монополизират, след което – да я формулират така, както тя би изглеждала най-привлекателно-справедлива за „своите”, „добрите”; и най-заплашително-агресивна за „другите”, „лошите”.

Ако всичко дотук споделено беше тъкмо така и отвъд тези думи нямаше нищо, то конфликтите биха били твърде лесно разрешими. Според Едуард Саид[51] националото самоопределение, макар и изтъкано от съждения, на които просто се вярва, не се свежда по класическата познавателна схема към категориите на истината и лъжата[52]. Не само защото подобна интелектуална операция би доубила все пак малката възможност за диалог между спорещите.

Продукт на крайно консервативна нагласа, вярата не е съотносима с истината, защото тя трябва да е самата истина, а според (само)определението си не само трябва да е, а безвъпросно е. Също както и историята, на която се вменява същото качество, но на терена на вече случилите се събития[53]. А в логиката на консервативните, балкански, исторически по характер, идентичности място за две истини няма.

Сред първите ходове на всяка новосъздадена държава е усилието към изобретяване на символични опори, маркиращи нейната идентичност. Факт е, че балканската история в последните две столетия дава обилие от примери в това отношение. Ето защо няма да се спирам на дискусията по въпроса за принципата на политическата рамка или на идентичностните съдържания – смятам, че едно първо приближение в случая би звучало приблизително така: формиралите се преди наличието на национална държава елити произвеждат символични потоци, претендиращи да улавят специфичното, характерното за дадената общност, формулират версии на миналото, които лягат в основата на исканията им за права, едно от които е и отделянето в собствена политическа структура. На свой ред държавата премоделира множеството съдържания и насоки на идентичността, част от които биха могли дори да бъдат разноречиви и/или не достатъчно кохезивни спрямо други от същия логически ред.

Ето защо, макар да не може и да не трябва да се отрича наличието на идентичности преди държавите на Балканите, модерните национални определения не следва да бъдат мислени като прости, механични техни продължения. Често пъти под влияние на едни или други фактори сложилата се през додържавния период идентичност бива нормирана и нормализирана по начин, който не изглежда най-логичният с оглед състоянието на нещата.

Сред първите елементи, прокарващи символната демаркация между свое и чуждо, са флагът, гербът, химнът и собственото минало. Няма съмнение, че държавното знаме има ключова роля в процеса на национално хомогенизиране на жителите на дадена територия. Ненапразно в държавите, в които живеят представители на повече от един етнос, един от основните въпроси, обект на спорове, свързани с началното държавно строителство, е този за флага. Знамето не само означава значимите за държавата и държавността места като сградите на институциите, неговото определение обикновено се чете в конституциите и/или в други законови актове. Оттук следва, че флагът е част от нормативно различимото поле на политическия и обществен живот. Той въплъщава усилието към подреждане на социума, отвоювайки чрез власт и ред жизнено пространство. Ненапразно в някои от езиците на Античността думата за „власт“ и „ред“ е една и съща.

Какво, прочее, трябва да изобразява той? Какъв символен капитал трябва да побере?

В последните две десетилетия в региона се появиха цяла поредица нови държави, част от които представляват и особени казуси с оглед знамената си. Правят впечатление няколко закономерности. На първо място, тези политически формирования, които приемат за свой фундамент принципите на мултиетничността, мултикултурализма, религиозното многообразие и толерантността, създават флагове, ценностно неутрални към символите на съставните народи. Пример в това отношение е федерацията Босна и Херцеговина, чието знаме представлява стандартно правоъгълно поле в тъмносин цвят, разделено от косо врязан жълт правоъгълен триъгълник, символизиращ трите етнически компонента, споделящи новата държава – бошняци, сърби и хървати. Хипотенузата на този триъгълник е обрамчена с редица от бели петолъчни звезди.

Нека разгледаме различните предложения за флаг на Босна, дадени през 1998г., когато дебатът за този национален символ е бил активен. Бързам да споделя, че между 1992 и 1998г. за знаме е използван символ, включващ хералдическата лилия, която е била герб на средновековната босненска държава на Твъртковичи. Както не е трудно да се предположи, този знак не е разпознат като свой от сърби и хървати. Първата възможност била за флаг на Босна да се възприеме т. нар. чешки тип, наречен така поради факта, че единствената разлика с  държавния символ на Чехия била замяната на белият трапец, със зелен.

Втората алтернатива била изключително семпла – на светлосин фон, заимстван от знамето на ООН, централно била поставена жълта маслинова клонка, обърната наляво и под 30⁰. Очевиден тук е стремежът към доближаване към символиката на световната хуманитарна организация, в чиито обхват влиза грижата за опазване на мира и справянето с последиците от военни действия. Може да се каже, че в този проект ясно се четат усилията на босненските политици към ликвидиране на образа на държавата им като източник на нестабилност, като експеримент с предизвестен неуспешен край и барутен погреб – популярна метафора за балканските работи, който всеки момент можел да избухне.

Третият проект бил сходен с вече описания, но в средата на визуалното поле на същия светлосин фон била очертана с бял контур картата на Босна и Херцеговина. Част от аналитично постижимия отговор за наличието на географски елемент на националния флаг дава методът на сравнението. Знамето на Косово, което ще бъде в центъра на изложението, оставям за десерт.

Картографско очертание съдържа и флагът на друга държава от региона на Югоизточна Европа, а именно на Кипър. Тук трябва да се отбележи, че като цяло не са много знамената, които съдържат каквито и да било конкретни изображения и като цяло може да се каже, че избягването на подобни детайли е тенденция в дизайна на национални символи в световен план. Не само това обаче е причина за замисляната ревизия на кипърското знаме. Какво представлява самото то? – На бял фон е отпечатана медножълт елемент, съвпадащ с формата на Острова на Афородита, който е фланкиран отдолу от две на брой тъмнозелени маслинови клонки. По еднозначно тълкуване те въплъщават пожеланието за мир – идея, която дълго остава далеч от кипърци.

Погледнат в дълбочина, кипърският случай представлява пример за травматично преживяване на държавната територия като своя и за символичното настояване именно върху факта, че обитаваната земя е тъкмо своя. Което на свой ред отпраща към мисленето, че тя не би могла да принадлежи другиму.

Историята на флага подкрепя валидността на подобно наблюдение – той е възприет от през 1960г., а автор на проекта е местния учител, художник и карикатурист Исмет Гюней. Едно от предваритените условия в конкурса за флаг на Кипър било обстоятелството в него да не присъстват нито кръст или полумесец, нито цветовете червено и синьо, функциониращи в съзнането на местните жители като символи на Турция и на Гърция. Макар да е изобретен от кипърски турчин и избора му да е плод на консенсус между президента архиепископ Макариос III и вицепрезидента Фазил Кючук, този флаг не е припознат от  Севернокипърската република, която след разделянето на острова през 1974г. използва друг символ – бяло знаме с две хоризонтални червени ивици, между които лежи червен полумесец с поставена насреща звезда – елемент, произхождащ от исляма и характерно видим на флаговете на държавите, в които тази религия доминира. Пример в това отношение е знамето на самата Турция, също така и на Тунис, Либия, Алжир, Мавритания, Коморските острови, Западна Сахара и др.

Интерес предизвиква актуалният проект за нов национален флаг на Кипър, предложен в плана на генералния секретар на ООН Кофи Анан. Той представлява правоъгълник, разделен на пет зони – по-тясна синя от горната страна, бяла ивица, широко поле в средата, оцветено в медножълто, следвано от нова бяла ивица и червена зона в долния край. Символиката изглежда ясна – обединяващият фактор е медножълтото, запазена марка на острова и използвано широко за негов символ. Ето защо тъкмо този елемент доминира гледката на предложеното знаме. Обрамчващите детайли представят символично двата етноса на Кипър – гърците и турците. Макар и разделени – факт, който може да бъде прочетен в белите линии на евентуалния бъдещ флаг, те все пак са едно цяло, доколкото обитават споделено пространство. Именно на териториалната общност се гледа като на залог за съвместно безконфликтно бъдеще, макар и маркирано от етнически и религиозни различия. Според смислите на националния символ той: едно – предстои да бъде общ за двете групи, нселяващи острова на Афродита; и две – кодира едно либерално предстояще, проектирано през обектива на взаимната толерантност.

Да се върнем на босненския казус. Следващият проект за национален флаг, подаден през 1998г., е основан на диагонално разтроено правоъгълно визуално пространство, оформено по типа, познат от флага на Република Конго. Тук цветовете са червен в горния ляв ъгъл, бял, запълващ средната част на знамето, и тъмносин откъм долния десен ъгъл. Върху бялото поле е разположена оцветена в аквамарин карта на Босна и Херцеговина, очертана с жълто, около която са изобразени в кръг десет или дванадесет звезди. Петолъчките са въпзприети, използвайки за модел флага на Европейския съюз. Ето защо в единия вариант те са дванадесет на брой – точно толкова, колкото са и върху синия фон на европейския флаг.

Маркирам факта, че мисленето на небето, иносказано чрез звездите си, е без съмнение знак, трайно стабилизиран в интерпретацията, вписваща съдържанията на всецялостта и общността. И това – още от епохата на Античността, надхвърляйки далеч границите на Европейския континент. Доказателства за това се намират в поезията на Китай, в тибетските изображения, в символиката на индийските светилища, а по-късно и в художествената украса на ислямските храмове. Последното – без никаква претенция за изчерпателност.

Конго-стилният проект за босненско знаме има и алтернатива – с по-широка бяла лента, върху която картата на държавата е жълта, обрамчена с ясно видима зелена линия и с маслинови клонки от долната страна вместо вписана в звезден кръг. Ако предишните два варианта бяха коректни към актуалната европейска символика, то този репродуцира елемент, през който може да бъде провидяна претендираната от европейската култура, но от Блаканите – по особено драматичен начин, културно-историческа дълбочина, свързваща в едно мирното развитие и победата на културата над природния рефлекс към звладяване и принадлежността на Босна към тази свръхценност, която е една представлява едно от определенията на Европа. Ето как тази представа за национален символ побира и тушира друго травматично преживяване – това на балканеца, мислен често пъти през призмата на „балканизма“ – външна дефиниция, към която той навярно изглежда, че е осъден да остане завинаги външен.

Последните три проекта за босненско знаме предложени от Карлос Вестендорп, върховен представител на Международната общност в Босна в периода 1997 – 1999г. Всички те са изпълнени в цветова гама, отпращаща към смислите на универсалното – слънчево жълто, небесно синьо и бяло. Припомням, че жълто-син флаг има и Украйна – държава, в която също всеки регионално значим символ е обагрен с етнически или религиозни съдържания, рефериращи към едно не-общо минало, за което все още не е изнамерен начин да бъде нормализирано по адекватен за заедността начин. Факт, който автоматично го прави неприемлив с оглед успешното осъществяване на прехода от съветската комунистическа интернационалност към модерната нация, основана на либералните ценности, сред които първа е взаимното признаване и логично подразбиращата се търпимост към различията. Любопитно и достойно за отбелязване тук е обстоятелството, че настоящето знаме на федерацията Босна и Херцеговина се основава именно на едно от предложенията на Вестендорп, възприето с незначителната корекция, потъмняваща с няколко нюанса синия фон.

Но, на другите идеи на този автор. Частично допиращите се разноцветни линии на фона на синьо като небето също предполага интерпретации в духа на мултикултурната евролиберална политическа коректност. Трите цвята биха могли да бъдат прочетени като трите етноса, които заемат различни територии, имат различна численост, но въпреки това символически образуват едно общество, в което никой не губи различията си, тъй като така повелява тонът на мултикултурна толерантност.

Етносите са представени, както вече бе маркирано, от трите страни на жълтия триъгълник на настоящия босненски флаг. Евроориентацията тук е подчертана още повече – универсалността на светлосиньото е заменена от тъмносиния фон, превзет директно от символа на европейската общност. Факт, свидетелстващ още веднъж за усилие по посока на стаблизиране на определена представа, която тук ще се рискувам да предположа, че е предназначена за износ, в която господства (само)мисленето на държавата като безсъмнително причастна към фундаментите на европейската цивилизация, един от които е тъкмо стабилността. Тъкмо тя предпоставя плавното постъпателно развитие, прието като ценност на реторическо въоръжение и от европейските либерали.

Нека за миг да се отделим от пространствата на „тъмните Балкани”. Изключително любопитен случай представлява островната държава Кабо Верде, на чийто флаг основно място заема също кръгът, образуван от десет звезди – отново символ, смислово възлизащ към хоризонтите на универсалното. Това е единствената африканска  държава, която традиционно получава максимални оценки за религиозни свободи и етническа  толерантност, макар там да живеят 71% мулати, 28% чернокожи и около 1% бели. Във верско  отношение картината също е разнообразна: на фона на католическо мнозинство съжителстват  адвентисти, мормони, евангелски петдесятни църкви, нова апостолическа църква, мюсюлмани,  свидетели на Йехова, бахайска общност и други. Именно поради безконфликтното съществуване в  заедност на толкова различия, носителите на модата на евроатлантическия либерализъм гледат на Кабо Верде като на осъществен идеал за мултикултурно, многоетническо и религиозно разнолико общество, в което различностите допълват един цялостен образ на нация.

Погледнато от друга аналитична перспектива, Кабо Верде получава независимост едва през 1975г., бидейки векове наред преди това португалска колония. Ето защо единствената възможна политическа формула пред нея е тази на мултикултурализмът. На свой ред липсата на възможност за изграждане на исторически разказ и изобретяване на културно-исторически ценности, различни от тези на бившия португалски господар, прави заедността на жителите на Зелени нос възможна единствено посредством търсене на всеобщо валидно най-малко общо кратно, макар и влизайки в рисковата територия на нищо-не-казването, на не-оразличаващото различие, което на балкански терен поражда идентичност, която не идентифицира никого и нищо.

Струва ми се логично да се предположи, че националните флагове, съдържащи особено акцентирана символическа насоченост към утвърдените като шаблони знамена, възлизащи към представи, имани като характерен елемент от актуалната международна политическа действителност, сред които е петолъчната звезда, биха могли да бъдат мислени по-скоро като произведени да изнасят коректен спрямо определени политически желателности имидж, отколкото като национални символи от консервативен тип. Като тези знамена, които целуват националните армии и чиято загуба – била на бойното поле или не, е равносилна на трагедия, съпоставима с разрушението на своето от чуждото.

Ето защо в моменти на екстатични преживявания, било от крайно позитивната или от пределно отрицателната част на емоционалния регистър, като елемент от спонтанното екстериоризиране на националността подобен тип политкоректни знамена не присъстват. Ненапразно по време на войните на Балканите символите, зад които се разпознаваше всяка армия, бяха национални, независимо от факта, че последните издания на конфликтите се случиха след приемането на политкоректни флагове. Същото важи и за големите спортни успехи на балкански спортисти – непринудената и неконтролирана радост от постигнатото беше демонстрирана от хора, развяващи националните знамена, а някои от тях дори бяха обгърнати в тях. Гледка, която сама по себе си заслужава отделно аналитично усилие и самостоятелен текст.

Новите знамена все още са чисто и просто неми късове плат, никому непонятни комбинации от цветове и форми, зад които не може да бъде провидяна спецификата на групата. Макар да се развяват показно от фасадите на сградите, побиращи ключовите за държавата и държавността институции, те манифестират една политически значима, но социално неприета съгласяемост с определенията на международно признатите играчи. Макар да отпращат към общочовешки значения, може да се каже, че тъкмо отвореността на съдържанието го прави идентичностно неефективно. То не успява да различи груповият „Аз“ от „Ти“ и „Той“, а това обяснява и провалът му в опита да построи „Ние“.

Казано направо – балканците все още пет пари не дават за политическата вписаност на региона в голямото европейски семейство, живеейки своя живот, в който място имат опорите, които ги правят наистина устойчиви, макар и атакуеми за тези свои заставания от позицията на консенсусно достигнатото положение, играещо роля на универсална политическа коректност.

С това ни най-малко не изявявам лични прострастия към едната или към другата крайност. Длъжен съм обаче да отбележа, че националните знамена, подобно на целия набор от национални символи, е плод на социална съгласеност около значимостта им. Казано с лексиката на модерната деконструкция, те са плод на социално построение. Твърдение, което по никакъв начин не фискира желание за спиране на процеса на изграждане на жалони, плод на обществен договор. Последното – с пълното съзнание за изтъркаността на понятието и за уязвимостта на концепцията, особено от страна на деконструктивитски и постмодернистки аналитични модели. като такова имат своя история, която само на пръв поглед изглежда гладка и безпроблемна.

Ето защо настоящите наблюдения следва да бъдат тълкувани като снимка на реалността, като мигновено уловено състояние на нещата, което подлежи без всякакво съмнение на развитие. Кой знае? Навярно един ден общозначещите символи ще заменят национално удържаните именно поради факта, че са плод на модерна нагласа, която по определение филтрира като съществени различията, а не общите места, а границите, които прокарва, продължава да мисли в абсолютни критерии.

Бакланите от последните двайсет години предлагат поне още един емблематичен пример и това е Република Македония. Употребявам конституционното й име, с което тя е призната от българската държава. Флаговият казус там изглежда далеч по-избистрен – същественият символ, който представя държавата в очите на македонците, е звездата с 16 лъча от Вергина, ето защо тъкмо тя заема центъра на инак смеплата композиция на първото знаме на незасивима постюгославска Македония. Възприет през 1992г., само 3 години по-късно този национален символ е заменен със знаме, в което от положен в геометричния му център кърг започват осем широки лъча, достигащи съответно до страните на правоъгълното поле и до неговите ъгли. Приема се, че след протестите на Гърция относно употребата на принадлежащ й културен знак от чужда държава и търговската блокада на Македония, скопските политици призвеждат компромисното решение флагът да бъде променен, но не толкова радикално, колкото е настояването на гръцката страна. На мястото на звездата, интерпретирана от учените като соларен символ, е изобразено самото слънце, което отново е жълто, насочващо по този начин към цвета на златото, от което на свой ред е направена звездата – обект на междудържавни спорове.

От особено значение е обстоятелството, че в средата на 90-те Македония все още не е открила серозните си вътрешни противоречия, произтичащи от етнически и религиозни крамоли, поради което политиците, утвърдили и единия, и другия вариант на македонското знаме, все още залагат на кохерентността на символа за националната публика, макар да е извън всяко съмнение фактът, че за Скопие звездата на Вергина е и желана външнополитическа идентификация. Гражданската война все още е вън от прогнозите на вземащите решенията в държавата, ето защо ораторските апели към мулти-култи общество са вън от възможно помислимото.

У нас са христоматийно известни примерите, свързани с търсене и претърсване на балканското минало за стъпки на македонци, които веднага биват обявени за част от монументалното здание на македонската идентичност, макар един национално неутрален прочит на свидетелствата за миналото да сочи съвсем друго. Нямам никакво намерение да влизам в дребните детайли, свързани с претенциите на македонските историци към чуждо минало. С пълното съзнание за риска и възможните последици ще споделя, че всяка новопоявила се държава се изправя първо пред огледалото на своята идентичност. Образът в него обаче трябва да бъде тепърва начертан. Справянето с предизвикателство от подобен калибър, ако приемем, че самоопределението е нещо повече от споделена пожелателност, която навярно никъде не е изчерпана чрез довеждане на реалността до вид, съответен на нейното понятие, не е по силите на една генерация. Това – съвсем не в ролята на съждение, призовано като заклинание да извини хуманитарните учени, които видимо нямат особена сполука в опитите си да дадат своя дан в процеса на изграждане на новите нации. Не само в региона на Югоизточна Европа. Общественият договор – отново това ретроградно понятие! – е мислим в перспектива, която надминава многократно чиято и да е кариера.

Подобни усилия са правили представители на всички нации на Балканите, ако приемем за нещо особено симптоматично драматичното интериоризиране на общо разпознаваемото като ценност минало и опита то да бъде превърнато в собствена история.

В началото на 2007г. се появи последната (засега) европейска държава – Косово. Като такава на нея също й се наложи да утвърди своите национални символи, чрез които да бъде припознавана вътре и вън. В този случай предложените проекти, изключвайки разликите в не особено значителни за едно интерпретативно усилие подробности, са около десетина. Веднага прави впечатление, че на половината от тях присъства емблемата на албанците, приета за смислово носещ знак върху знамето на Албания – оцветеният в черно двуглав орел. Като цяло този знак се радва на обща споделеност от всички албанци по света, а навярно роля за това изиграва настояването, че етнонимът на албанците (на албански – „shqiptar“) произлиза от думата за орел, която в албанския език е shqiponjë.

Тъкмо поради това един от най-употребяваните знаци, явяващи националната принадлежност, е именно флагът с двуглавия орел.

В значителен брой от предложените идеи за национално знаме на Косово фонът е червен – също присъщ на албанците елемент, който в собствените им очи означава, от една страна, кръвно-родственото общество, а от друга, но отново без да се напуска това семантично поле и неговите близки разклонения, задава изначално присъщата на албанеца емоционалност, която във фолклора в представена чрез метафората на заигралата или кипващата кръв.

Преходът от национална ангажираност към еврокоректност е представен от един замисъл, в който върху характерната червена основа са разположени двойка черни птици, обрамчени от седем черни звезди. Всички тези елементи са обрамчени с бяла културна линия, издържана в стилистиката на плавните извивки, избягващи напълно ръбестата геометрия. Прозрачно четима е връзката с белите гълъби, символизиращи благата вест. Ненапразно в евангелската история често пъти ангели и архангели като бели гълъби снизхождат от Царството Божие, за да възвестят на човеците Божието Слово. Част от тази линия на смислово разплитане е и „Мир Вам“ – пожелание, характерно както за християни, така и за мюсюлмани, представителите на двете основни вери в Косово. Доведено до предел, такова тълкуване привлича и иконографското въплъщение на инак неизобразимия Бог-Отец като бял гълъб.

В оригинал, бил той върху от вътрешната страна на храмовия купол или върху знаме на мироопазваща организация, фонът всякога е бял или светлосин. Снежната, пречиста белота на бога, слизащ от дълбочината на сините небеса. Според канонично приетото самите птици също са изобразени бели – та цяло кощунство е да си представяме Бог-Отец по начин, който не пресъздава ултимативната чистота!

В косовския случай обаче сякаш християнските връзки на изображението са изкуфяли, за да бъда изпълнени с национални смисли. Формата видимо апелира към съдържания, приети за част от устоите на европейската култура, но черно-червената цветова гама разрушава този логически „линк“, още преди той да се е родил. Същото се случва и с еврокоректния звезден кръг – той вече не е свидетел за антропологическия център на цивилизацията, приемайки петолъчката за пиктографско изображение на самия човек, а художествено хрумване, което сякаш просто допълва композицията, придавайки й завършен от естетическа гледна точка вид.

В един от случаите проектът за знаме включва и ислямска символика – прежде споменатата комбинация от полумесец и звезда, поставена откъм насочените един към друг негови краища. Факт е, че мнозинството албанци са мюсюлмани. Също така обаче следва да не се пропуска обстоятелството, че в количествено отношение преобладават отразените във визия намерения за косовско знаме, водени от национална символика. Предлагам да приемем това за симптом, който достатъчно ясно открива релефа на албанската идентичност, който – казано метафорично – е дефиниран не от полумесеца, а от двуглавия орел.

Също единствено е предложението за национален символ, вписващ маслинови клонки. Трудно би могло оттук да се заключи за определено отношение към мира. Водеща за неразличимостта на тази идея е по-скоро съединеността в едно на реалности, които не се търпят в една парадигма – двуглавият орел, означаващ албанския героичен характер, и елементи, иносказващи мира и съзнателното възпиране от кръвопролитни дела, свързани с поруганата лична или групова чест.

Самият Ибрахим Ругова, първият президент на Република Косово, в началото на новото хилядолетие прави опит да въведе флаг, съдържащ повечето съществени елементи – синият общ фон, червеният кръг, в който е разположен орелът с две глави, звездата над него, която този път има шест лъча. Съществено допълнение е бялата лента с надпис „Dardania“, която птицата държи в крилете си така, че да минава пред тялото й, бидейки видима за наблюдателя. Тази посока на косовската идентичност по същество отново е албанска, но този път обект на съотнасяне не е орелът, който предполага декодиране и в тотемна перспектива, а „чисто“ културно-историческо заявление, свързано със заявлението за пряка приемственост между албанците и един от най-древните митологични пластове на Балканите, свързващи местното население с традицията на Троя, от която през цялата Античност и през Средните векове племена и народи се надпреварват да изведат генеалогическите си корени.

Вярно е, че една от провинциите, оформени от римската административна система след включването на Западните Балкани в домена на Империята, е тъкмо Дардания. Без никакво съмнение част от нейната територия е покривала земите на областта Косово. Храбрите дардани – населението, чиято жизнена територия в значителна степен съвпада с идеалните граници на Албания, са водили не една война с Рим. Не един римски пълководец е усетил на гърба си тяхната войственост и дисциплина, също както и характерната им привързаност към собствената страна. Съвсем ненапразно те са един от народите, оказали най-сериозна съпротива на римското проникване в региона. Ето защо тъкмо този елемент от историческия разказ за миналото на косовските албанци бива предложен за акцент на символа на новопридобитата им държава от страна на една от персоналните ѝ емблеми – Ибрахим Ругова, възприеман от сънародниците си през значителен дял от времето на опитите за еманципация на на Косово от Югославия и от Сърбия като своеобразен национален лидер, обединяващ интересите на цялата нация на косовските албанци, надпоставен спрямо политическите крамоли на местните водачи и сякаш имунизиран срещу дребнавостта на частното.

Твърдения, които директно отправят към османското завоевание и историята на Скендербег – албанският национален герой, чиято слава още през Средновековието го превърнала в пример за подражание не само за албанци – в малката планинска крепост Круя с неголям, но добре обучен и върховно мотивиран отряд войници той успял няколко десетилетия да устои на османските нападения, които преди това били помели Търново, Видин, Смедерево, Константинопол, Белград, поставяйки в зависимост или завладявайки пряко почти цяла Югоизточна Европа. Фактът, че неговата минидържава бива усвоена от завоевателя късо време след смъртта му е съвършено достатъчното доказателство, свидетелстващо за изключителността му от първо лице. Така именно биват осмисляни събитията и образът на Гйерг Кастриоти – Скендербег, за да бъдат инкорпорирани в разказа за албанското минало като доказателство за изключителността на предците и наследниците на героя, побеждавал свирепите войници на падишаха не един и два пъти.

Този проект се обаче се оказва напълно излишен. Макар да представлява реплика в един диалог на образи, значения, припознавания, разпознавания и признавания, той не е приет нито от представляващите демографското мнозинство косовски албанци, тъй като те вече имат национален символ и това е червеният флаг с черния двуглав орел, още по-малко – от сърбите и от останалите етнически общности в Косово, тъй като това не е „тяхното“ знаме, защото побраната в него представа за история е за „чужда“ история, която отгоре на това в ситуация на все още неутихнал конфликт говори, но с гласа, благоприятен за насрещната страна. Албанският национален характер е вече въплътен във флага, възприет в Тирана. Кому, прочее, е потребно изобретяването на нов национален символ в такъв случай? – питат косовските албанци.

Най-малко още един фактор моделира твърдостта на населяващите Косово при спонтанния, „народен” избор на национално знаме. Достатъчно дълго време тяхната идентичност е имала „изнесен” спрямо жизнената им територия източник – Албания. Близо век албанците извън Албания са се самоопределяли чрез символиката на държавата, към която въображаемо са принадлежали – факт, който с оглед продължителността си се е превърнал, освен в означаващ жест, и в навик.

Други два проекта приемат за основа цветовете, маркиращи албанското пространство – черния и червения, но ги обогатяват с бял, трите – разположени като еднакви по ширина вертикални ивици. От възприемаемите през национално осмислена призма сякаш тъкмо тези предложения изглеждат най-неутрални. Липсва двуглавият орел, няма нищо по въпроса за континуитета между древните илири и дардани, и днешните албанци. Версията с вписаната в бялата линия спирала, подобно на други идеи за универсално четими знамена, осъществява идейна връзка със соларния диск мислен под формата тъкмо на спирала още от древни времена. Символичните обеми на тази фигура в европейските кутлурни пространства сместват  идеята за естеството въобще, както и представата за вечността като безкрайно развиваща се спирала.

Тази визия за косовско знаме също не се приема – тя не е нито достатъчно национална, още по-малко е отворена към всеобщото толкова, колкото си представят, че е нужно, в Прищина.

Само два са напълно съобразените с линията на евроаталнтческа либерална политкорентност проекти. По същество единият е вариант на другия, макар първият да е следван от почти никакво разстояние от няколко корекции, отнасящи се до незначителна промяна на размера на звездите и/или уеднаквяването им, вариации в броя им (пет или шест) и две идеи по въпроса за големината на изобразения картографски контур. Обстоятелства, които продават различен естетически акцент, но трудно биха могли да се обвържат намерения за промяна или премоделиране на смисловите дълбини на проекта за национална емблема.

Косовските политици обаче застават на страната на политическото съгласие с международната общност, залагайки на флаг, изнасящ позитивни имаготворни сигнали там, където се коват образите на страни и региони – в света на рационализма. Ето защо за знаме лидерите на новата държава избират символ, който се различава от общоевропейския флаг твърде малко. Казано направо, косовско е само запълненото с жълт цвят очертание на карта на новата държава. Единствен този детайл свидетелства за националната принадлежност на символа. Ако и той отсъстваше, вероятно знамето щеше да бъде съвършено неразпознаваемо.

Макар албанското население да представлява демографски преобладаващия елемент в нея, макар Белград да е вън от делата на Прищина, дебатите около официалния символ улавят неустановена, нестабилизирана и ненормирана идентичност, в която доминират съдържания, емблематични за съседна Албания. Видимо в Косово все още доминира албанското самоопределение, имащо за източник не Прищина, а Тирана, което официално демонстрираната пред оценяващите очи на евроекспертите прави усилия да преформулира, залагайки във фундамента му не локално харктерното, а еврокоректното.

Факт е, че по време на дотук само няколкото отпразнувани години независимост, над главите на екзалтираните хора доминира червеният цвят на албанския флаг – този, чиито не особено ранообразни проявления надделяват с количество над останалите версии, предложени с оглед изобретяване на нова, на косовска идентичност, различаваща се от тази на албанците в Албания. Същите тези всенародни веселия, ознаменуващи скъсването със сръбската власт в областта, посочват още нещо – в ръцете на празнуващите косовкото синьо знаме се появява спорадично и всякога до червеното платно с черния двуглав орел. Няма съмнение, че първо върви собствено албанското, следвано от определено разстояние от евро-либерал-коректното, макар последното по парадоксален начин да представя собствено косовския символ – картата.

Тъкмо тук паралелът с флага на Кипър придобива плътност. Към него и към несбъднатите проекти за символ на Босна и Херцеговина с цел фактологическа пълнота може да се прибавят първото знаме на независима Бангладеш и това на Камбоджа от периода на краткото преходно управление на международната мисия. Какво, прочее, обединява тези казуси?

Вероятно отговорът беше вече явен частично – по всичко личи, че става дума за напрегнатост, свързана с териториалния аспект на държавата. В Кипър земята, мислена като гръцка, родина на гърци и елински богове и герои, е застрашена от целенасочената и програмирана турска инвазия, която отнема част от собственото, окултуреното и одомашнено пространство, обръщайки го в чуждо и хаотично поле, в което се съревновават не силите на цивилизоваността и човешката креативност, а стихиите на естеството. Бангладеш начева съществуването си като самостоятелна държава в резултат на драматичен политически спор с Пакистан, част от който била между 1947 и 1871г. След десетилетия дискриминация, народът на Източен Пакистан въстава и извоюва независима държава, която се именува Бангладеш. Казус, който съдържа с просто око видими териториални изражения. Камбджанската история изглежда също е белязана от напрежение по въпроса за националната, сиреч за „своята“ територия.

Тук е мястото да споделя, че вероятно най-драматичният проблем на държавата Косово е и навярно ще продължава да бъде тъкмо нейната територия. Фактът, че на националната територия стърчат забележимо-травматично чужди културни паметници, не я прави по-малко национална. Превръща я обаче в проблематична. В кауза, чието изпълнение в очакванията на косовския национален проект ще доведе до нейното пълно усвояване. В обратното й построяване в символически аспект. Това е земя, чието „свое“ минало – онова, което е нормирано като значимо за общността, разказът, който свързва мистически наслелението и обитаваната територия, сакрализирайки я по модела на старозаветната „Обетована земя“, продължава да бъде драматично късо. То не дава адекватни отговори на всякога актуалните съществени въпроси, един от които е: „Кои сме ние?“, функционално изхождащи от който са питанията, чиито отговори удържат в общностна значимост наследството на миналото, случващото се в настоящето и проектираните развития, положени в бъдещето.

Не смятам за особено постижение твърдението, заявяващо сръбския имагологичен аванс по отношение на Косово, който албанското население компенсира с предимство в една друга реалност – тази на демографията. Сърбите имат Милош Обилич, убил турския султан Мурад и сакрализирал земята на Средновековна Сърбия, заплащайки за това юначество с живота си. Княз Лазар бива трагично посечен пред палатката на издъхващия Мурад, отнасяйки със себе си цялото сръбско царство във всевечността на Небесното царство. Царството на Бог-Отец, от чиято дясна страна сяда не Иисус Христос, а неговата сръбска, национализирана версия – господаря на Крушевац и принадлежащ чрез съпругата си към последния владетел на „светородната” династия Неманичи. За сметка на това днес там живеят албанци. Които не дават никакъв дан на сръбските претенции. Макар това явление да е временно. Защото Балканите са терен на консервативни идентичности, черпещи сили от историята.

Това обстоятелство, мислено от позицията на социални теории като деконструкцията, далеч не е закован на таблото на историята факт, а е динамика, която тепърва ще търпи разгръщане и развитие. Тъй като тепърва предстои на всичко това да бъде даден албански по произход отговор. Не от Тирана, а от Прищина.

Изглежда обаче вън от съмнение, че историята на националните символи съдържа куп любопитни референции и интерференции по отношение на официално възприетата и държавно нормирана версия на миналото, която чрез общозадължителната държавна просвета и медиите се превръща в идентичност. Настоящият опит за изложение представлява предварителна ремарка. Първо усилие в рамките на по-голям замисъл, който се надявам да имам възможността да реализирам докрай. Изглежда, че най-малко идеята през дебатите за знаците на нацията да бъде прогледана динамиката на процесите на изграждане на груповите идентичности, си струва.

Изграждането на специфичния кръг въпроси около дипломатическата клетва у езическите българи започва още в началото на XX век. Не изглежда неочаквано тъкмо издирването на свидетелства за идеологическата рамка на международните отношения на българското ханство през Средните векове и усилията по нейното реконструиране и тълкуване да бъдат теми, привлекателни за изследователите във време, в което именно това минало е образцовото, въплъщаващото автентично българските съдържания, които обществото на наскоро отхвърлилата османското владичество България усилено търси (и) в настоящето си. В прежде казаната тясна тематична насока трябва да се споменат имената както на класически изследователи като Васил Златарски[1], Гаврил Кацаров[2], Б. фон Арним[3], Веселин Бешевлиев[4], Юрдан Трифонов[5], така и по-нови текстове, плод на последните десетилетия, сред които е този на унгарския историк Петер Юхас[6].

Поради дълбоките си убеждения в безостатъчната безполезност на (детайлните) историографски каталози, ще се въздържа от преразказ с елементи на коментар. От друга гледна точка, подобно (евтино) компилаторство не следва да се разчита като отдаване на дължима почит на учителите, а като уплътняване на съдържателно дефицитен авторски текст, търсещ легитимация чрез бележките под линия. Авторитетът на учените, изследвали даден проблем по-рано и уважението към тях не се засвидетелстват с повторение-подражание – това са похвати, на които се основава дресурата на циркови животни. Далеч съм от мисълта, че академичните хора, подобно на зверовете, трябва да се простят с (част от) дивия си нрав, за да се превърнат в „истински изследователи“.

Носещите изложението автентични текстове са Историята на Йосиф Генезий[7], Хрониката на Продължителя на Теофан[8] и приписванте на дякон Игнатий писма от архивното наследство на патриарх Николай Мистик[9] – извори, които принадлежат на различно време и част от различни страти на „голямата“ византийска писмена традиция.

Споменатите прежде учени не без основание признават базисното значение на текста на Йосиф Генезий, според когото: „… (императорът)[10] им предостави (на хуните) да извършат нашите обичаи, а за себе си и за своите подчинени – техните обреди.”. Тук е мястото да се запитаме за смислите на този фрагмент. Ако бъдат потърсени обяснителни успоредици, то следва да се отбележи, че ритуалната размяна на сакралните действия е практика, която се среща чак до Новото време. Подобна архетипична схема може да бъде търсена в отпиването от чашата вино на партньора при наздравици, свързани със скрепяване на мирни договори или регулиране на проблематични отношения. Няма съмнение, че взаимното заменяне на начините за мистично фиксиране-заздравяване на сключения съюз може да бъде мислено като взаимно разпознаване на свещения характер на случващото се. Казано по друг начин, поради обстоятелството, че субектите на сговореност изхождат от различни метафизични основания, че гарант за стабилността на установените връзки са различни божествени субстанции, то частичната размяна на ролите в рамките на поредицата свещени актове има за цел да легитимира поравно и двете групи аргументи, стоящи зад съобщението, носено от самия договор. Разменяйки изходните си позиции, те вече гледат на случващото се, освен през своите фундаментални основания, и през оптиката на контрагента.

И друго – вероятно тази подмяна има за цел конструирането на своеобразна двулицева субектност на участниците в още един смисъл – всеки от тях, преди да предприеме агресия, следва да има предвид, че ако този тип отношение се продължи докрай, от невяра и насилие може да пострада и самият той. Принцип, който на свой ред стабилизира изначално диспропорционалните в очите и на двете страни общувания, доминирани от усещането за цивилизационна супремация от страна на ромеите и на комплекса на „малкия“, преживяван от гравитиращите около Империята народи и държави, уравновесявайки ги в полето на света на принципите и идеите, казано още по-прецизно – в световете на първоначалата – такива, каквито са разбирани от двете страни поотделно, но взаимно разпознавани и признавани в ценностно качество.

Нека да продължим изложението на изворите. Според дякон Игнатий – вероятно пряк свидетел на случилото се или най-малкото – възползван от пренебрежимо малко дистанцирани във времето думи – византийският василевс „извършва с ръце възлияние от чаша вода, саморъчно обръща конски седла, докосва тройно сплетени ремъци, вдига трева нагоре“[11].

У никого не трябва да буди изненада архаизираното „хуни” за българите, превърнало се в един от доводите на историци като В. Златарски в полза на становището, че ранните българи наистина били народ от хунски произход[12]. Ала не е тук мястото да се разсъждава върху генетиката на езическите българи.

Първият елемент от разказа е излятата вода. Имайки предвид местоположението на ранните български столици Плиска и Преслав, не трябва да бъде отхвърляна възможността водата да е била познат на българите сакрален обект. Нека да припомним, че първите два столични града се намират в относителна близост до голям воден басейн (Черно море), но не в непосредствен контакт с него, а спазвайки определена дистанция, четима като границата между света на сакралното и обитавания от хората profanum. Тази посока на анализ се легитимира и от факта, че морето е едно от най-неусвоените пространства в Ранните средни векове от българите. България няма морски флот, макар данни за ограничена употреба на речни плавателни съдове да има. Първият пример, който се хвърля на очи в това отношение, е акцията на хан Омуртаг срещу непокорните три славянски племена, направили опит да отхвърлят властта на господаря на Плиска. Усилие за спречване на случилите се не един път морски десанти на ромейски армии на българска земя обаче няма.

Навярно тъкмо поради това българската политика има като цяло слаб конкретен интерес към властта над Черноморското крайбрежие – топос, преди който в йерархията на мотивационните фактори на Аспаруховите българи са всички територии, заселени със славяни и/или други български племена. Подобно твърдение обаче би могло не само да легитимира Черно море и мястото му в сакрализираното раннобългарско битие, но и да стори тъкмо обратното – тотално да го обеззначи тъкмо в качеството му на обект, принадлежащ към порядъка на свещеното. Как по друг начин да се обясни фактът, че многократното преминаване на византийски флотилии покрай източния бряг на Евксинския понт не провокира никакъв план за противодействие в рамките на самата му акватория? Данни за огранизиране на военни офанзиви срещу ромейски кораби няма дори и на местата, където се знае, че те по принуда се приближават до бреговата ивица на разстояние, от което биха могли поне да бъдат уплашени.

Археологически данни за широко разпространен морски риболов и употреба на морето от транспортни средства също липсват. Писмени – също. Ето защо предположението, че големите акватории са били обект на свещена почит сред езическите българи, изглежда правдоподобно, макар повече от това да не може да се каже. И още нещо – валидната от днешна гледна точка умозрителна логика все още не е дала историческа плътност на нито едно хипотетично предположение. Настоящият случай не прави изключение.

Сведение за употреба на вода (и то морска!) дава хрониката на Псевдо-Симеон[13]. Според неговия разказ, когато пристигнал пред портите на Константинопол, хан Крум се умил в морето и напръскал с вода армията си под бурните акламации на войниците. Първият дискусионен въпрос тук се отнася изобщо до предполагания сакрален характер на случката. Навярно от сумата от възможни тълкувания веднага трябва да изключим обстоятелството, че това е сторено от хигиенни подбуди, макар в първата българска столица на Балканите наличието на бани да прави силно впечатление.

Съществуват безброй варианти, само един от които е свързан с травматично осъзнатата от господаря на българи липса на военноморски сили, които единствено биха му дали реална възможност за атака на Града на Босфора. В тази посока на размисли не е изключено, ако приемем описанието на Псевдо-Симеон за коректно към действително случилите се факти, да се твърди, че опръскването с морска вода, от една страна, демонстрира идеята за значимостта на морските траектории в проектирания (като победоносен) сблъсък с вековния противник на Босфора. Тук се намества и фигурата на пленения от Крум през 809г. при Сердика Евматий, комуто вероятно са възлагани и недежди, свързани компенсиране на този военен дефицит и построяване на морски военен флот. На второ място, възможната интерпретация минава и през представата на традиционния човек за необозримите водни простори като предизвикващи атавистичен страх и преклонение. В този ред на мисли не следва да бъде игнорирана интуицията, според която ханът би могъл чрез директния контакт с водата да поема пред войската си своеобразно обещание, че както българи постигнали господство над непребродими земи, така те трябва да бъдат подготвени да заповядват и над моретата.

Според класическата херменевтична матрица ханът като институция, принадлежаща към и въплъщаваща върховния сакрален ред, има единствен право на непосредствено общение със субстанцията, будеща примитивен ужас и дълбока почит пред стихията на естеството. Водите на морето тук се мислят именно като една от зоните, в които битието се отличава с голяма свещена гъстота. Ето защо неговата личност определя дозата сакралност, която може да поеме всеки един от обикновените хора, еднакви по отношение на интензивността си пред божеството и пребиваващи по-малко в паралелния инобитиен порядък, поради което по-слабо причастни към субстанцията на света. Тъкмо поради това той разпределя, но съвсем не произволно върху армията си като цялост, изпръсквайки я, а изхождайки от сакралния статус на войника, мислен през неговото място в йерархията на обществото, която разграничава различните чинове на причастност към архибитието.

Вариантът с вода в чаша, от която императорът извършва възлияние, сам по себе си не трябва да бъде пренебрегван, но не следва да бъде и фактологически пресилван. Подобни опити за сюжетно изравняване на видимо подобни, но пределно разноконтекстни цялости като цитираните епизоди обаче са по-скоро плод на съвременни мисловни нагласи към опознаване на непознатото посредством вече познато – метод, който не всякога работи. Най-малкото поради факта, че за теоретичното остойностяване на водата вън от нейните чисто практически ползи в ежедневието на езическите българи не е известно твърде много, дори нищо.

Вторият смислово ангажиран откъс е сюжетът за обърнатите конски седла[14]. Известно е, че сред конните народи всяка част инструментариума, свързан с коя да е дейност, касаеща конете, може в един или друг момент да придобие статус на свещен предмет. Ако допуснем, че обръщането на конското седло лишава животното от неговите основни функции, с които то инак е интегрална част от битността на езическите българи, това би прозвучало логически издържано. Ето защо по всяка вероятност този елемент посочва още една заплаха за потенциалния нарушител на съглашението – нему ще бъдат прекъснати връзките с коня му. А на неговият гръб се пътува, воюва и какво ли още не.

Далеч по-непонятен остава разказът за докосването на тройно сплетени ремъци. Битието предлага безброй триади, всяка от които е ясен маркер, посредством който описваното би могло да бъде осмислено. Те се откриват почти на всички онтологични равнища на света – както в пространството на хората (социума), така и в природния свят; не по-малко на хоризонта на времето, а подобни предложения се намират в изобилие и в представите на различните народи за трансцендентното.

Дали времето за престъпилия договореното съгласие би се отвързало от естествената си последователност минало-настояще-бъдеще – представа, за чието осъзнато наличие свидетелстват някои от Омуртаговите каменни надписи, дали пък битието би се разглобило, изоставяйки подредеността на отсамното и отвъдните – това е загадка, която трудно би могла да бъде дешифрирана еднозначно и неоспоримо. Според възприетата тълкувателна схема, казано пределно общо, евентуалното нарушение на сключения договор би поразило нарушителя в изключително висока степен – за него самият свят би се разпаднал, което води до идеята за обратната по посока за традиционния човек метаморфоза на познатото в непознато, а оттам – и в заплашително. Ако трябва да изразим в съвременно понятие изреченото дотук, то обърнатия ход на жизнения процес, породен от нарушението, е равнозначен на епистемологическа трагедия, обхватът на която е отхвърлянето на индивида от обществото, към което той инак изначално и независимо от волята му се числи, попадането му извън неговите мистични основания – бащините богове, които гарантират формата на битието и ориентацията на индивида в него посредством обществото.

И все пак – звучи добре, но проверката не е излишна. Отново подчертавам – аналитичното проникване от класически тип, чрез което тук се опитвам да наложа на иначе опърничавата изворна информация някакъв ред, изхожда от също толкова класически основания и наблюдения. Всичко това в настощето си приложение не подлежи нито на методологическа, нито на фактологическа верификация, а почива изцяло на нормите на правата логика.

Алтернатива на това тълкуване е идеята за тройно сплетените ремъци във вид на актуално употребим предмет, какъвто е камшикът. Заслужава си да намеся и чисто прагматичния сюжет, според който бичът би бил употребен в неговия болезнен и единствен смисъл срещу този, който си позволи да наруши дадената клетва. Ето защо докосването на кожените ремъци навярно има за цел да изпроси милостта на агресивния по определение предмет, който, подобно на всеки друг елемент от традиционното съществуващо, има свой собствен живот и своя воля, която не (винаги) съвпада с тази на служещия си с него.

Подобна степен на логическа проследимост притежава и друга интерпретация: ремъците служат и за прикрепване, те са част и от конската сбруя, а в спелетената си от три нишки версия навярно са използвани и за (ритуално демонстриране на) по-здраво свързване на онова, което трябва да бъде приведено от атомарност в съставност чрез тях.

Без аналитичен отговор обаче остава питането за причината ремъците да бъдат сплетени точно три пъти. С какво тройно сплетените бичове са (сакрално) по-приложими от двойно и четворно сплетените? – въпрос, който представлява поредната точка на сгъстен фактологичен дефицит в ранната българска история.

Вдигната „във височина”[15] трева би трябвало има ритуална стойност, ако следваме последователността на вече разчетените интуиции, тълкуващи други елементи от договорния обичай у езическите българи. Тревата е основната храна на коня – животното, с което потомците на Аспаруха и Крума били почти онтологически срастнали. Разчитането на подобен сакрален формат би могло да изглежда по следния начин: фактът на лишените от естествената си среда растения навярно призовава свръхестеството към намеса, изразяваща се в скъсване на връзката между добитъка и екзистенциалните му потреби при нарушение на сключения контракт. Казано с други думи, императорът се съгласил, че на потенциалният клетвопрестъпник добитъкът трябвало да бъде обречен на глад. Подобна насока на смислово разплитане би могла да бъде осъществена и на едно по-абстрактно равнище, имайки предвид изобщо идеята за скъсването, разкъсването на йерархичното сложение на света и в последна сметка унищожаването на битието-ред. Подобно на по-горе приложените интерпретативни идеи, тази също не би могла да бъде повече от предложение, възможност. Още повече – такива сюжети, макар и налични, са рядкост дори и в плана на компаративното религиознание.

Сякаш по-пълно приближение предлага друго едно четене: издигнатата над главата на вършителя на ритуалното действие трева може да се мисли като метонимия на земята – пространство на пораждане, но и на тление, в което попада всеки след кончината си. Ето защо не изглежда лишено от логика допускането, че тук божеството-гарант на здравината на съюза се призовава да се намеси при евентуалното му нарушение, наказвайки прекрачилия нормите му със смърт. Ето защо издигането на затревено парче от земната твърд тук може да се мисли като символично-имитативното погребване на оногова, който дръзне да развърже от боговете завързаното.

И земята няма да скрие онзи, който помисли да прескочи онова, което самите богове са решили да бъде така, както е – това е третата възможност за гледане на този флорален фрагмент с усилие за придаване на смисъл на картината.

За пълно възстановяване на легитимната с оглед фактите картина тук религиозната емпирия от собствено български произход би имала решителна роля. Със съжаление констатирам отдавна известния вакуум по отношение на такова позитивно познание, който сам по себе си провокира питането изобщо за смислеността на изнамирането/наличието на подобно академично поле.

Преминавайки към предложението на Продължителя на Теофан, първият факт е този на разсечените кучета[16]. Петер Юхас[17] си е дал труд и е открил ред съответни практики у други (номадски – по неговите собствени думи) народи. По начало сравнителната история често пъти дава изненадващо вкусни плодове, но това се случва едва при наличие на критична маса първичен изворен материал, осветлен в достатъчност, който да подлежи на сравнение. Като цяло обаче въпросът остава неизяснен – бидейки наясно с една добре откроима област на съвпадение, извън зрителното поле на изследвача остават специфично българските съдържания на обсъждания сакрален детайл. Настрана остава питането изобщо присъства ли подобен елемент в старобългарското езичество, тъй като успоредицата би могла да служи за потвърждение, но не и за самостоящо доказателство.

Свързаните с конете човешки групи привличат към себе си и кучета, макар че и това правило изглежда, че работи в този случай, без за това да има доводи, освен предполаганите сходства. Общият случай обаче кореспондира между тези животни и уседналостта. Въпреки това нихилирането на интуицията за наличие на подобен абзац в описанието на култовата система на прабългарите би било неприятен пропуск.

Лично аз не съм срещал в т. нар. първобългарски надписи сюжети, възлизащи към присъствието на кучето в живота на езическа България. С едно значимо изключение. Без съмнение една от фигурите, съставляващи Мадарския релеф, е тъкмо кучешка. Няма съмнение, че разбирането на значенията на посечените кучета трябва да мине през тълкуването на цялата сцена, изобразяваща в скалите конник в ход надясно, повален лъв в краката му, подскочило куче и орел в хералдическа поза.

До ден-днешен науката обръща далеч повече внимание на централната фигура, заемаща най-голямата част от композицията – тази на коня и ездача. Изказани са предположения, че той представлява старобългарски епически герой, че е самият хан на българи или изобразява самият върховен бог Тангра. Рашо Рашев допуска, че пред нас стои „образ на обожествен български владетел”, чиято иконография видимо се доближава до тази на епическия конник-герой, характерен за тюркските народи[18]. На свой ред Живко Аладжов уточни, че представата за бога като върховен господар на битието се е опирала върху образите на конкретните български владетели[19]. Димитър Овчаров е автор на последната изказана хипотеза, посочвайки съвсем основателно, че нито една от трите посоки на тълкуване не отменя логичността на другите две[20]. Ето защо той настоява за валидността на една трипосочна интерпретация, обединяваща три смислови полета, иманентно разчленени в съзнанието на съвременния човек – принцип, който съвсем не изглежда така на терена на Средните векове.

Доколкото кучето в монументалния релеф над село Мадара е обичайно пропускан обект в опитите за тълкуване, усилието за разгадаване на неговия образ попада в историографски зев. Констатациите за неговото наличие в състава на паметника едва ли биха могли да успокоят това напрежение.

Но, на въпроса. Навярно би било основателно да се предположи, че значението на кучешкия сюжет в ритуала на договорната клетва у езическите българи може да се търси във връзка с предположението за културно-историческа дълбочина на фолклорните езикови формули, свързани с кучето. И днес група устойчиви фрази, възлизащи към традиционното разбиране за кучето, продължават да се радват на широка употребимост и употреба. Често пъти загиналите от ръката на съзнателен убиец са „убити като кучета”, а тези, които се държат така, сякаш не знаят пределите на дома си, „се скитат като кучета”. Последното нерядко има и конотация на практикуван сексуален промискуитет, привиждан през безразборното полово поведение на тези животни, което силно контрастира с брачния модел на традиционния човек, избиращ единствения си партньор за цял живот.

Ето защо в рамките на това смислово разплитане провинилият се по отношение на скрепения с клетва съюз би следвало да бъде оставен без дом, да се скита бездомен, а оттам и безроден, неразпознат и неразпознаваем за никого, загубвайки самоличността си. Тук е мястото да се припомни, че в обществото на древните българи различаващият код е била тъкмо принадлежността към някой от ясно обособените родове. Ненапразно титлата, носена от старобългарската знат, е „боила” – „човек, отличаващ се с родовитостта си”, ако приемем етимологията от тюркското „бой”, превеждано като „род”. Една стъпка дели анонимния от небитието – прекършил императива на божеството, въплътен в договора, той се превръща в никой, следователно не принадлежи на никого, никаква надличностна цялост не е отговорна за неговото битие, няма сила, която да го удостовери в качество, а това на свой ред го прави никому непотребен. В края на тази верижна последователсност неизбежно стои крайното обеззначаване в смъртта. Така, както са разсечени кучетата.

Без съмнение тук може да бъде намесен поне още един спомагателен сюжет. До ден-днешен в множество езици оприличаването на куче е съхранено като най-долна обида, а изравняването на реторическия опонент с потомството на кучето носи морална вреда, която често пъти сякаш сама желае мигновено възмездие. Това се дължи именно на реминисцентни смисли, възлизащи към семантиката на безродността, зад която неизменно се проглежда представа за фигура с неясни личностни очертания – обстоятелство, причинено от полово поведение на майката вън от нормите на общуването с един-единствен партньор, смятано за конституиращо европейската цивилизация. Подобен факт е неприемлив във фундамента си на фона на (съвършено) нормирания социум, чийто порядък е установен от самите богове или от герои-създатели, служещи за разпознавателна матрица-еталон в рамките на конкретната група.

Съществува най-малко още една посока на тъклуване на твърдението на Продължителя на Теофан за разполовените кучета. Навярно уместно би било този акт да бъде гледан и през идеята за класическо жертвоприношение, целящо чрез проливане на кръв да бъде изпросена милостта на трансцендентното битие – шаблонна интерпретация, валидна практически в почти всички културни контексти, в които може да се открие ритуално отнемане на живот, било с цел получаване на божествена санкция или с намерение жертваните да послужат като свидетели, осигуряващи здравината и стабилитета на постигнатия с помощта на отвъдните сили резултат.

Нататък: императорът произнесъл думи[21], които, подчинявайки се на естественото очакване, би следвало да бъдат на онзи български, употребяван от древните българи преди Преславския събор. Макар византийските владетели да не говорят на езиците на съседните племенни общности всеки ден, макар от това вероятно по-голямо унижение да е било трудно да бъде помислено, от дипломатически съображения навярно в конкретния случай наистина василевсът е изрекъл някакви варварски думи, които за него едва ли са били повече от прости последователности от звуци, които не правят смисъл. Няколко фрази, фонетично копирани от предварително режисирано произношение, сторено пред василевса от преводач или пленник (те не се помещават непременно в различни тела), са подобаваща цена на мира по северната граница при наличието на куп други проблемни зони в Империята.

************

От дотук казаното (би следвало) ясно (да) личи, че фрагментите, съдържащи данни за езическата българска практика, упражнявана при сключване на мирни договори, трудно биха могли да бъдат мислени заедно или като допълващи се информационни носители. В тях липсват точки на припокриване, чрез които да бъде произведено позитивно знание. Няма сведение, което в един или друг вид да е повторено, за да послужи това обстоятелство на историка да го закове като факт. Привидно изключение представлява фактът, че императорът и ханът си разменили клетвените практики – обстоятелство, което едва ли е било обичай у езическите българи, тъй като други известия в тази насока липсват. Изглежда, че от тези няколко текстови пасажи трудно може да бъде събран разказ за въпросния ритуал, макар без съмнение установяването на съюзни отношения с друга държава да включва действия, свързани със старобългарските вярвания.

От друга страна мъчно бихме се поставили под въпрос необходимостта от подобна възстановка – дохристиянската религия на българите на Аспаруха и Крума е част от конвенцията, превръщаща хората, населяващи държавната територия на България днес, в българи, мислещи себе си в идеологическа (мистична) заедност, надхвърляща чистата териториална групираност. Тя е част от обществения договор, осигуряващ случването на българската нация в смисъла на Хердеровата традиция, който – излишно е дори да се споменава – е обект на усилия на цялото общество или на части от него и (до) днес. Още Петър Мутафчиев заяви, че собствено българският период в средновековната ни история – това е времето преди приемането на християнството, защото с „новата вяра“ у нас идва чужд политически почерк, който преформатира обществения модел, доближавайки го до образеца, чийто източник е Византия. Ненапразно до днес организации, виждащи себе си в модуса на патриотизма и осмислящи се като съхранители на автентично българското, манифестират езическата религия и нейната (предполагаемо принадлежаща) символика като елемент, призван да акцентира пейзажа на българската национална идентичност.

Ето защо тъкмо през оптическия инструментариум, конструиран чрез този въпрос, може да бъде обгледана концепцията, която произвежда един от сегментите на българското национално определение, претендиращо за древност, по-голяма от тази на християнската история на българите. Именно широката рамка на древнобългарското езичество, осмисляна като потвърждение на идеята, че българското е частен случай на европейското, не му принадлежи, а си самопринадлежи, и на проблема за възможните „тесни места” в механиката на подобни твърдолинейни построения, се явява една от „горещите точки”, предмет на опити за усвояване. От страна в тази посока посягат различните версии на националистическия дискурс, равно с което попълзновения към употребата на подобен род питания изобщо правят учени, представители на (нео)(евро(атлантически)) либерални парадигми, произведени често пъти от неправителствени огранизации, имащи за иманентна цел създаването на образ на историята, който не просто представлява алтернатива на академичния разказ, а е акт, проблематизиращ чрез примери устоите на историческата наука като такава.

Колебая се каква точно точка да сложа на случилите се дотук няколко хиляди букви. От едната страна застава консервативната цел да бъде изградена и уплътнена картина на договорен обичай, който може да бъде завъртян в аналитичен сюжет поне по няколко оси – общението с Другия, надникването в сакралните пространства на даден народ, в случая – живеещ извън християнската парадигма, разчитането на социогеометричните релации свои-чужди, оцветени допълнително от присъствието на инобитие от двете страни и т.н. и т.н. Това всъщност е задачата на академичния разказ, на „Големия наратив“, както модата в хуманитарния жаргон го нарече, който, въпреки атаките, продължава да съществува. Не само това – той дори все още, макар и силно проблематизиран от опитите на паранауката и деконструкцията, е единственият сигурен път към производство на цитируема извън теченията на акадамичната мода наука.

Няма да бъде пресилено обаче, ако заявя, че диалогът-предоговаряне, засягащ инак устойчивите маркери на българското, е притиснат в менгемето на двете крайности, които по свои начини узурпират публичността – факт, който тежи на отговорността и на крайно дефицитното слово с академичен източник и широко предназначение.

Изобщо нямам намерение да засягам въпроса за стратологията на исторически ангажираното говорене в публичността/публичностите. Тук едва ли е от особено значение принадлежността на научния наратив, „чалга-историята” и институционализираните усилия за деконструиране към един и същ хоризонт на публичност – основание, което би ги направило конкурентни, или откриването им в различни равнища на публично значимото протичане на информация – тук те биха се озовали в състояние на още по-напрегнато състезание или в пълна безконфликтност, доколкото заплахата помежду им в този случай би застрашила или съществуването на цели полета на публичността, или те дори не биха влезли във взаимодействие.

Какъв е изобщо статуът на подобен род тематизиране – без поне минимална достатъчност на основни градивни елементи? – би попитал деконструктивистът, напълно съзнавайки следствията от подобно питане. Подобно на деконструирането изобщо, тук този процес също води на първо място до деструктуриране, до разрушаване на налично(то) построение. Можем ли да си позволим луксозното занимание изобщо да изразходваме интелектуални енергии за цели, които така или иначе не водят до резултат? – ето го и въпросът, който атакува историческата наука в същината й – реставрацията на миналото социално битие, отричайки преди това научния статус на елемент, обективиран от нея като източник на положително знание.

Макар с проблематична механика, опитите за реконструиране на фактите, ако и водещи до погрешни резултати, явяват отговорността на учения към обекта му, която се състои тъкмо в изказването, в ясната артикулация на позитивни данни за това как нещата са били и как (точно) са се случили дадените събития. Принцип, в който дори и с насилие не влиза нищо от парадигмата на действащата всякога от либерални позиции деконструкция. Или влиза твърде малко – обстоятелство, крайно недостатъчно с оглед мисленето на значимостта на подобни подходи вън от научния фешън. Факт, който би възпрял постоянно нападащите парадигмите от този род с аргумента за тяхната нетрайност.

Доколкото всяко изказване е вече частно спрямо някаква цялост, била тя чак целостта на света изобщо, или, тъкмо напротив, е общо до степен да няма начин да бъде проверено даже по пътищата на умозрителната логика, то някъде някой винаги би бил в състояние да открие „тясно място“. Твърдение, от което израства, както го е формулирал самият Пиер Бурдийо, недоверието в „Големите разкази”. Не по-малко проблематичен е и разказът за средновековното ни минало изобщо, още по-грапав е той в епизодите, отразяващи Ранното средновековие, а кадрите, фиксирали езическата религия на българите са съвсем мътни и неясни. Изворово, а оттам и интерпретативно.

Отговорът в рамките на позитивния дискурс е ясен – не подлежи на съмнение, че всеки автентичен глас следва да бъде инсталиран в разказа, задаващ параметрите на отговора на въпросите: „Кои сме ние?” и „Защо сме такива?”. Тук скепсисът относно ползваемостта на даден извор или на група сведения е вън от хоризонта на възможно (по)мислимото.

За националистическите хардлайнери пък подобни неясноти са златна мина – буквално и преносно. Именно луфтовете в историческото познание, отворени от ефектите на времето, са онези пространства, които моделът на популисткия национализъм запълва по консумируем за масите начин, а неговото представителство по необходимост са не изградените по законите на академичната логика мостове между бреговете на Времето, ерозирани от Реката на забравата, а компенсация на социални дефицити, отворени в дадено настояще.

Ето защо и в този случай може да се каже, че обемите на определението за историята биват съществено прекроени. Не научното познание запълва интерпретативните празнини, а една прецизно филтрирана версия на актуалната реалност, преднамерено представена за история, вкарвайки по този начин (понякога през задната врата, а често пъти „без маска и без грим”) субстанциалистката идея за духа на народа като положена извън пространството, есктемпорална величина, която е била, е и ще бъде; тук и там; една и съща. Операция, която на пръв поглед легитимира не само национализма на площадите, лозунгите и всичките му политически превъплъщения.

Изкушението тук е смазващо, но възнамерявам поне да направя опит да се отдалеча на максималното възможно разстояние от ценностни съждения. Не само с цел да няма обидени – принцип, който често пъти е контрапродуктивен колкото и безпочвеното нападане, а и поради простия факт, че според мен без всякакво съмнение в съвременната ситуация, в която научните полета се разрояват до шеметна некохерентност, охраняването на знанието и осъзнаването на ограничените възможности на устройствата за неговото изобретяване-произвеждане е мисия, чието съвестно следване е задача, поставена изначално от културата на диалога – единствената модалност, служеща за обговаряне на науката в границите на собствената й етика. А подобен работен режим на свой ред напълно изключва взаимните обвинения, макар такива въпреки това да не липсват.

Дали не е далеч по-разточително пренебрежението към автентичния материал, какъвто и да е той, след като и без това друго не е на разположение? Доводи в полза на решението, водещо до отказване на научен статус на изворно дефицитните теми, могат да се чуят поне от две посоки: към това насочва сляпата деконструкция, прицелена в анихилиране на всяка възстновена с помощта на прийомите на логиката поредица (исторически факти и/или тълкувания); на това би могла да настоява и една съвсем крайна редакция на позитивния метод, на който е радикално чуждо по-дръзкото надникване зад паравана на непознаваемото и изричането на „чиста“ хипотеза, на която от тази позиция се гледа като на релативизиране на познанието, което всякога трябва да бъде възприемано в твърди дименсии.

От всичко дотук казано стана ясно едно – процесът на произвеждане и опубличностяване на знания далеч на принадлежи само на себе си. След падането и на епистемологическите монополи познание може да генерира практически всеки (социален играч), а това на свой ред, осмислено на терена на историята, умножава до безброй версиите на разказа за миналото. В това число – и за онова минало, което е неналично по всички правила на обективността. Обстоятелство, което поставя отново в концентриран вид проблемите на институциите на знанието, които считаме за традиционни.

Как, прочее, следва да бъде разрешена многомерната дилема на отношението между познание, общество, институции, говорители, агенти, източници, йерархии, парадигми и т.н.?

От позицията на релативизиращите модели разбирането на постоянното настояване върху академичната несъстоятелност на дадени теми изглежда лесно, макар това все още да не означава, че със същата тежест то би било и приемливо. На свой ред консервативният дискурс на позитивния разказ дори не би достигнал до проблематизиране от подобен род – всеки извор, всеки факт, всеки най-дребен детайл от миналото, колкото и мъгляв да е той, само с наличието си вече е част от големия наративен корпус. За популистките (пара)истории съществени са само онези подробности, които са податливи към инсталиране в дадени популистки реторически стратегии, които на свой ред водят до облагодетелстване на групата техни автори и/или (зло)употребители, осъществено чрез придобиване на значими (обществени) ресурси. От тази гледна точка за този тип производство на информация със историческа насоченост „тъмните петна“ и хиатосите в миналото са истинска благодат – подобни нестабилни терени предполагат всякаква намеса, която е вярна не по силата на факта, нито според убедителността на тълкуването, а представлява усилие на вярата, умело подхранвана от лидерите-оратори.

Класическата академична традиция не допуска наличието на научно познание, произведено вън от традиционните центрове и подчинено на императива на днешния ден. Така поне твърдят неговите представители.

Ето защо тук историческите разкази, сглобени в желаната от масите форма, изобщо не биват калкулирани сред евентуалните диалогични партньори. Те не са нищо повече от моментно състояние, което предизвиква насмешка, а продължаването на това явление във времето започва да предизвиква отегчено отвръщане на погледа. Деятелите на популисткото историческо говорене на свой ред започват с обвинения – академичните историци не изпълнявали мисията си да създават и разпространяват познание, а причините за това са най-разнообразни – от личен мързел и/или стремеж към херметизиране на познанието до промяна на научните моди с користни мотиви, корупция.

В този ред на мисли деконструиращите парадигми полагат тези съперничещи си разкази в двете крайности спрямо точката на баланса и познавателния комфорт, която без договаряне заделят за себе си.

Логично изглежда да се предположи, че решението в значителна степен би било плод на случая. Твърдение, с което мълчаливо се съгласявам с пропагандирания от релативистите поглед в дълбочина, според който няма проблем, имащ академичен статус по дефиниция. Той, подобно на много други предзададености, подлежи на рационално осмисляне. Макар да ми е трудно да повярвам, че статутът на научен обект може да бъде заличен по аналитичен път (било поради силната инерционна компонента в логиката на научното откритие, били поради ред други причини), едва ли подобно препятствие следва да препъва мисленето по пътя към все по-голяма задълбоченост.

От друга страна, едва ли има съмнение и в съждението, полагащо всеки исторически извор като обект на научни усилия. Принцип, с който съвсем гласно давам глас в полза на позитивното познание и опита за достигане до твърда почва в процеса на изследване на дадени проблеми, макар напълно да съзнавам, че произвеждането на информация борави с понятия, чиито обхват е исторически динамична величина. Ето защо между научният текст и Светото Писание допирни точки не следва да бъдат търсени. Освен по линия на употребения и в двата случая азбучен набор от букви.

Академичната мода на свой ред се диктува не само от закономерностите в развитието на науката (ако предположим, че такива не може да няма), но и от императива на обществото (какъвто сякаш безсъмнително има). Ето защо трудно можем да си представим значим обществен дебат, в който липсват асиметрии, осцилации и деформации на научно постигнати факти и интерпретации – все пак никому не следва да бъде вменявано задължението да разбира езика на науката по определение, нито трябва на някого да бъде по силата на някаква предзададеност отказван достъп до научно съдържание. Ненапразно учените публикуват книги, в чиито предговори упоменават, че тяхна публика не са само колегите им, с които едва ли има как да се изненадат, нито само студентите им, за които незапознатостта с мисленето на техния преподавател би било съществен пропуск, поставящ под съмнение смисъла от университетското им образование, а като цяло интелигентната аудитория, в която мнозината са неспециалисти, но въпреки това желаят да поддържат сравнително високо ниво на информираност в сферите на своя интерес.

Какво, прочее, трябва да се направи с тези извори, върху които всяко усилие от страна на изследователя изглежда като чиста проба мисловен експеримент, изпитващ прецизността на аналитичния инструментариум, без да има срещу себе си референтен резултат?

Някому предложението за вслушване в автентичния изворов глас би се видяло изключително неуместно. Най-малкото – подобно съждение, ако не бъде разпознато като завръщане към ортодоксалния позитивизъм, то без съмнение делегитимира случилия се дотук текст в неговите най-дълбоки основания. Подобно настояване тутакси би се превърнало в лесна плячка на деконструктивистите и на параисториците.

Триумфалното завръщане на добрия, стар позитивизъм тук обаче има съвършено различни причини, а именно – историята, подобно на всяко друго сюжетно слово, се разказва. Тя, подобно на приказката, изисква вяра, че това, което се възприема, е било точно така, както то е в разказа. Подобно на детето, което се страхува от лошите, за които снощи му е разказано преди заспиване, което търси героите с надежда да го спасят по магичен начин така, както преднишната вечер в приказката те са победили силите на отрицанието, запазвайки света цял и относително непокътнат, навярно по сходен начин общението с историческия разказ води до спонтанно, че и до осъзнато, себе-съпоставяне с героите и до успоредяване на личната биография с „Големия разказ“, с жизнеописанието на общността.

Веднага възниква въпросът не е ли това формула, която отрича правото на историята да се постави в реда на науките. Отговорът е лесно достъпната констатация за наличието на собствен обект и методи, присъщи само на работата с историческа материя. Да, такова изказване също би могло да предизвика полемика, но навярно тук трябва да спрем с довода за всеобщата относителност на света, в който живеем. Особено на този, търсен и намиран в и чрез изследователски модели.

Не е ли тогава излишна фигурата на учения-историк, комуто се пада според обичайното определение отговорността за намирането, подреждането и тълкуването на фрагментите от миналата действителност в кохерентна картина, годна за възприемане не само от съзнание, работещо на честотите на професионалното проучване? Едва ли – отговарям също така веднага.

Първият аргумент в тази насока е съвършено прозрачен – подобно на разказвача на приказки, който често пъти измисля или доизмисля своите истории, така и историкът е принуден нерядко да борави с факти, които не е установил. В модуса на приказката това е част от фикцията, а в науката – елемент от хипотеза, от някаква обяснителна оптика. В първия случай изобретяването на сюжет има за крайна цел достигането до поука, до превръщането на чистото художествено слово в опит за детето, за което е по-добре да се сблъска със света, имайки вече елементарните средства за оцеляване. Историята на свой ред, както е казал още Цицерон, е „учителка на живота“, само че на порастналите. На тези, които вземат истински отговорните решения. Макар по думите на Хегел тя да страда от не особено старателните си ученици, така или иначе научната история – вярвам! – не се произвежда за нищо, а тъкмо с намерението да се превърне в част от общосподеленото знание, което прави от стадото група, чийто идентификационен код включва и историческа информация, мислена в най-широк смисъл.

Ето защо – византийските извори наистина твърдят, че българския хан бил видян да извършва ритуали, свързани със сключване на договорни отношения с Империята. Те също така безсъмнително твърдят, че двамата господари разменили практиките си по свързване с дипломатическа клетва, с оглед на което българският хан извършил християнски обред, а василевсът – езически… И така нататък…

Summary

The diplomatic oath of the Pagan Bulgarians between the classical hermeneutics and the attempt to receptive analisys

The article presented is divided in two parts. The first is dedicated to the attempt to accomplish an analysis of the fonts, related to the contract ritual of the pagan Bulgarians in the traditions of the classical interpretation frame. All the authentic sources are included into the text. The analytical matrix uses “closed reading” as well as comparison method – an element of the methodology of comparative religious studies. It is stated that diplomatic oath is reflected only in Byzantine sources, that’s why now it’s hard to reach “the real picture of the events”, deprived of all the interferences, came from the traditions of historiography or from the bulk of fames, spreading in the Romaic capital during the period the authors lived in.

Despite of all these initial objective obstacles, the attempt for analytical explanation drafts a picture of the vow, which sounds logically and verifiably. Pouring the water, cutting out dogs, touching triply interlaced thongs, raising a piece of grass over the actor’s head – all these are sacred details with definite place in the praxis of the ritual. In addition could be noticed, that the emperor and the khan shifted their roles – the former executed the pagan rituals and the latter implemented the Christian ones – fact, charged with interpretation as well.

The second part of the work problematizes the primary logics for presence of themes of this kind in the sum of the academic questions of historiography. Various theoretical frames are examined – the place of such unstable historical spaces in academic narrative(s), in the attempts for deconstruction, produced mainly by (liberal) NGOs and out of the traditional seats of the humanities, in very available in the wider publicity para-historic narrations, made by different intentions with comparison to traditional historical studies. The text offers diverse resolving possibilities – from renouncement of the every construction, characteristic of the deconstructive discourses, through selective attitude and specific aiming of the questions with certain potentials, when viewed in definite publicities, to their undoubtedly academic status, result of thinking through the basics of the conservative, positive narrative.

The finale of the presentation insists on radical denial of any interpretation here. When the sources are short, when the ground is slippery and hypothesis can be easily turned into pure speculation, then the scholar may refuse to monopolize the narration and to give the speech to the authors of the epoch in order to reach a solid epistemological earth in the only possible way.

Именно тези удавящи личността пространства на пратипове напомнят за себе си, когато стане дума за реформи. Езикът на медиите потвърждава това, а говоренето на представителите на различните реформени проекти – още повече. Често пъти сме свидетели как опозицията представя своя проект като спасение, като отново изграждане на света, загубен след погубващото отдалечаване от първоначалата, което систематично реализира дадено настояще управление, желаещо да види на дело и в пълнота определен пъклен план за унищожение на битието, мислено в микромащаба на обекта на трансформистки опити. На свой ред официозната реторика всякога бълва думи, думи и още думи относно застрашителността на решителните промени, за необходимостта от работа, която няма да застраши устоите на света, а само ще подобри неговите несъвършенства, правейки го от задължително местопребивание в уютно за живеене, почти напобобяващо битийната хармония на дома. Продължавайки тази логика, нерядко дадени актуални режими прибягват до повече или по-малко осезаем натиск върху информационните посредници – словото ражда плът, а тя на свой ред е в състояние да взима решения като електорат. А този факт изисква специални мерки, за да бъде тя предпазена, доколкото е възможно, от грехопадане в неправилен избор, тъй като това може да доведе до очистителни бури от типа на Потопа, а в още по-лошия случай – до кръвни жертви в името на всеобщото изкупление.

Ето защо покрай разни видове избори всеки вид управляващи правят опити да произвеждат добри новини за себе си, а за опозицията си изравят от дън земя кирливи ризи. Външните спрямо дадения настоящ режим – напротив – правят всичко възможно да оползотворят често пъти малкото свои медии, създавайки си положителен имидж и опитвайки да омаскарят тези, срещу които застават, чрез новини и сензации.

Ето защо от прастари времена новините все биват добри или лоши. Това какви са те на свой ред зависи не от някаква обективна даденост, която впримчва като в капан възможната интерпретация, мислимия начин на гледане и разкриване на смислите на фактологическата последователност, а от позицията на тълкувателя, която в почти пълна степен задава рамката на неговата херменвтика.

Новините биват добри или лоши поне поради още една причина и това е „фабричният дефект“ на факта като такъв. Има ли изобщо факт-сам-по-себе-си? – Питам и отговарям, че има нещо, което наричаме с това понятие – безспорно, но какво е то е питане, пред което последните две хилядолетия и половина филофофска традиция капитулира. Определението за факт е твърде плаващо, поради което всеки е на практика безпределно свободен да решава сам не само начините за възприемането му, но и да поставя базисната рамка, която прави факта „този факт“, който е различен от всички останали нему подобни.

Народната традиция също познава крайната релативност на случващото се, сведено на равнището на ефектността и ефективността в безбройните полета на личното. „За едни – сватба, за други – брадва.“ – казано с автентичния език на фолклора. В интерес на истината именно тази хлъзгавост на дефиницията на понятието „факт“ за мнозина е голямото нещастие на историка – той е принуден не само да възкресява от руините на древното, отдавна отминало битие, картина в цвят и движение, но едновременно с това да не спира да разсъждава и върху подобни технически термини, без които науката е практически невъзможна, доколкото всяко познание е мислимо единствено през и чрез базисниия си понятиен апарат. Вероятно и напук на това мислене, моето мнение е съвършено противоположно. Бих опитал дори чрез относителността на фундаменталните си термини да назова самата историческа наука, тъй като същина на научното познание, ако мога да си послужа с този тежък есенциализъм, е не състоящият се от множество стъпки акт на изковаване и заковаване, а непрекъсваемият процес на изобретяване-договаряне-предоговаряне. Макар да не мога да отрека, както по всичко личи, че дори и най-агресивният релетивизъм има свое дъно, има предел.

Имам една добра и една лоша новина.

За някои нито една от тях изобщо не е новина, биха опонирали някои, тъй като людете, интересуващи се от наука и изкушени да мислят, че участват в производството й, отдавна са известени за случващото се. Други биха ми възразили с мисълта, че и двете новини са лоши, тъй като всяко нарушаване на дадено статукво, което отдалеч не изглежда напълно извън функциите си, е ненужно и наподобява инфантилното разглобяване на работещи системи с цел изучаване на механизмите на действие. От опит мога да споделя, че подобни рефлекси като правило водят до допълнителни трудности, породени от обстоятелството, че в ръцете на разглобилия и обратно събрал в цялост дадения обект винаги остават известен брой от атомарните елементи, на които в новонагласената структура не е намерено място.

Често пъти тъкмо до това довежда политиката на „твърдата ръка“, съчетана с видими интелектуални дефицити. Или с липса на достатъчно задълбочена и систематична експертиза. Подобно на лишеното от опит дете, желаещо за първи път в живота си да погледне своята играчка отвътре, без да съзнава последиците от привеждането в действие на този план. Това всъщност е магическият довод на статуквоционистите (не, упорито няма да ги нарека „консерватори“, тъй като консерватизмът само в ежедневно-битовизираната си безотносителност означава напън към удържане на разбягващите се развития в точката на някакъв вид (нечие) удобство), за които всякога наличното е възможно най-доброто, а ако все пак бъде изнамерен теоретически по-добър модел, то той би бил неприложим, тъй като онези, на чиято отговорност лежат подобни промени, са всякога „маскари“. Да, става дума за политиците. Или по-общо – за тези, които взимат решенията.

Съществува поне още една гледна точка, според която и двете новини са добри, тъй като разбурмяването, извършено от достатъчно проникновен ум, носи не заплаха, а възможност за разгръщане на потиснати потенциали, тъй като ги открива. А те преди това са били невидими с просто око и/или невъзможни за подходящо насочена оперативна намеса с оглед постигане на дадената цел.

Имам една добра и една лоша новина. Добрата се състои във факта, че БАН е на път да създаде специално звено, в което да бъдат отделени хора с агентурно минало и такива, които са имали водещи позиции (под формата на постове и/или влияние) в онази власт, която удвояваше биографиите на хората в папки, наречени „досиета“, считайки за реално случила се не тази на човека, а съдържащата се в листовете хартия. Подобна структура изгражда предложения Закон за Българска академия на науките – самоястоятелно отделение, в което поредността на роднини и милиционери се слива в обща шуробаджанашка ченгеджийница, тъй като дадените професионални качества се намират в едни и същи тела.

Без съмнение обаче се намират и нагласи, според които подобен ход е напълно лишен от логика, а първият довод в тази насока е фактът, че БАН и днес някак си продължава да работи – организира изложби тук и там, огласява научни открития, които, ако не поставят мигновено света с главата надолу в положителния смисъл на думата, то поне ще доведат до частично облекчение на живота ни в перспективата на някакво бъдеще.

Веднага бих опонирал с друг факт. Който също представлява по същество интерпретативно обобщение на факти. А именно – имам една лоша новина. Лоша за всички, които опитват да затворят очите си пред онези гледки, които не отговарят на предварително възприетите им стратегии и тактики. БАН реално не работи. Работят отделни учени, които го правят напук на системата, а не благодарение на нея. Не особено сръчно демонстрираните изобретения с академичен източник всъщност са резултат не на труда на целокупната научна общественост от Академията, а на личните усилия на все още намиращите се ентусиасти, готови да компексират ужасяващите условия на работа (от финансово, инструментално, колегиално и какво ли още не естество) с инвестиране на собственото си време. И това – не поради факта, че страдат от оскъдица на задължения в живота си извън професията, а заради обстоятелството, че все още се намират такива, за които, както гласи шаблонът, науката все още е храм, в който молитвите трябва да са искрени и провокирани от ежедневна, екзистенциална необходимост.

Факт, който на свой ред се вижда дори в простото обстоятелство, че в някои институти парното отопление беше пуснато далеч след необходимото за това падане на температурите и безсъмнително под нужното за постигане на нормална среда за работа равнище, тъй като институтите трябвало да пестят средства и от това. От здравето на учените, тъй като „учените и ученките“ сами съхраняват скъпоценните си кожи, пишейки дните без отопление „дъждовни“, както гласеше соц-клишето.

Тук новината следва да поставим в негативната част от спектъра. По всичко личи, че дори и в очите на академичните ръководители в БАН работят или свръхчовеци, или не работи никой, поради което нормалните температури на работните пространства са цел, която води само до излишен разход на и без това късите ресурси. Излишно е да споменавам, че Ницшенаски великани, надмогнали импертива на тялото, няма не само в БАН. Парадоксът се допълва от това, че тези, чиито постижения Академията опитва да опубличности – едно почти религиозно очищение на (ритуално) омърсения й образ, плод на няколко правителства и мениджърски екипи, са произведени от онези, които и без отопление се намират на работните си места. Въпреки системата и напук на онези, които систематично лентаяйстват под разни дълбоколюбомъдри предтексти, а този път имаха обективния шанс чисто и просто да го сторят съвсем легитимно, пазейки здравето си.

Подобно самопожертвование обаче е повече от безсмислено, пък дори и каузата му да е съществуването на българската наука изобщо. Дори и то да е зловещото, кръвно очистване на имиджа на разсипаната БАН, която мнозина вече правят попълзновения и да разпилеят. Равно безумно обаче е тези, които са предположени, че създават интелектуалната мода, да работят при липса на елементарни условия. Факт, който при по-ограмотено относно професионалните си права население, би могъл да доведе до проблеми на ръководството на БАН с правосъдните органи.

Ето защо „някак-си-работа“ по никакъв начин не побира смисъла, очакван от понятието за интелектуален труд. Срещу това възможно предоговаряне заставам решително!

В подкрепа на дотук казаното ще си послужа и с един личен пример. Тъй като често пъти се явяват хора с БАН-ски професионален произход, които по особено нахален начин разкриват широкомащабни дейности в Академията, в чиито коридори, видите ли, не миришело на евтин алкохол, тютюн и социализъм, а на здравословна среда, в която кипи скромен и усилен, възрожденски труд, който не се изчерпвал с пиене на напитки без и най-вече с градус, и злоупотреба с други акцизни вещества, а се правели фундаментални открития, които обаче оставали зад стените на институтите заради зли журналисти, които искали да знаят само за чалга-херцогини и футболни манекени, и поради постоянно търпящото упадък общество, което, по логиката на това мислене, вече трябваше да се е качило обратно по клоните на дървесата, за да не ги боли. Лоша новина за българите, лоша вероятно за цялото човечество. Но без патос.

Та, на примера. Преди дни ми се наложи взаимодействие с част от БАН. Тази част, която се намира тъкмо до сградата на Парламента. Независимо от факта, че лицето-контрагент беше предупредено два часа преди появата ми, работата се провали поради факта, че в 15:30 вратата на стаята, на която трябваше да похлопам, беше вече заключена, а вътре нямаше никого. Държа да се знае, че не бях там с цел да искам или да изнеса, а за да дам и да внеса, жертвайки лично време и някакви минимални средства. Хич не желая да бъда изтъкван като приносен в това отношение, но настоявам, когато имам взаимоотношения с БАН-ската наука, които така или иначе върша на добра воля (защото дори и хамалогията е в полза на науката, когато мъкнеш книги и/или периодика), отсреща да има получател, който да ми отвори вратата и да приеме онова, което съм си дал труд да доставя и което без съмнение е в полза на учените.

Имам една категорично лоша новина. Пет пари не давам къде е била дадената лелка. Защото в БАН мнозинството отдавна не са учени, а лелки и чичковци, турили на изтъркания ревер по една значка, указваща принадлежността им към академичната институция. Те, именно те създават имиджа на учения като лентяй, като бреме за обществото, което плаща нещо, но за нищо. Не тези, които работят в студа, тъй като през последните няколко дни са измислили интересни неща, докато са пътували в трамвая и докато са чакали на касата в магазина. Не, не те са лицата на науката, защото те са управлявани зле и в резултат на това плодовете на труда им са потиснати и обезпубличностени от нищо-не-правещи, обличащи безделието си във високопарни словеса, нараждаващи се помежду си с призове, които само дето не се падат на децата от кроасанени томболи… За най-малките подобна новина навярно би изглеждала прекрасно.

Не желая да се питам дали агенти, явочници и бивши тежкокалибрени партийни лица биха имали отопление в своето местенце, което законодателят се готви да им отреди. Заради лошата новина. А тя се побира във факта, че от приемането на новия Закон за БАН насетне именно това звено, в което членуват преимуществено хора със заслуги към репресивните органи на комунистическата власт и огромни тъмни петна върху актуалния си морален облик. Да, тъкмо това е – оттук нататък етикетът „Българска академия на науките“ ще носят само академици и член-кореспонденти, чийто списък е повече от обезпокояващ. Институтите, центровете и лабораториите, всички вкупом придобиват различен статус, подчинени на Министерството на образованието и науката (младежта и всичко, което му залепят в близко и по-далечно време политическите умове).

За новата БАН остават само координиращи функции. Надявам се една от тях да не бъде пускането на отоплението, тъй като се опасявам, че случването на този акт всяка година ще произвежда съмнение, съпоставимо с това, което провокира не докрай изяснената роля на въпросните личности в престъпното редуплициране на човешки животи и подмяната на реалния с този от папките в дадено лично досие. Сиреч – БАН отново ще продължи да не функционира като система, а това ще правят изчезващия вид на учените.

Една добра и една лоша новина: извън съмнение е и фактът, че съществува гледна точка, според която намаляването на обхвата на понятието „Българска академия на науките“ има позитивни импликации. Една от тях е очевдината – значимите ченгета и техните другари, които все още смущават съня на мнозина, ще бъдат отстранени, ще бъдат изолирани в своеобразен аквариум за сини униформи, които са свили фуражката си под мишница в нескопосен опит да я покрият от погледите на околните. Досега управляващи, те ще станат само насочващи. Така повелява текстът на бъдещия закон. Навярно не би трябвало да имаме никакво съмнение, че проектозаконът, предложен от г-н самбист, ще бъде приет с акламации от парламентарното мнозинство. Това е то! – Удобството да държиш Народното събрание в ръцете си!

За науката това е равносилно на катастрофа. Новината е повече от лоша. И как да бъде иначе, след като според новия норматив оттук нататък БАН на практика престава да съществува, институтите се отделят от настоящето си управление, неговият личностен обхват се стеснява драстично, а от функциите му остава само най-безобидната?! Няма да минем без въпроса дали, прочее, не е могло, въпреки всичко, да се мине без този горчив епизод?

Имам една добра и една лоша новина. Изглежда съвсем уместно да се предположи, че това е било повече от възможно. В миналото. Подобно на въпроса с намаленото финансиране на Академията – той също можеше да бъде решен лесно, ако науката се защитаваше с резултатите си. Видимо липсата на подобно говорене и неналичието на обществена дискусия за БАН, без оглед на напъните на дадени академични люде, е повече от доказателство в полза на тази теза. За жалост същото може да се каже и за академичния мениджърски екип. Убеден съм, че там трудно ще се намери и един користолюбец, който се облагодетелства върху нещастието на колегите си. Честността обаче, за още по-голямо съжаление, макар да е крайно нужна на вземащия решения, не е никаква гаранция за правилността на управленския му курс. Даже напротив – между двете величини няма допирни точки. Някои биха видяли в това възможно спасение тъкмо преди катастрофата да е настъпила. И това би бил един наистина добър опит, ако все пак имаше с какво да се отговори на нападките на общество и политици.

Ето защо със закон отнемат Българска академия на науките от Централно управление, оставяйки на една група титлоносци правото да се наричат БАН, един Господ знае до кога. Ако някой заяви, че подобно решение е нелогично, нека се върне към цялата фактология, свидетелстваща, ако не за непрозрачност, то безвъпросно за слаб управленски потенциал. Започвайки от скандала за председателския пост между академиците Ив. Юхновски и Н. Съботинов и завъшвайки с последните неосъществени диалози между политици и хора, осъществяващи политиката на Българската академия. По този сюжет може да се разпише добре продаваем сценарий за турски сериал от няколко сезона, който навярно ще бъде по-гледан от всички ленти от този жанр, излъчени досега у нас. Ако има и това кой да стори, разбира се… Това беше по-скоро добрата новина.

Защо да е справедливо да не играе футболист, който не умее, да не поетства онзи, комуто не е даден дар слово, да не рисуват хора като мен, които се отличават с потресаващо лоша сръчност с четка в ръка, защо да е забранено на хора, които не са инженери, да проектират, или на такива без медицинско образование – да лекуват болни, по силата на какъв аргумент можем да приемем като адекватна намесата в работата на некадърния в която и да е сфера, а БАН, бидейки все пак организация, работеща в полза на обществото и разполагаща с обществени средства, сме длъжни да оставим на ленив самотек, макар да имаме всички доказателства, че там и управлението е лошо, и мнозинството учени отдавна са причастни към науката само по буквата в трудовия си договор?

Имам още една новина. Вероятно след планираната реформа БАН ще престане да съществува. И кому е притрябвала такава академия, която прилича на социално заведение? На кого му пука за учени, които отдавна са се обърнали на нещо друго, ако все пак приемем, че някога са имали потенциала да бъдат истиснки изследователи? Трябва ли да се грижим за ниските им заплати, след като по силата на нищо-не-правенето им те все пак са подарени, а не – заслужени или изработени?

За мен няма съмнение, че трябва. Добрата новина, е че поне на двама човека им пука за всичко това, което е написано дотук. Единият съм аз, подписалият се под този текст. Другият по всяка вероятност сте Вие, тъй като едва ли коментари от този порядък се четат заради чистото развлечение или от злобата на роба, стрелящ на посоки към всеки, който не упражнява физически труд.